Спомените са капризен инструмент

„Спомените са капризен инструмент. Човек натрупва в тях всичко: как е живял, какво е чел във вестниците, слушал по телевизията, кого е срещнал в живота. Щастлив ли е бил или нещастен. Свидетелите най-малко от всички са свидетели, те са актьори и творци. Не е възможно плътно да сеприближиш към реалността, между нас и реалността са нашите чувства. Разбирам че работя с версии, всеки има своята версия, а от тях, от тяхното количество и пресечните им точки се ражда образът на времето и хората, живеещи в него.“ Това казва Светлана Алексиевич в речта си произнесена на 13.10.2013 г. във Франкфурт на Майн по време на церемонията за връчване на наградата на Съюза на немските книготърговци. Спомените са основният градивен материал и на "Време секънд хенд". Това е потресаваща книга! Жестока. Раздрусваща нормалните клишета насадени у средния човечец за онези времена – на соца и на прехода след това. И за това, което си мислим че знаем за „червения човек“ – homo sovieticus от бившия СССР. Като я четеш, боли, защото много от нещата разказани за краха на Голямата червена империя, за провала на социалистическото общество, са казани сякаш и за България и за нашия преход, като се вземат предвид мащабите и спецификите, разбира се. Тази книга няма как да е еднозначна, тя буди огорчение, съмнения, въпроси, злоба, дори и яд, че много от истините са били крити и забулени. Четеш и си в психологически потрес, „Време секънд хенд“ не ни кара да съдим, нито да обвиняваме, тя просто ни разказва един интимен, объркан свят от първо лице единствено число. Или по-точно много интимни светове, много преходи, много сривове. Светове, за които, както се казва в предговора, сякаш е било по-добре да не узнаваме. „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.“ – казва самата Алексиевич. И ти се струва, че в този наш секънд хенд свят, всичко може да се случи на всеки. И най вече - човек да загуби ориентир кое е добро и кое зло.

Снимката на С.Алексиевич е от статия в сп."Паралели", бр.30 от юли 1986 г.

Тези сочни, жълти плодчета

Знае се отдавна, че някои дъбове през зимата дават сочни, жълти плодчета. Само някои дъбове и аз бях обзет от почуда и радост, когато при моята съботна разходка забелязах жълтите точици в пейзажа – досега не бях виждал таквоз чудо из Родопите – дъбчета с жълти топчести плодчета и си казах, еха, магия! и дори да не видя друго интересно през целия ден това ми стига. Навръщане ще ги опитам…може да ми излекуват нещо – и аз не знам какво, но сигурно ще го излекуват. Ама ще кажете – басиму, нали уж жълъди-мълъди висят по дъба…

Разбира се, че ви будалкам, но само донякъде. Тези жълти топченца наистина са по дъба, но не са негови плодове, а са плодовете на жълтия имел – паразитно храстче, което напада основно дърветата от семейство букови и най-вече дъба. Ся, то паразитите са навсякъде в нашия живот – и в нас самите, и в някои семейства и в нашето мило, родно общество – даже преди дни, едни отвъдокеански френдове ни намекнаха за петимца суперпаразити, чунким ние не си ги знаем, но за туй няма да говорим, защото ще ми се замъгли фокусът на матрияла.

И начи глейте ся, той жълтия имел, за разлика от белия имел е с жълти плодчета, и сигурно затова му викат жълт. Има си даже и латинско име, но няма да ви го казвам, за да не си помислите, че се правя на много учен. Обаче, за имела е писал даже самият Плиний Стари, който, за разлика от Плиний Млади е бил по-стар и освен това му се падал вуйчо, защото сестрата на Плиний Стари, която се казвала Плиния е била майка на онзи по-младия, дето му викали Млади. Малко е объркващо, ама аз кво съм виновен. И той, начи, Плиний Стари какво е писал в своята „Естествена история“ – писал, че друидите при Галите, те, ама много уважавали имелите (да не се бъркат с имейлите – тях ги знаем всички, макар че не можем да ги пипнем нито да ги опитаме на вкус) и дърветата, върху които те растели. Тез друиди – те си били малко откачени – смятали, че имела лекувал всичко и така наричали и растението – „Omnia sanantem“ - "всичколекувач", ама туй по латински, пък те си го наричали по галскиму още по-завъртяно. Значи брането било цял тържествен ритуал – брадатият друид, демек магьосник, облечен в бяла роба, се похендрял на дървото, отсичал храстчето със златен сърп, а отдолу слагали бяло платно, та да не падне нито зрънце на земята, че не било на хубуй. После докарвали обаче и два нищо неподозиращи бели бика и ги принасяли в жертва, като се молели на бога да им приеме жертвоприношението и да не им прави зевзеклъци. Казах ли, че галите приемали дъба за свещено дърво – особено това, на което е израснал имел, защото според тях всичко, което расте на дъба е дадено от бога като особен, божи подарък. И после от имела приготвяли отвара и смятали, че тя е лекарство срещу всички отрови в живота. Та и аз се зарадвах на жълтите топченца - така ми се хилеха и грееха в жълто, напук на инфлацията и всичко зимно, че и аз като друидите си скрих няколко - знае ли човек - все за нещо може да потрябват.

