Далтон

         В нашата история през различните времена са се мотали всякакви „-исти” – марксисти, толстоисти, дъновисти, хитлеристи и какви ли не още. Всички те са били последователи на някаква доктрина, идея, движение, и са били наричани така по името на водача или основателя му. „Няма лошо”, ще кажем – това е част от човешкото разнообразие. Но за разлика от споменатите, далтонистите не са последователи на никаква доктрина или идея, а са просто... е, хайде сега, какво се правите, че не знаете. Нали преди време именно за това беше въведена интегралната бюлетина, за да не затруднява далтонистите, които не биха могли, иначе, добре да различат червената от зелената и синята от жълтата бюлетина.

Но всичко започва от Джон Далтон, роден през 1766 г в добрата стара Англия в семейството на тъкач. Още от малък се справя чудесно с числата и формулите и вече на 15 години става самият той преподавател по математика в частно училище. Преди да започне да се занимава с химия, той опитва с метеорология, което показва, че е бил голям хитрец. В метеорологията, както и в политиката, хората се занимават все с неща които не могат да пипнат, но се правят че разбират – облаци, въздух, атмосферно налягане. Един прекрасен ден обаче, открива, че не вижда света както останалите хора, защото му се „губят” някои цветове. Той, разбира се, си казва: „голям праз”!, т.е. не се депресира и решава да се възползва от този факт за да се прочуе (това си е моя интерпретация). Написва статия върху тази особеност на човешкото възприятие и така се ражда „далтонизма”. После науката ще установи, че тази „болест” е полово дискриминираща – т.е. различно се предава при мъжете и жените (тук феминистките си мълчат, разбира се, защото от далтонизъм страдат много повече мъжете). Генът на цветната слепота, както още я наричат, е рецесивен (ако знаете какво значи това – добре, ако не знаете – питайте) и се предава по майчина линия. Значи (сега четете бавно, защото аз го обяснявам бавно и няма да повтарям) ако далтонист и нормално виждаща жена имат дъщери, то те ще различават цветовете нормално, но ще са носители на гена. Ако тези дъщери имат синове, те ще са далтонисти, но ако имат дъщери, те ще разпознават без трудности кои са „Левски” и кои „ЦСКА” по фанелките. Уф, че сложно, това с гените!

Червена и зелена ябълка  горе) и как вижда същите ябълки един далтонист (долу)

Ама да не си помислите, че Далтон го е знаел това. Не, защото по онова време не са си имали и хал-хабер какво е това гени. Обаче нашия човек не се спрял дотук. След като „родил” далтонизма, той решава да „пусне мухата” на още някоя и друга теория и започнал луди химични опити. Така например постулирал закона, че налягането на смес от газове е равно на сумата от наляганията на всеки газ от сместта поотделно. Неговите съвременници направо са се спукали от яд как никой от тях не се е сетил за това по-рано. Но лебедовата му песен е, разбира се, теорията за атомния строеж на химичните елементи. С нея направо е разбил всички химици и физици от своето време, че и след това. Когато за първи път официално излага постулатите на тази теория, в залата имало само седем души. А самата теория била изцяло приета от научния свят едва половин век по-късно. Точно заради него, всички ученици в часовете по химия ги мъчат и до днес, че елементите са изградени от атоми, които имат различно тегло при различните елементи и заради тях пък са измислили  гадните химични формули.

Мансарда

           Всички помним онази студентска песничка на „Тангра” – „живея на последния етаж, в една мансарда, точно под звездите” (Бог да го прости, Чочо Владовски – все с него я свързвахме). И аз съм я свирил колко пъти... В ми-мажор. В цитирания пасаж френските думи са две – етаж и мансарда. Та за втората дума ми е думата. 

       Някога, някога, много отдавна, живял един прочут архитект във Френското Кралство – казвал се Франсуа Мансар (François Mansart). Отначало той не бил толкова прочут и даже не бил архитект, а бил шестото от седем деца в семейството на парижки дърводелец. Както се вижда, поне е случил на родно място, щото нямаше да е същото ако баща му беше дърводелец в Русчук, да кажем.  

