Дилън и дървеницата

     Благодарение на една дървеница успях да видя Боб Дилън на живо. Даже два пъти. Добре - ще поясня. 
     Дипломната ми работа в Аграрния институт в Тулуза беше върху дървеничката Orius – хищен вид, който нагъва трипсовете и листните въшки по земеделските култури, като пилешки пържолки. Когато се върнах в „мила Родино, ти си земен рай” от Тулуза, взех да се оглеждам за работа, а междувременно започнах да пиша до разни научни институти по Европа дали не им трябва нахъсен ентомолог „родно българско производство”, но с френска закваска. И не щеш ли – на третото или още на второто писмо – не помня, получих отговор от най-голямата научна станция по земеделие във франкофонска Швейцария – тази край Нион, че от толкова време само мен чакали и изгарят от нетърпение да ме вземат на шестмесечно бачкане, да им бавя именно дървеничките от същият род Orius, щото те там много обичали да ги отглеждат.

     След дълги перипетии за получаване на виза – поне четири месеца мотане – заминах най-после за Нион на 25-ти юни, четвъртък. През тези четири месеца най-важното, което е за отбелязване е това  - не знам в кой филм съм го видял или чел в книга – че опитах първо да пратя по пощата документите до швейцарското посолство с молба да ми издадат визата по пощата без да се разкарвам до София. Един вид – нали – някаква плаха надежда че вече и ние сме бяла страна. Разбира се не получих никакъв отговор и когато накрая се явих лично – там ме посрещнаха като дългоочакван пациент от „Четвърти километър”: абе ти ли си тоя дето ни прати документи да му издадем виза по пощата?”. Та толкоз за белите страни и визите.

     Дори и не подозирах, че само петнадесетина дни след пристигането ми, ще бъда на едни планински била на 1250 м. и ще гледам и слушам Боб Дилън. Като приказка. Карам поред с извадки от моя дневник, писан тогава през лятото на онази 1992 г.

     „5 юли, неделя

     За днес съм планувал, не без доза притеснение, специална операция, която беше отложена от предния ден, поради лошото време. Ставане към осем, бръснене, закуска, излизане. Небето бе покрито пак с облаци, но се виждаше, че не са дъждовни и буреносни. Минах през пощата и пуснах първите си две писма: едното за вкъщи, другото до Мариан в По, Франция и после, през стария град се спуснах надолу към езерото. По това време на деня нямаше много хора по улиците – все пак се срещаха млади двойки бутащи колички с деца, или пък възрастни хора да се разхождат по крайбрежната алея. Стигнах до пристанището и започнах да проучвам разписанието на корабите. Точно след половин час щеше да пристигне кораб от Женева и да продължи към Лозана, като обслужва едновременно и отсрещния френския бряг. Взех си билет и щом дойде плавателният съд се качих. Навигацията по езерото Леман явно не датира от вчера, а историята помни и трагедии. Още през 1892 г. по тези води се случва авария с първия тогава „кораб-салон” – „Мон Блан”, чийто парен котел избухва точно в пристанището на Лозана- Уши (Ouchy) и убива двадесет и шест пътници, пътуващи в салона на първа класа. Още едно доказателство, че не винаги най-скъпото е най-безопасно…В момента всички водни рейсове се ръководят от Главната навигационна компания (Companie Générale de navigation), която разполага с красиви, комфортни и бързи плавателни съдове, обслужващи практически всички селища по езерото.

     От Нион корабът се отправи към френския бряг и първо спря в градчето Ивоар (какво хубаво съзвучие с моето име, нали – Ivoire). На табелка беше изписано, че Ивоар е сред най-красивите градове на Франция. Действително от това, което можеше да се види от кея, където беше спрял кораба, може да се съди, че това е така – старинни сгради, малки и живописни тесни улички, кафененца и ресторантчета, примамващи туристите с уюта си и с красивите изгледи към езерото, и всичко това потънало в зелено, зелено, зелено. По-нататък по брега следват непрекъснато малки замъци, вили, къщички, но винаги разделени със зелено пространство – или големи дървета, или добре поддържана тревна площ.

     Рай!”

     Тук прекъсвам моя дневник, за да кажа, че не съм описал нещо много важно от тогава – страхът. Да – страхът от минаването на границата. Нямах виза за Франция и много се притеснявах, дали ще има граничен контрол на кораба между швейцарските и френските градчета. Това показва, колко ми е било изкривено съзнанието от „желязната завеса” разделяла двата свята само две години преди това и играта на строго пазене на граници, в която бях участвал и аз. Носех си паспорта и нарочно си бях взел фотоапарата „Канон” за да не будя съмнение и да се правя на турист, макар че нямах лента в апарата. Изобщо – страх. Но проверка нямаше. Сега вече толкова години след това и след като нещата толкова се промениха с емиграцията и бежанците – нищо чудно и да има проверки и на корабите по езерото Леман между швейцарския и френския бряг. Не знам. 

