Чомаковските чукари

          Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни усещания точно там – в този скален каньон. Е - не  сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала". 

Змей

"Змей", бреза

Главното е, че историите предават чувства

"Историите могат да развличат и понякога да образоват или да защитават дадена гледна точка. Но за мен главното е, че те предават чувства. Те извикват това, което споделяме като човешки същества отвъд нашите граници и нашите раздори. Бляскавите индустрии се блъскат около историите; книжарският бизнес, киноиндустрията, телевизиите. Но в крайна сметка става дума за това, че един човек казва на друг: ето какво чувствам."


Казуо Ишигуро - цитат от речта му по време на церемонията за връчване на Нобеловата награда за литература на 7.12.2017 в Стокхолм.

Снимка: Jeff Cottenden

Цялата  реч на Казуо Ишигуро може да бъзе прочетена тук.

Брокенски призрак на Моняк

                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.

          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 

          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.

La belle dame sans mélancolie

                            Недомълвяш лунава, малките думички,

                            от които паячета ще лазят по кожата ми

                   на един дъх един от друг

                   дъхави

                   с килнат от мохитото нимб

                   вместо това си говорим глупости -

                   за котките, снобския Côte d`Azure,

                   руйната реколта от грозде и есен

                  забавляваш се да пукаш

                  балоните на копнежа – притъжна и нежна,

                  по тихите балкони на вечерта

                         по телата – притихнали сутри

                        На сутринта -

                        сухите стъпки на двама,

                        които уж приличат на нас,

                       се разделят с почуда:

                         как остаряват очите

                           в тихата меланхолия на пейзажа.

Водата ти зелена, вятърът ти кафяв

       
          Красотата е неуловима. Красотата на есента те кара да спираш на всяка крачка, но знаеш, че не можеш да я хванеш в капана на фотографиите.

           Окото е ненаситно, а техниката - безсилна пред багрите на циганското лято в Източните Родопи.

           Така преди време, помня, си бял изрязал цели страници в едно френско списание, посветени на есенните цветове на канадската гора. Пазех ги в папка тези изрезки и им се любувах с години. И мечтаех да видя всички красиви гори по света в есенните им одежди. А още не бях опознал Родопските гори.

          И ето сега плах опит - оказа се, че водите на язовира са зелени, а вятърът - кафяв.  Водите наистина бяха зелени, а вятърът дали е бил кафяв - фотоапарата не го показва, но трябва да се доверим на Коко - той каза, че е кафяв.