Мусала - място за фукане или за молитва

          Сутринта закусваме в 7,30 ч – с час по-рано от обикновено, защото знам, че денят ще е дълъг и стръмен като празнична молитва. В 8,20 ч вече сме в буса за Боровец, екипирани всеки както е преценил. Слизаме пред кабинковия лифт и веднага съзирам опашката от поне 30 души пред касата за билети. Знам че по това време на годината – средата на август, връх Мусала привлича най-много туристи и планинари, но чак толкова не съм очаквал. Опашката пред самия лифт е много по-голяма и се налага да чакаме поне половин час преди да се качим в сферичните гондоли. Водач съм на петима французи, мои познати, макар аз самият да не съм изкачвал никога върха, но пред тях не си го признавам. Прозорците на гондолите са от нещо като плексиглас и са доста захабени – през тях не може да се снима, но пък и гледките по протежение на линията не са такива да заслужават снимки.     

          След 25 минути сме на „Ястребец” – издигнали сме се с хиляда метра нагоре. Тръгваме по широкия път. Пред нас и зад нас се вижда пъстроцветна върволица – стотици мераклии са поели към покрива на Балканите – от четири-петгодишни деца до поне седемдесетгодишни. В началото пътят е почти хоризонтален, приятен и настроението е бодро като на пловдивски булевард.

 Докато сме в гондолата, Жерар, когото понякога наричат и Робер, се шегува защо толкова много хора отиват нагоре, а никой не се връща обратно с кабинките. По пътя задминаваме много семейства с малки или по-големи деца. Иначе хората са всякакви – и пълнички и отпуснати, и атлетични, с къси панталони или с дълги, с маратонки, кецове или с хубави туристически обувки. Има и много чужденци – немци, испанци, французи, американци. С добро темпо стигаме до хижа Мусала. Там правим 20-30 минути почивка. Решавам да пробвам външната тоалетна недалеч от хижата, макар да съм сигурен, че ще съжалявам. Очакванията ми са надминати и предупреждавам жените от нашата група, че тоалетната може и да е „турска”(на френски така се нарича веце-то с клекало), но за сметка на това поддръжката е българска. Те, без да се колебаят решават да отидат до природната тоалетна – сред борчетата. След почивката потегляме по стръмната пътека нагоре. Докато вървим, Жерар, който постоянно ме обсипваше с въпроси, кой точно от върховете които се виждат е Мусала, има ли риби в езерото пред хижата и др.такива, изведнъж задава, по-скоро на себе си въпроса: „защо хората изкачват планински върхове”? Отговарям му без да се замислям, че сигурно за да покажат своето превъзходство над природата. И едва после се замислям дали наистина е само това и не е ли много лесен и повърхностен този отговор. Може би е и заради вечният стремеж към преследване на трудни цели и преодоляването им, а и заради красивите и неповторими гледки, откриващи се от всеки връх. Или защото на върховете сме по-близо до Бог. Колкото хора - сигурно толкова и отговори, или липса на отговор на този въпрос. Някои, сигурен съм, го правят просто за да се изфукат, че са изкачили този или онзи връх. Тогава още не знаех, че някой си Малори, на същия въпрос бил отговорил нещо от сорта: "ами защото ги има" (върховете). 

          Продължаваме бавно и славно към заслона до „Леденото езеро”. По каменистата пътека все така застигаме разни групи от хора, чуваме части от разговори на различни български диалекти, оплаквания на деца, които вече са уморени, правим снимки на нахалните алпийски пейзажи, които ни се пъхат пред очите и изобщо пъстротата от впечатления не престава. Точно към дванайсет, дванайсет и нещо сме на заслона и част от групата решаваме да влезем вътре и да обядваме, а двама остават отвън – те не били гладни, което, подозирам, означава, че са доста уморени. Същите тези двама, единият от които е Жерар, заявяват след малко, че нямало да продължат към върха, а щели да ни чакат на заслона. Може би защото им казах, че до върха има още час ходене, което беше малко преувеличено от моя страна. Над нас продължава да пече бялото августовско слънце и аз малко преди заслона съм си извадил тънкото яке за вятър и съм го облякъл – повече за да не изгоря, отколкото да не ми е хладно. Четиримата влизаме в заслона да обядваме на масите и аз им взимам по един чай от Величка – заслоноуправителката, която мнозина стари планинари познават, а аз само съм чувал за нея. Сандвичите се оказват изключително вкусни и пресни. Купил съм ги предната вечер от махленски магазин в Самоков. Обядваме бавно и спокойно, като даваме възможност на уморените ни тела да си починат и да не ни се сърдят много.