Връх "Вейката"

Прочее, беше трудно и чудно драпане. Не съм подозирал, че може да има такива пейзажи в Родопите. То не са пейзажи, то беше полет на очите и душата. Гледкописи. Велики са тези Родопски зъбери и рупи. Първо, като стигнахме до разрушената застава, след Горно Къпиново, срещнахме един ловец и се заприказвахме. Разбрахме, че неговите авери са ударили някой и друг глиган, че този ден им е последния ден от разрешения за сезона лов (слава Богу!), но и че от хижата нататък не можем да стигнем с джипа по никакъв начин до връх Вейката дори и да се съдерем. Оставяте колата на хижата и имате, вика, два часа пеш. После говорихме за туй и онуй, за местните хора, за общи познати, за заставата и окаяното ѝ състояние и за селския живот, който въобще не е лайф. После ловеца обеща, че ще предупреди другите ловци за нас и да не ни вземат за глигани, муфлони и друг всякакъв горски добитък и да пуцат по нас, че още имаме велики дела да вършим.

И поехме начи, ние, къмто хижата „Хвойнова поляна“. Ама то бая път и не стига че бая, ами и черен и хич го не бива. Стигаме до хижата, снимаме табелата пред нея, снимаме заледеното, красиво езеро „Гьолът“ и даваме нататък. Правим-струваме и пак се връщаме с возилото почти до хижата и поемаме маркираната пътека – ще се оди пеша, то се видяло - няма да стане по мързеливия начин. Красотата и тя като лозето, не иска молитва, ами си иска крака и пот. Емваме се нагоре и драпаме. Има си маркировка, има си букова гора с гладки, стройни дървета за прегръщане, има опадали листа, чист родопски въздух и всичко каквото си трябва. А! – даже минахме и край една „горска аптечка“ закачена на едно дърво – в нея имаше цял пакет не знам с какво и отделно две хапчета парацетамол. По цялото трасе – и в гората и после по билото се виждаше прясната диря от мотоциклет и ние се размечтахме как щеше да е хубаво да изкачим върха на мотор или даже на онези бъгита на четири гуми, дето вдигат шум до Бога. Мигове на слабост – какво да се прави.

Колко пот проляхме докато изкачим билото – и като го изкачихме ахваме от гледката – като се ширнали едни ми ти пейзажи, та чак до Тракийското море, дето се вижда как блести на слънцето. Не можеш да се нагледаш. Долу, не много далеч се вижда една гръцка изоставена застава. Поемаме на изток, вече все по билото, или почти. И все по границата на България с Гърция. Мръднеш една крачка надясно – у Гръцко, мръднеш една наляво – пак си у нашенско. И все се изкачваме. Така подминаваме връх „Трите кладенеца“, известен и като „Юч бунар“. Пътеката през цялото време лъкатуши в защитена местност „Гюмюрджински снежник“. Тя е обявена за защитена точно преди двайсет години и се води най-голямата защитена територия в Източните Родопи. В нея освен буковите и елови гори имало и казашка хвойна и родопския ендемит родопски крем, но за него ще трябва да се дойде през пролетта и лятото, ако искаме да го видим цъфнал. Диво и красиво. Впрочем по същото било са се придвижвали в зимни условия и част от руските войски водени от генерал Черевин през 1878 г., в преследване на останките от разбитата армия на Сюлейман паша в посока Одрин. Този билен път си е известен явно от древни времена, а даже в една част от пътеката се натъкнахме на останки от нещо като римски път, маркиран с големи камъни. Вече виждаме в далечината „Вейката“ и макар, че сме изплезили езици, не спираме. Наистина за отбелязване е, че правим доста добро темпо, без никакви почивки, освен за някоя и друга снимка към България или към Гърция. Поради късия ден, а и късното ни тръгване не е желателно да се офлянкваме и да се отпускаме.