Франсуа Мансар - портрет от Жерар Еделинк, 1696

          Както и да е, но когато Франсуа е на 12 години, баща му умира и майка му се жени за хлебар. Добре, че мъжът на една от големите му сестри е вече известен скулптор и архитект на град Рен, та той го поема да го въведе в занаята на градитбата на сгради. Иначе като нищо можеше името Мансар да се свързва с пекаро-хлебарството, а можеше и с нищо да не се свързва. И така, той учи 5 години при зет си, което явно е било равносилно на висше образование по архитектура, и от 20- та си година започва да участва в сериозни поръчки. На 25 години вече е доказан майстор и започва да „реди” едно след друго престижни дела. През кариерата си, работи за държавни секретари, за брата на крал Луи ХІІІ (да, това става по времето на крал Луи ХІІІ, бащата на Луи ХІV, който пък, да не ви казвам какъв се пада на Луи ХV…), за високопоставени аристократи. Перфекционист до най-дребните детайли, той е един от основоположниците на класическата архитектура, като въплъщава в стила си, богатство на идеите, изчистеност и красота. Шедьовър в творческия му път е замъкът „Мезон”, който Мансар сътворява за 9 години по поръчка на един благородник, член на Парламента. За този замък, съвременника му Шарл Перо (този същият дето преразказваше детски приказки, като „Червената шапчица” и после ги пробутваше, че са негови) казва: „няма чужденец, който да не го посети, като едно от най-красивите неща във Франция”. По-късно пък, Волтер (само да не си помислите, че на него са кръстени „волтовете” в електричеството, не, тоя е друг), който прекарва известно време в замъка, пише: „Франсуа Мансар е бил един от най-добрите архитекти на Европа. Замъкът, или по-точно дворецът „Мезон” край Сен-Жермен е шедьовър, защото с пълна свобода творецът е използвал своя гений.”  

Замъкът "Мезон" (Château de Maison Laffitte)

         И да не си помислите, че по онова време е нямало интриги, борби за престижни поръчки, компромати между архитектите в Париж. Напротив, имало е, и Мансар често е жертва на такива „игрички”. Колкото до „мансардата”, вярно е, че той е правил два типа такива пóкривни стаички с чупка на тавана, но...Но истината е, че Мансар не е първия, който ги измисля. Преди него, друг архитект – Пиер Леско, ги вмъква още при строежа на едно от крилата на Лувъра. Така както беше и в историята с Никó и с много други, важното е не първи да направиш нещо, а... да те мислят, че си първи. И да си от „сой”. Ей така е в човешката история.

Бойкот

         През 1879 г капитан Чарлз Кънингам Бойкот (Charles Cunningham Boycott) е обикновен интендант при граф Ерн, отговарящ за земите му в графство Майо в Ирландия. Той се постарава за кратко време да си спечели антипатиите на местните фермери, чрез сприхаво и злобно поведение, и най-вече чрез отказа си да намали рентата върху управляваните от него земи. В резултат, през лятото на същата година, Бойкот не може да събере "работна ръка" за жътвата в графството. По призива на тамошната аграрна лига, всички работници отказват да се цанят при него, или го „бойкотират”, преди още името му да се наложи в този си смисъл. Така той се принуждава да поиска от английското правителство да му прати жътвари от по-далечни места, придружени от военна част, но междувременно реколтата вече е изгнила на полето. Скоро след това, горкият човек е принуден да напусне Ирландия и да емигрира, макар и за кратко, в САЩ, както много други европейци, които са „на зор” по това време.

Карикатура на Чарлз Бойкот от 1881 г ("Ванити феър", худ. Spy-Leslie Ward)

В днешно време думата „бойкот” е добила много по-широк смисъл, от обикновен отказ от работа. Можете да бойкотирате жена си, като откажете да измиете чиниите, можете да бойкотирате даден магазин, като не пазарувате от него, както правя аз, щом някъде са намусени и "дръпнати". По принцип, всеки може да бойкотира всичко. 

Бегон

Имената на растенията са най-често от гръцки или латински произход. Гладиолите са наречени така поради приликата на цвета с гладиаторския меч – „гладиус” на латински. Хризантемата на гръцки означава „златен цвят”, а астра е латинската дума за звезда. Но ние се интересуваме от имената на хората, които са станали  нарицателни в думи от ежедневния ни език - т.нар. епоними. Много от цветята са кръстени на ботаници и това е естествено – няма да ги кръстят на касапи или на футболисти, нали... Далията носи името на шведския ботаник от ХVІІІ в. Андерс Дал, фукцията е обезсмъртила немският ботаник от ХVІ в. Леонард Фукс, а красивия храст форзиция, разхубавяващ много градове с жълтите си цветове през април, е наречен на англичанина Уйлям Форзиц, който го е пренесъл в Англия чак от Китай. Примерите са наистина много – цинията, магнолията, камелията, та дори и нашият родопски ендемит – силивряка, са все свързани с имена на хора, но ние ще се спрем най-вече на личността на Мишел Бегон (Michel Bégon), който както всички изредени досега в тази рубрика, е също с интересна съдба. Роден е  през 1638 г в Блоа и е потомък на аристократична френска фамилия. Любопитно е, че баща му също се е казвал Мишел Бегон, както и най-малкият му брат - една мода, която се завръща и днес - сина да носи същото малко име като баща си. 

Мишел Бегон - портрет на неизвестен художник от 1700 г

През царуването на Луи ХІV, Бегон заема важни ръководни постове между които, губернатор на остров Санто Доминго, днес Хаити, интендант на Хавър, на Рошфор, както и интендант на Генералството на Ла Рошел. Името му е най-вече свързано с изграждането и укрепването на Рошфор. Той е този, който изгражда нови, прави улици в града, строи солидни каменни сгради, включително и библиотеки и сиропиталища. Бегон е човек с широки интереси, запален колекционер на всякакви предмети и произведения на изкуството. Има богата колекция от ценни книги и ръкописи, монети и медали, картини (над 15 000), между които и такива на Рафаело, Тинторето и Льобрюн, антични предмети. Но неговото любопитство го води и към такива области като природните науки, ботаниката и етнографията. По негово време Рошфор се превръща в истински център на науката и откритията – Бегон поддържа връзки чрез писма и лично, с много учени, откриватели и пътешественици, капитани на кораби, лекари. Кабинетът му е истинска изложба от ценни предмети, растения, черупки от екзотични ракообразни, както и предмети от бита на „диваците” от Новия свят. Така, един от неговите приятели - отец Плюмие, изпратен в „Западна Индия” с експедиция организирана от Бегон, открива и описва интересно декоративно растение от новите земи. Местните хора го наричали с малко трудното за произнасяне, особено от махмурлии, име „тотонкаксоксо койолин”. Естествено, скоро растението е описано и кръстено именно на този велик мъж – „begonia rosea flore folio orbiculate”, т.е. „бегония с цвят на роза и кръгли листа”. Така се появява в Европа растението бегония, принадлежащо към един голям род „Бегония”, с повече от 2000 вида, разпространени най-вече в тропичните ширини.

"Уроборос" - трейлър за романа

Кардан

         Едва ли жените с шофьорски книжки знаят какво е „кардан”. Ама и аз какъв съм – нали е достатъчно, че нежните създания знаят какво е волан – друго трябва ли им...

Тези електромобилчета дали имат кардан? :)

А сигурно повечето хора - и мъже и жени, не знаят, че преди 438 години в Рим се самоубива един много интересен човек на име Джироламо Кардано (Girolamo Cardano или на латински - Hieronimus Cardanus) – лекар, механик, математик, философ, астролог и въобще енциклопедист. Казано по нашенски - пенкилер. Той прави първото клинично описание на болестта тиф, пръв решава кубично уравнение (уравнение от ІІІ-та степен), пръв въвежда научно-популярното описание на физически опити и освен това е блестящ астроном. Кардано е имал труден, изпълнен с преврат..., абе с интересности живот. Ту е бил беден - ту се е замогвал, ту е бил на почит, ту – низвергван. Да не забравим, че е бил и комарджия (като не ти стигат парите, това е един от вариантите - да станеш крадец, политик или комарджия) и написва книгата "Liber de ludo aleae"("Книга за хазартната игра"), която е първи опит за разглеждане на теорията на вероятностите. В края на живота му, големият му син е обвинен в убийството на жена си и осъден на смърт, а самият Кардано е обявен за еретик и прекарва известно време в затвора под заплаха от изгаряне. 

И все пак в историята и най-вече в ежедневието, името му остава в „карданното предаване” – онзи механизъм за силово предаване, който върти валове нележащи в една права линия. Няма автомобил без кардан, а приложението му е също така и в корабите и в други машини. 

Съвременна карданна предавка

Лисабон .Квартал "Алфама"