          След половин час, обядвалите потегляме нагоре, а другите дето бяха отвън заявяват, че ще тръгнат малко след нас. Това определено е най-трудната част от изкачването. Пътеката е стръмна, камениста, на места дори опасна. По някое време ни изпреварва мъж над петдесетте, който изкачва върха тичайки – той няма раница, а само си държи фланелката в ръка, свита на топка. Той със сигурност не се изкачва заради гледките, нито за да е по-близо до Бог. Той просто тренира. Двама от групата се отказват на средата и се връщат и ние оставаме само с Емануел, но сме решени твърдо да стигнем върха. Спираме от време на време и снимаме – гледките са спиращи дъха – затова и спираме – за да си вземем дъх. 

И ето, за има-няма половин час сме на върха, за който сме учили по география и днешните деца също учат, че е най-високия на Балканите. Изкачили сме една легенда и вече можем да си го добавим в CV-тата. Отправяме се към пирамидата. Тръпката е голяма, моментът е разтърсващ, поне за мен. Както може и да се очаква пред пирамидата с надписа „Мусала” и изписаните метри, има опашка от желаещи да се снимат. Чакаме с Емануел да ни дойде реда, като преди нас се снимат няколко компании, които си разменят един и същ български флаг. 

Флагът е на две момичета – може би малко по-големи от ученички. Те се кефят максимално, като си говорят лъчезарно по момичешки - по едно време само чувам, че едната казва на другата: „много си проста”. Сладурчета. Аз не си падам много по развяване на знамена, защото все си мисля, че патриотизма е далеч от парадността и от бурното развяване на националния трикольор. Говорим си после с французите, че и при тях не е било много характерно това окачване на всеки дом и по всеки повод на националното знаме, но след атентатите в „Шарли ебдо” и последвалите терористични атаки в Париж и Ница, значително се е увеличил броя на окачените по къщите и сградите знамена във Франция. Това е обяснимо, но при нас... Би било обяснимо, ако върхът носеше още името „Сталин”, както се е казвал от 1950 до 1962, или ако хората свързваха днешното му име с арабското значение на думата, значеща „място за молитва”. Тук се сещам и за един български националист и хулиган от близкото минало, който искаше да преименува върха, точно защото името му било "турско", макар че по тази логика, той първо би трябвало да почне от своето име, което пък е гръцко, но тези простотии не ги превеждам на Емануел. Както и да е – да не се отплесвам - та след близо петнадесет минутно чакане идва и нашия ред да се снимаме – първо с моя апарат, а после и с апарата на Емануел. След това обикаляме малко, правим различни снимки на пейзажите от единия и от другия край. Тъкмо се каним да слизаме, когато не щеш ли виждаме още една от нашата група да пъпли нагоре – Флоранс. Тя е диабетичка, но със силен дух и се справяше с всички преходи преди това без затруднение. Поздравяваме я и я оставяме и тя на свой ред да се порадва на подвига си и на магичното място. Не я питаме защо е изкачила върха. Ние също се оставяме на своите мисли, молитви, или просто на насладата от  мястото и гледките. 

Оттам нататък следва слизането по обратния път, но за слизането кой говори – винаги важно е изкачването. А Мусала наистина е място за молитва и за размисъл. Човек слиза оттам по-красив, по-добър и по-търпелив. По-голям, като след общуване с Бог.