На „Вейката“ сме към 4,20 и дъхът ни спира. Чудиш се накъде по-напред да снимаш, накъде да се обърнеш. Към гръцката част на планината са едни скалисти върхове, заедно с най-високия връх в Източните Родопи – „Папикио“, или „Орлица“. До него води един много остър, скалист рид, който ми се струва доста опасен. Иначе едва ли ще е пробблем да се иде до върха – то кьорав човек се не види. А и гръцката част на планината се вижда, че е доста по-слабо населена. След най-високия връх се виждат конусите на други по-малки, но не по-малко красиви, издигнали вулканични шапки в маранята. В далечината се вижда езерото Вистонида, край Порто Лагос и след това и Тракийското море блести на слънцето. Още по-далеч се загатва шапката на изплувал от мъглата връх, който ми трябва време да осъзная, че няма как да е друг освен най-високия връх на остров „Самотраки“. Откъм българска страна се виждат като на длан Горно Къпиново, Чакаларово, Добромирци, Кирково и други по-малки и по-далечни селца. Велики гледки. А все пак денят не е много ясен и има мараня, което не позволява да се види по-надалеч. Старото име на „Вейката“, която е висока 1463 м. е „Карлък“, което идва от „кар“ – „сняг“ и много точно се превежда като „Снежник“. Знаем че има поне още два върха в Родопите със стари имена „Карлък“, включително и втория по височина връх „Орфей“.

Слънцето вече се е втурнало да залязва. Последни снимки и айде – обратно, че да можем да извървим възможно най-голяма част от пътеката по светло. Точно преди гората вече е тъмно и аз пускам фенерчето на телефона, за да не се пребием по нанадолнището и неравния терен. В 18,15 ч сме при колата. Общо отиване и връщане сме го направили за малко повече от четири часа. Щуро темпо. Велико преживяване, полет на очите и душата в необятните красоти на Източните Родопи. Повече от ясно е, че ще се идва пак. И пак. И пак…

Дали камъкът говори

Дали камъкът говори. Със сигурност – разказва, разказва от хилядолетия. Но трябва да разбираш. За това още от най-древни времена хората са си общували със скалата, с камъка. Обичали са се, говорели са си. Хромелите, воденичните камъни, са едни от най-старите технически съоръжения на човека. Споменават се и в Библията: „Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава, та му строши черепа“(„Книга на съдиите“, 9:53). В Кърджалийско още могат да се видят тук и там по старите къщи, малки двойни хромели – долна част по-широка и горна, която се вмества в долната и се върти ръчно с дръжка. А тръгнеш ли по планината, най-вече по деретата също можеш да видиш на много места останки от воденици с големи воденични камъни, покрити с мъх и никому ненужни вече. А някога това е било цяло изкуство. Добиването на воденични камъни. Търсенето на подходящата скала – да е здрава, но и да е сравнително добра за обработка, т.е да е порьозна. Това се е установявало освен окомерно, но и с почукване по скалата с чук. По музиката, по кънтенето, майсторите са познавали дали от една скала ще станат добри хромели или не. После важно е било също разположението – добитите хромели да могат да се изнесат удобно от кариерата до селището.

В Родопите най-големи майстори са били в село Равен, Момчилградско. За срещата си с последния такъв майстор са писали в статии Стела Тодорова и Мария Николчовска през 1997 г. Казвал се е Хюсеин Осман от Равен и е бил потомствен каменар. А следите от такива „откъртени“ от скалата хромели могат да се видят на много места из околностите на с.Равен, Татул и околните махали. Не беше далече времето когато пишман археолози (траколози, или иазнезнамкакволози) приемаха тези „кръгове“ в скалата, за древни „лунни“ или „слънчеви дискове“, част от духовния и култов живот на древните траки. Е, да – ама не. Това беше научно отхвърлено и от проучване на доц.д-р Стефанка Иванова от НАИМ на БАН. Което идва да докаже, че не всички мегалитни паметници са с култово предназначение, а имат много по-практично предназначение (тук ся, да не си помислите, че намеквам за скалните нишите и моята „практична“ теория за предназначенето им – нищо подобно).

