Прашинки от моето лично "едно време"...

          "Едно време..." Колкото повече трупаме житейски опит и грехове, толкова по-често ще споменаваме тази лукава, жестока, но и толкова примамлива  фраза. Ще я изплюваме, ей така, между другото, с патетично махване на ръце или с отегчен поглед, макар много от нас вече да са осъзнали ясно - не е било по-добре "едно време". "Едно време" е по-скоро мит, отколкото реалност. Единственото, което е било по-добре е това, че ние самите сме били по-млади, безразсъдни и по-безотговорни, ненатрупали още в себе си горчивина и разочарования. Не бих искал да развивам трактат на тема: "който владее миналото, той владее и бъдещето" както казваше Оруел в своята книга на бъдещето "1984" (която в последния месец бележи отново луди продажби в "Амазон" благодарение на изцепките на чичо Тръмпи отвъд океана), защото при отделния човек нещата леко излизат от рамката на тази иначе бляскава истина.
          Иска ми се просто да ви разкажа как от две седмици изравям прекрасни неща от "едно време" - моето лично минало, което няма как да завладее бъдещето, защото то си е моето малко, сбутано, прашно, наивно и плахо минало. Малки прашинки от моето лично "едно време", застинало на един прашен таван. То срамежливо надига в мен носталгични чувства и показва забравени лутания, чудатости или простотии, ако щете.

          Дървено корабче, което съм дялкал като ученик в гимназията - помня, че много обичах тогава да дялкам корабчета. За съжаление най-хубавите две ми ги откраднаха, когато разбиха таванската стая, заедно с една малка метална количка "Рено", която си бях купил за 5 лева в онези времена - някъде към 1980-1981 г. Мой опит за автопортрет, в който всяка прилика с модела, или с художника ако щете, е случайна. Стар брой на "Паралели" от 1986 г, със статия за Светлана Алексиевич, тогава още млада и обещаваща писателка без никакво предчувствие, че някога ще стане Нобелов лауреат за литература. Грамоти от участия в състезания по триатлон от същата 1986 г - за три месеца - участия в три състезания и то без да имам велосипед-бегач, а със заето от БТС-то едно колело "Турист" - тромаво и тежко като днешните планински бегачи. Триатлон! Който е запознат малко поне какво представлява този спорт, знае че там за класиране не се говори - самият факт, че си завършил едно такова състезание е вече много.

          В крайна сметка ние не сме нищо повече от нашето минало. Криво, ръбато, срамуващо се от нас и ние от него може би, но само наше си "едно време"...
          Кой няма да се изненада приятно от намереният лист с нотите на своя стара песен?  Изобщо бях забравил, че някога съм се опитвал да нотирам песните си и песента "В Шекер махала" е една от тях. Дали правилно съм ги нотирал е друг въпрос - важно в случая е, че партитурата изглежда почти като на големите композитори...

          Мои рисунки...Три любовни писма до брат ми от жена му, преди още да му стане жена, които придобиват още по-минорен нюанс откакто тя вече не е на този свят, отишла си не навършила шейсет. Мои писма - до мен, или от мен до майка ми, баща ми, приятели, от разни краища и страни.
          Стари школи по акордеон, който беше голямата ми музикална страст, изтляла с времето. Изтляла заедно с онова "едно време".

          Тефтерчето от казармата - миниатюрно за да се побира в джоба на куртката. И вътре в него - също цял един свят - заедно с химна на НРБ, с имената на Т.Живков и единадесетте "апостоли" от Политбюро на ЦК на БКП, с военните  маршове, се виждат и имената на поети, художници, философи, на цитати от мислите на мислители. Багряна, Чехов, Ерве Базен, Ненко Балкански...Мои първи стихове и отново нотите на песен в тефтерчето.
          Тетрадки с опити за превод на разкази на Ромен Гари от легендарния му сборник "Птиците идват да умрат в Перу", много преди да бъде издаден на български.
          Една микроскопична част от моето "едно време" - от онова "леко" време, сходно със сигурност с на толкова други хора, когато още не са били натрупали, години, горчивина, отговорности...