Сърните

          Някога в моя град пастелен имаше елени и сърни. Те се разхождаха грациозно из града, красяха улиците със своето изящно присъствие и добавяха една тиха и плаха поезия в живота на хората. Това беше до 1993-1994 може би - не помня точно. После изведнъж изчезнаха, и улиците се изпълниха със ръмженето и стърженето на стари мерцедеси, аудита и други тенекиени чудовища. После тези тенекиени чудовища ставаха все по-нови, а елените все по-отсъстваха. Сега градът е променен. Не казвам по-хубав, нито по-лош, а просто променен и в него няма сърни и елени. Изгуби се тази плаха и тиха поезия. В него духа само "вятър, който е шетал в пелин" (по Павел Матев) и вървят едни тъжни хора. Има и тъжни, скитащи кучета.
А аз - тогава - в края на 90-те написах ето това:

Сърните

I.
Някога във оня град пастелен
имаше сърни.
Опитомени, те идваха до центъра,
пресичаха прилежно улиците
пред големия административен кораб,
нехаещи за банката с потайните трезори,
за черквата и пощата (със мощно АТЦ).

Обичаха сърните оня град -
хората му - мъртвите и живите,
реката - тъй непостоянна като ученик,
и сезоните с различните треви...

И хората обичаха сърните -
децата с карфиолени коси
откриваха очите им - големи,
тъжно плуващи планети,
а старците отделяха с усмивка
с годините натрупаната благост.

II.
Сърните в оня град са вече монументум,
очите им отдавна следват други орбити.
Последната сърна - подгонена без аргументи,
прескочи във картината на саможив художник
и тъй остана там - фиксирана
от дегустатори на смесената техника.