(следва продължение)

"Дневникът на кралския гъделичкар" в "Orange"

Цяла София вече тръпне в предчувствие за гъдел, че ей го двайсет и шести април идва и всичко ще бъде в "Orange". Ще ви чакам приятели!

Дървото и птиците

Дали ще се стопя като снежинка

и споменът за мен ще трае миг

  или ще бъда дънер обгорял отвънка

      раздал на птици клоните си живи…

Седмицата

          Понеделник е Лохнеското чудовище - не можеш да го опитомиш, не можеш да го убиеш, не можеш да го видиш даже, и затова го мразиш. И то те мрази, чудовището му с чудовище. Мразиш и езерото, в което се спотайва и тайно ти  се хили сиггурно. Освен това мразиш и майката на езерото.
          Вторникът е Баскервилското куче. Идва ти да го сриташ като помиярче от Коньовица. Ама не смееш - може да ти се отрази на заплатата.
          Срядата е жаба - ако я целунеш може и да стане събота, ама кой днес целува жаба. И то в сряда.
          Четвъртъкът - хм - прилича на крокодила Гена - вярно е че е дълъг, ама всеки момент очакваш да се появи Чебурашка, да те развесели и денят да мине бързо.
          Петъкът минава в очакване на Петкан. Петкан е папагал и все го няма, когато ти трябва. В пет без пет Петкан влита при теб разчорлен и ти казва: "аре бе, майна, стига си работил - само работодателите работят в петък".
          Ох, наистина ли само в събота и неделя човек може да иде в зоопарка и да погледа нормални животни...

Чит Кая

За пореден път се убеждавам, че всичко, което е разположено край вода омагьосва. То всмуква погледа и душата и не ти остава нищо друго освен да му се отдадеш. Независимо дали е скала, стара лодка, паяжина или четене на книга на брега.

Всичко, което е край вода омагьосва

До легендарния въжен мост към село Лисиците съм ходил сигурно сто пъти – пеша, с колело, с лодка, в сняг, дъжд и пек, но и още сто пъти по сто да отида, винаги ще се възхищавам  на гледките и на тази успокояваща душата блага гальовност. Нали знаете онази стара игра – „само три”- „изберете вашите три най-важни предмета”, или „вашите любими три думи”, или "с кои три жени бихте отишли на самотен остров", та ако трябва да охарактеризирам само с три думи Източните Родопи – един от вариантите (крайно оскъден разбира се) сигурно ще е: „планина, река, въжен мост”. Мостът е всъщност палиндром – и от едната страна и от другата се минава (чете) по един и същ начин. Или с малки нюанси. И тази неделя ние ще го минем първо от левия към десния бряг на Арда, и после обратно. Разликата е само в положението на слънцето.

Българска връзка в избора на датата 8-ми март?

          И все пак, има ли българска връзка в избора на датата 8-ми март за Международен ден на жената? Според канадската изследователка Рене Коте (Renée Côté), не Александра Колонтай и Ленин са определили датата, а една "българска другарка" по време на Втората международна Конференция на жените-комунистки, през 1921 г. в Москва. Тази неизвестна "другарка" била предложила въпросната дата за отбелязване на февруарския поход от 1917 г. на жените - работнички (състоял се на 23-ти февруари 1917 г. стар стил, 8-ми март по Грегорианския) по време на Февруарската революция в Петербург. Женска мистерия...

          Впрочем самата Рене Коте публикува своите изследвания през 1984 г. в отделна книга излязла в Канада на френски.
          Ето връзка към резюме на изследванията на канадката (на английски език)

п.п. от 9-ти март: По-сетнешно подсказване от писателя Иван Бунков и направената справка в Уикипедия, донамести нещата, че въпросната "другарка" най-вероятно е Ана Маймункова - Ана Май - водач на нашата делегация на споменатата Конференция в Москва.

Гората от приказките

          Понякога човек търси смисъла на битието, търси дълбокото - като мисъл, като надежда, като език. Нерядко търси обвинението, или страха, за да види докъде ще го отведат. Често търси евтини банани по магазините. А понякога търси просто зеленото. Зеленото, което пълзи по камъните, обвива скалите, стволовете на дърветата и ни казва, че всичко е приказка. Зеленото като дъх, като мъх, като трева. Дори зеленото маскирано като синьо. Или като приказка.