Малките погледи

          Понякога се опитвам да си върна възторга от всичко, което мърда, дърпа ти носа с непознат мирис, дебне те с чудни цветове. Или те "спъва" с формите си - форми, които не виждаш всеки ден. Възторга от първия път. Може би и от последния. Възторга от това нищо да не искаш, нищо да не даваш, нито да очакваш.  От това, че те има и можеш да се радваш с малки, любопитни погледи на всичко, което е край теб.
          И най-вече - не убиваш (тъпчеш, късаш, чупиш, цапаш) обекта на твоето възхищение.

          Понякога се опитвам да запазя своите малки погледи за сбутаната, плахата, дивата красота.
          Е, поне се опитвам...

Перо от белоглав лешояд

Гледам картата на Източните Родопи, гледам я, и все повече имам чувството, че в която и точка да си сложа пръста, ще изкарам от паметта си история, свързана с хора, скали и преживявания. Белите петна стават все по-малко, а историите и снимките се увеличават. „Студен кладенец” е един от най-красивите водни басейни на Южна България, а може би и в цяла България. Имам незабравими спомени от митарстване с каяк из язовира – чак до "Коневския водопад", с приятели – ентусиасти. Единият - Стефан - доктора, скоро след това замина да докторствува по Либия и още е там, а другият - Георги – се запиля по София или Пловдив. Това си мислех, гледайки от най-високата точка на скалите на „Големия сипей”, как в спокойната вода на язовира, отразяваща рехави облаци, се плъзгат бавно два каяка, дребни като ечемичени зрънца. Но да карам подред.

Всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи.

Райхенбахова перуника

 Две разновидности на райхенбахова перуника (Iris reichenbachii) от района на с.Бял кладенец - защитена местност "Големият сипей".  Едно пътешествие край безвремието на язовир "Студен кладенец", за което утре ще разкажа.

Когато снегът се превръща в думи

          Усещаш - тялото ти и планината се сливат. Погледът прелива в мъглата, а третото ти око се пробужда. Небето и земята се целуват. Материята и духът – също. Планината е друг свят – затова се стига трудно - тя е свят само за отбрани.

          „Козя стена” е място не като другите. Хижата и тя не е като другите. До нея няма път за машинарии на колела. Вървиш, вървиш с километри. Слизаш, изкачваш се, редиш стъпка подир стъпка, както се реди молитва. Няма небе, посоки, пътека. Има вятър, сняг и суграшица. Можеш да се объркаш, дори и да разчиташ на маркировката и на третото си око. Скъпите джаджи се обезсмислят, защото нямат покритие.

Хипнотичните скали на Скалина

Изсечените скали над с.Овчево

Кучето свири по скалната стълбица

         Паркираме до кръчмата на Овчево и навлизаме бавно в селото като извънземни. Доктора, Венци и аз. Оглеждаме се любопитно на всички страни, макар да знаем много добре как битуват хората по тези краища. Каменни къщи, неугледни дворове, тенджери и тигани по оградите. Дребни, тъжни кучета се мотаят насам-натам. Някои даже и лаят. Липсва зеленото. В един двор жена с шалвари, наведена, бучка нещо в канелената почва, а до нея мъж се суети и уж помага. Вървим към познатата гробница над селото. Но идеята, както се досещате, е да търсим още гробници и други ниши. Ненаситни сме. Нишояди. Пещерояди. Имало ги тези скални форми, но къде точно – не знаем. Важното е, че си имаме цел, която ни издига леко над земята. Бързо стигаме до гробницата – тя е досами до селото, издълбана в причудлива скала с овални форми и лек червеникав оттенък. После намираме и единствената ниша малко по-нататък, но тя не ни задоволява. Все едно да си се настървил за мешана скара, а да ти сервират лист маруля. Един човек ни упътва, че наистина има други гробници и ниши, но че трябва да подходим откъм село Скалина. Там, вика, търсете Реджеб, той може и да ви заведе до скалите. 

         Тръгваме към Скалина. Не намираме Реджеб и поемаме сами по черен път. Не след дълго Доктора открива издълбан скален блок, целият зелен от мъхове. Прилича на шарапана, но може да е и олтар. Знае ли човек. Продължаваме да се скитаме нататък, но нищо повече не намираме до края на деня.

Прозорецът

Неразгаданите скали край Дъждовница

Март не е месец, а сезон, с непостоянен и неуравновесен характер. Времето ту е топло и галещо, ту ще задуха такъв вятър, че да ти отвее мислите та да не можеш да си ги събереш поне месец напред. Може би затова и отговорните хора у нас насрочиха изборите точно в края на март – когато „лисицата се жени”, т.е. хем пече слънце, хем вали, хем веят едни ветрове, дето не се знае дали са европейски, азиатски, или просто ветрове промушвали се през дрянови клони.

В тази неделна утрин за малко да се откажем – един чул прогноза, че ще завали в 12, друг пък чел, че ще завали в 13 ч, трети пък сънувал, че чадъра му ще се счупи точно в 14 ч. За капак сменихме и часа – бутнахме го с един оборот напред – та да объркаме не само хората, но и политиците (ще кажете – ама и те не са ли хора?) и дъжда, и облаците, и чадърите. В крайна  сметка тръгваме към величествения скален комплекс край Дъждовница само двама – аз и Венци. Оставихме колата в края на село Костино и хванали вече по пътечката надолу, аз разказвам на моя спътник как Радичков „боцкаше” съвременния градски човек, че не гледал вече към небето преди да излезе, за да се облече подобаващо и да вземе чадър при нужда, а слушал синоптичната прогноза. Та и ние – добре че не послушахме синоптиците, а само птиците (в нас). Небето е съвсем безоблачно, леко избледняло, сякаш  зимата му е протъркала дънките, а слънцето и то - грее малко като на заем, но все пак грее.