Така му се пада

Такава е орисията на всеки дом – докато е нов и красив, и обитателите в него преобладаващо са млади и красиви. Тичат и вдигат глъч деца, простира се „младо” пране, слагат се маси на терасите, чува се силна музика...

След тридесет – четиридесет години сградата е стара, уморена и пуста. Най-вече пуста. Един по един обитателите са се превърнали в прочетени вестници. 
В некролози. 
В забравени истории.

Някогашните деца се радват, че са надебелели граждани на света. А може би не се и радват. А светът все повече е заприличал на картина от неизвестен художник, обявена на търг, на който не се е явил нито един купувач.

И когато видиш стар дом с олющена като пърхот мазилка, когато видиш такива някогашни деца, разбираш, че такава е орисията на всеки живот – той трябва да се живее, защото така му се пада...