Впрочем, мисля си, че добиването на тези хромели, както и кръглите „отпечатъци“ от тази дейност в скалите е част от нашата култура и може би е редно тези скали – кариери, да бъдат обявени за културни паметници поне от местно значение. На много места по света има такива скали със следи от добиване на хромели, но в една Франция например някои от тези места - кариери, са обявени за „исторически паметници“, каквито са тези в „Монт Вуан“.

И аз при последното ми шетане в района на махала Вежница на Татул, намерих нови следи от добиване на хромели. Първо помислих, че са високо дълбани шарапани. Скалата беше сравнително висока и трябва да се покатериш на нея. Имаше три големи кръга на нея, като легени. Единият кръг беше с част от останалия хромел, който се е отчупил явно при опит за отделяне на хромела. Какъв ли лош ден е било това за каменаря – да види няколкоседмичния си труд как отива на вятъра.

Всички снимки са мои - Иво Георгиев, с изключение на четвъртата на пещерата "Grand'Gueule" в Монт Вуан, в Алпите, Франция, която е от блога за планински туризъм "Une P’tite Rando".

Клобуците

Еглейт сеаг - за клобуците ен трявба да ес пеши правинло, на читс блъгарски щаотоз те са клобуци, назчи ощен мръсон. Ся, клобуците ас лоош ощен. Айдет ад си оговрим иститана. Квако ми дрмее, че сем блии древне нраод с богаат стоирия (чесот изопчаавана), квако ми дрмее че сем блии таединствена ръждава котоя не си абил сменаял имеот (котое ен е вряно) или не зман що си. За квако ми е тавака гродост, гатоко тку и сеаг тъмне в сръмотия. Цейшвария на Калбаните ще стамен смао ока тку заселми цейшварци – назчи на квукоо ляот.

А езит мио снимичиц. Те са капак в мерото от клобуци. От е все едон – каот в онеиз дазачи по темаматика с байсените – да зисипвате дайвсет макиона на дне, а ад стичите с дестее тобрички, за клоко веак ще ес изстичи лапнината. Има няам ад се изстичи. А щената са старшни. Поен в Породите.

Гадно е нали, да се чете и говори на мръсен български. И на мен от боклуците навсъде край нас ми е гадно. Мръсотията в езика е като мръсотията в природата и изобщо във всичко. Уморява и те смачква, и ти разказва фамилията. Та за тези мои снимчици ви говорех. Имам ги десетки и от различни места и години, ама кво от това. Това е капка в морето от боклуци (капак в мерото от клобуци) и ми се струва безсмислено. Освен ако не реша да правя социологическо проучване – кои са най-често хвърляните марки от бира, цигари, минерална вода, вафли или енергийни напитки. Мога да го направя, ама няма пък. Щот глейте ся, безсмислието надделява и в един момент си казваш – абе я аз да си снимам пейзажчетата, да си дишам чистото въздухче, да си се излежавам на тревичката и да не забелязвам боклуците. Тя, мръсотията вече е такваз, че трябват грандиозни мерки и контрол – на всички нива – махленско, общинско и държавно, а за такъв контрол явно няма воля и желание. Сигурно щото от това не се печели.

А, и още нещо. Мисля си, че просто ни липсва… класа. Културата - туй ясно, ама ни липсва и класата на голямата нация ли, на бившата империя ли. Щото сме си свряни все в махленското мислене, в кьошето, при онези нации без самочувствие. Синдромът „Азис“ си го отгледахме и в политиката, и във възпитанието и в културата и в…, абе навсякъде. Както бях писал в едно стихотворение, България прилича на стар лъв от провинциален зоопарк, когото хранят само с минало и с кисело мляко. Да, ама миналото ни е пълно с напомпани митове, а киселото ни мляко е правено с вносно мляко от Унгария. А планината е голяма, да. Тя ще надживее и мръсотията. Но ние едва ли. А лапнината е гомяла, ад. Йа, гомно ив завред! И весели ви празници!

Една песен, един хайдутин, един мит...

Овчарка от кв.Веселиново на гр.Ардино. Снимка Иво Георгиев