Смисълът на живота –
това е щастието. Това бил казал четиринадесетият Далай Лама. А може и да не го
е казал. Може да е от стих на поет или бард – не знам.
Папата не прие Далай
Лама за да не си развалял достлука с китайските управници. Сигурно щеше да е
интересна среща – среща на двама щастливи люде на земята – въпреки възрастта
им. Не знам дали при всички е така, но с
времето и с възрастта, сякаш всичко духовно и емоционално в нас, порциите
щастие сякаш се стесняват като във фуния. Намаляват. И накрая повечето се
озоваваме на улица „Пустота”, където щастието е само спомен.
Улица „Пустота” („Desolation Row”) е
11-минутна песен на Боб Дилън. Тя представя една апокалиптична картина на
хаотичния свят около нас. Като ученици не знаехме какво е пустота и не бяхме
чували за апокалипсиса – дори не знаехме какво точно е това животно. Щастието
за нас беше в книгите, в сладките магарии навън по улиците, в музиката, филмите
и най-вече в душите ни. Слушахме грамофонни плочи, каквито издаваше родния „Балкантон”, четяхме книги, каквито цензурата
благоволяваше да разреши да бъдат преведени. Същото беше и с филмите. Разбира
се, нямаше кой да дръзне да издаде цяла плоча на „Бийтълс”, на „Ролинг Стоунс”
или на „Пинк Флойд”. Но ние ги слушахме с мой приятел по радио „Свободна
Европа”, разхождайки се в неделя из улиците на Стария квартал, гушнали транзистор
„ВЕФ”. Имаше и едно съветско списание
„Кругозор” – още пазя една купчина от него. Вътре то беше пълно с малки,
найлонови плочи като страници – разни частушки, песни за войната и какви
ли не глупости. Но на последната страница задължително имаше по една прозирна
плоча с две песни на „западен” изпълнител. И аз, и други мои връстници си го
купувахме само заради тази последна плоча с двете песни. Така имах песни на
„АББА”, на „Смоуки” и на много други. Но това бяха шлагерни групи – те бяха
безобидни. Въпреки това ни правеха щастливи. Безмерно щастлив бях и когато
същият приятел, с когото слушахме „Свободна Европа”, ми продаде „на черно”
двойния албум с музиката към филма „Треска в събота вечер”. Нечувано, лудо
преживяване беше да притежаваш две оригинални плочи с музика на „Би Джийс” за
десет лева. Как съм ги икономисал – това не помня, но помня как въртях до
втръсване „Stayin` Alive”, „More than a Woman” и останалите парчета и макар, че игличката прескачаше на много места,
наистина бях щастлив. После дойде книгата с малка плоча на Боб Дилън от
поредицата „поети с китара”. Четях преведените от Леда Милева „социални песни”
на Боб и слушах с максимално усилен звук за ужас на съседите „Отговорът с
вятъра се носи”. Ядосвах се, а и до днес ме е яд, че Тома Спространов
дървеняшки беше превел „Улица Пустота” като „Бразда на изолацията”. За да не
разсърдим обаче Големия брат – СССР, от същата поредица първо излезе книгата с
плоча на Владимир Висоцки – не по-малък колос на изпятата поезия, но далеч не
толкова световно известен, колкото потомъкът на Одески евреи Дилън. Не знам дали е по-добре, че нямах шанса да видя и слушам Висоцки на живо. Когато през 1992 г имах късмета за два
месеца да присъствам на два концерта на Боб Дилън за мен дойде първото голямо
разочарование – тогава разбрах, че понякога идолите имат глинени крака и лесно
се сгромолясват. Изобщо не бях толкова еуфоричен на нито един от двата
двучасови концерта с пеещата и скачаща край мен тълпа, колкото когато слушах
онези две песни на евтиния грамофон с моно-звук. За мен легендата Дилън беше
останала някъде там, в малката плоча.
Днес все по-често
когато тръгнем нанякъде или решим да предприемем нещо свястно се озоваваме на
Улица „Пустота” – в абсурден, сюрреалистичен свят, който ни обърква и който ни
кара да се чувстваме унили, обезверени, не на мястото си.
И продължавам да се
чудя, защо с времето все по-малко се радваме на живота. Имаме все по-широки
магистрали, а мирогледа ни е все по-тесен, гледаме все повече шоу програми, а
се смеем все по-рядко, консумираме все повече лъскави стоки, а в душите грее
пустота.
Може би Папата
трябваше да приеме все пак Далай Лама. Дали нямаше да му подшушне как се стига
до Улица „Щастие”.
А може би всеки от нас
знае как се стига дотам, но си трае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар