Илунга, ама по-скоро будали

Странен народ сме това българите, ама и англичаните са странен народ – да им се чудиш какви класации и проучвания само могат да измислят. Запазил съм една информация на „Би Би Си”, от преди десетина години може би – според нея, британско издателство направило проучване кои са най-трудните думи за превеждане от чужди езици. На първо място там се кипри една звучна африканска дума – „илунга”. На езика „чилуба”, говорен в югоизточно Конго, тази екзотична дума означавала – сега внимавайте много – човек, който е готов да прости причинено му зло или обида за първи път, да бъде толерантен към същото зло, когато е за втори път, но трети път – за нищо на света. И всичкото това с всичките му емоции, култура, човешки взаимоотношения проточени и развиващи се във времето – само в една „илунга”. А иди го превеждай, да видиш лесно ли е.

На второ място в това проучване направено сред повече от 1000 преводачи, е „шлимазл”, което на „идиш”, значело чисто и просто…карък. Човек, на когото постоянно не му върви. Маркототевец дет` се вика.

И сега, след изборните резултати и задаващото се на хоризонта правителство, с все по-зачестяващите медийни изяви на познатото ни бойко лице Б.Б., как да не направи човек паралел, че ние българите сме нагледен пример за „илунга”. И най-голямото зло изсипало се над главата ни можем да простим първия път, че ей го - и втори път даже да ни сполети ще го изтърпим, ама – сигурен съм – няма да го търпим дълго. А за трети път – е това вече ще е мазохизъм, не илунга.

Ама едновременно с това се чудя дали не сме и „шлимазл”, или обикновени будали. Как пък така ако имаме цяла торба с леко ферментирали политически „круши”, ще изберем най-развалената, дето вече веднъж сме отхапали от нея и ни е хванало такова политическо разстройство, че още не можем да се оправим.

Казвам ви – жилав и илунга народ сме. Само дето понякога имаме проблем с това що е то добро и зло, и що е обикновена будалщина.

Това магаре дали е илунга?

Страната на въжените мостове

На какво ви прилича един въжен мост? Може би въжетата наподобяват на струните на лира, а мостът е самия митичен инструмент? Някои могат да го свържат с цирковото изкуство – въжета, клатушкания, страх и емоции при преминаване. А не е ли той един обърнат каменен мост– при него дъгата е отгоре - обратна на дъгата на старите мостове, чиито дъги са във водата. Друго оригинално виждане е дал Хуан Миро в картината си озаглавена точно така – „Въжен мост”.

Хуан Миро, "Въжен мост", 1964 г

Въженият мост е измислен много, много отдавна, толкова отдавна, че дори и по телевизията няма да ви кажат кога. Първите му предци са били падналите напряко през рекичките лиани в топлия и влажен климат на Юга. Въжени мостове има там, където релефа е планински и където има вода и теснини, препречващи пътищата и пътеките. Като стъпи на въжен мост, човек се чувства между небето и земята, почти птица – над него въздух и под него въздух. Самите вибрации сякаш ни карат да мислим, че това е нещо живо, нещо което общува с нас. Мостът е предизвикателство за този, който го строи и свобода за този, който го ползва. Вгледайте се – всеки въжен мост си има собствена физиономия, свой отделен чар, неразделен и допълващ околните пейзажи. Замисляли ли сте си колко въжени мостове има в нашия край. Тридесет, четиридесет...Когато минавах преди 4 години по моста над река Боровица край с. Ненково, определено изпитвах страх, че ще се продъня всеки момент. Чувствах се като Индиана Джоунс в някой от неговите смразяващи дъха приключения. Такова чувство не може да се изпита на бетонен или каменен мост. Истинският мост е този – който скача, клати се, люлее се от вятъра, скърца, липсват му дъски. Още нещо характерно за нашите въжени съоръжения – те нямат имена. Това не са мостовете над Сена, или пражките мостове над Вълтава. Там всеки си е с име, има си място в картата на града и в туристическите маршрути, има си история. Не, нашите свързват най-често някое село с по-главен път или с близкия селищен център и са безименни. Няма ги дори на най-подробните карти. И точно това ги прави по-интересни, по-неочаквани.

Страната на въжените мостове

Дама, или преплитане на смисли

Преплитания на езици

            В течение на цялата 1980 г, когато бях в 9-ти клас, изгубихме Жо Дасен, Висоцки и Ленън. Трима представители на три големи култури. Моята учителка Мадам Кириловà в часовете по френски, на огромен ролков касетофон ни пускаше „Кафенето на трите гълъба” на Дасен и ни го превеждаше. На нас ни беше скучновато, защото песента не беше „дискотечна”. В часовете по руски не ни пускаха Висоцки – учехме само класици. За Ленън – също ме съмнява да са го превеждали в час. Тогава всеки випуск на ЕСПУ имаше пет класа – задължително една руска паралелка, една английска и останалите бяха неезикови. Най-отракани бяха тези от „английската”, останалите минавахме общо взето за задръстени. В онези времена английският беше почнал вече да се превръща в lingua franca-световен работен език. Аз слушах радио „Москва” на френски заради произношението и ходех редовно в „руската” книжарница да си купувам книги и речници на чужди езици. По нейните рафтове се преплитаха множество езици. Днес тази книжарница е офис на „Дружеството на приятелите на САЩ” – което си е вид приемственост, дето се вика.

Замислих се над фразата, че човек е толкова пъти човек, колкото езика знае и мога да кажа, че съм само частично съгласен с нея. Чуждият език сам по себе си не би имал голяма стойност за индивида, ако същият този индивид няма възможност или не знае как да го използва. Много е важно да знаеш как и за какво да го използваш –в противен случай езика е дребно украшение – нещо като бенка или трапчинка на бузите.

Преди няколко месеца попаднах за четири дни сред мои колеги от над двадесет страни – освен сходната ни работа и проблеми, за мен беше много интересно да наблюдавам езиковите връзки и общуване между хората. Извън официалния работен език – английския, виждах как се създават множество малки групички, които си преплитаха езиците. Колегите от бившите юго-републики си говореха оживено на сръбски, макар до скоро да са били врагове със Сърбия. Представителите на Балтийските републики на обядите винаги сядаха с украинския колега и разговора се водеше, естествено, на руски. А съм чувал, че балтийците мразят руския и всичко руско. Холандците – надути и със самочувствие си говореха ту с англичаните на английски, ту с немците и австрийците на немски. Наблюдавах ги и ми беше интересно. Мислех си – какво се е променило след падането на Стената? Като гледам още се делим на Запад и на Изток – в общуване, в поведение, в мислене. Дори вътре в Еропейския съюз сякаш още има една невидима Стена, един вододел между страните. Една йерархия. Йерархия, която съществува и при езиците – днешният човек с амбиции не може да гради кариера, без да поназнайва поне два езика измежду трите „велики” – английски, немски, френски. И най-вече първия. Освен тях може да знаеш пет други – те не се броят. Те са „втора категория”. На това май му се викаше „неоколониализъм”. Колонизиране чрез икономика, финанси и език.

Македония - опит за пътепис

Още на царината (митницата) при Ново село разбирам, че и македонците обичат да налагат забрани, за да имат сладката възможност да ги нарушават. Разбрах, че имам право да внеса само една бутилка “жесток алкохолен пијалок”. Веднага си дадох сметка, че и нашето словосъчетание “твърд алкохол” е не по-малко карикатурно – как може нещо течно да е твърдо, но това веднага ме “грабна”. Жестоко е.

След това идват македонските куќи (къщи) – големи, нови, измазани, с големи веранди – такива са във всички села. Дворовете пък са задължително със зелена морава отпред, може би за да си тананикат “green green grass of home” и други евъргрийни. Щото ако си засадил картофи в двора, естествено че няма да пееш евъргрийни, а най-много да стигнеш до парчето “гат` копах картофите блус”. Абе ясно, викам си, тия се правят на европейци – нали една от типичните черти на балканците е да се опитват да си прикриват типичните балкански черти.

Обзет от такива мисли, пътувах с моя спътник Стоян и се чудех защо има толкова много знаци за ограничение на скоростта – дали ги спазва някой освен тези с тракторите. Впрочем страшно много трактори – всеки фермер е поне с един.

Ново село-Струмица – Радовиш.

От двете страни на пътя висят зелените езици на две от основните култури, (които подхранват двата основни порока) – тютюна и лозята. Хвала на македонците - и пушат и пият. И псуват. Красиво. Често. За всичко. Така гонят злите духове и стреса – като истински балканджии. Нашият домакин в Радовиш е Траян, а зет му се казва Гоце. Това са едни от най разпространените имена у съседите ни. Траян е поливалентен търговец като повечето търговци в Македония и каквито бяха търговците и у нас преди 10-12 години. Търгува с всеки и с всичко. Говори спокойно, работи спокойно, яде и пие спокойно. Зад стола му има карта на Република Македония. Ще ни напои и нахрани в един хубав ресторант в градчето и ще ни разкаже много неща за страната. Тема № 1 е новата територална подялба, която намалява броя на общините от 123 на 80, а Скопие става двуезично. Македонците не са радостни от това, но пък Европейския съюз е много доволен, естествено. В ресторанта звучи само македонска и хърватска естрада. Английска, за моя голяма радост не чух. По-късно се прехвърляме в друг ресторант на открито, с жива музика - и там същото – пееха само балкански фолклор.

Радовиш-Струмица-Гевгели.

Клоун (The Clown or the Nature` smile)

"Усмивката на природата". Снимка от самолета малко преди приземяването в Париж.

Португалецът и усмивките

-          Много ми хареса вашата, как беше...лю-те-ни-ца – казва португалецът Фернандо, който седи до мен и изговаря бавно и с явно затруднение последната дума.

-          Ти ако опиташ домашната – тя е нещо върховно – отвръщам. Казват, че лютеницата е лято затворено в буркани.

Докато говорим наблюдаваме извилото се пред нас дълго и пъстро хоро. Като спиралата на охлюв. Къде сме? – няма да уточняваме мястото. Някъде в Югозападна България. В ресторанта на елитен петзвезден хотел в наш курорт. Настроението е приповдигнато, а на масите се виждат поизпразнени блюда и бутилки. Играчите изглеждат увлечени от ритъма, от звуците, които карат всяко сърце да затрепти и да заиграе. Фернандо - наш гост, представител на европейска асоциация, седи до мен на масата, но и той потропва в такт възторжено, въпреки че е с костюм. Нали сме все южни народи – ритмите са ни в кръвта.

-          Много е красиво – казва ми и се усмихва като щастлив човек. – Как всички знаят стъпките и се движат като един.

-          Да, нали – кимам утвърдително, доволен да чуя хубава дума за нас.

-          Само... – тук той прави малка пауза, през което време аз наострям уши – защо всички са с толкова сериозни лица. Сигурно песента е много тъжна.

Колебая се какво да отговоря, но кимам с глава. А наум си казвам: „Тъжна е, ама друг път.” Това да не ти е вашето португалско фадо, от което ти идва като го слушаш да си разкъсаш ризата и да си изтръгнеш сърцето от мъка”. Той човекът не може да направи връзка, че нещо толкова игриво и в мажорна тоналност няма как да е тъжно. Разбирам го – иска да намери обяснение, някакво обяснение. Но как да му обясня, че просто в България усмивките са дефицитна стока. Българите се усмихваме рядко. Ние сме една сериозна нация. Намусена. Тъжна. Официална. Стегната. Угрижена. Умислена нация. Съсредоточена в битието. Напрегната. Страдалческа.

-          Ние с вас много си приличаме – продължава пак чужденецът. - И с испанците, и с гърците. Но с вас чувствам, че сме близки като народи. И ние имаме тъжни песни...

-          Знам, знам – думата saudade се чува във всяка втора португалска песен. Била сред десетте най-трудни за превеждане думи според допитване до преводачи от цял свят. Най-близо по смисъл била гръцката „носталгия”, но само донякъде.

-          Не знам...Saudade си е saudade, но португалците се усмихват много по-често. И по телевизията водещите на нашите емисии новини и на други предавания се усмихват и са по-освободени. А по вашите телевизии – погледах малко - сякаш само за смърт и катастрофи говорят – толкова са сериозни и...строги.

-          Еми...такива сме. Даже когато правим лютеницата пак не се усмихваме. И когато преточваме домашното винце също...Нали ти казвам угрижени хора сме. Страдаме когато обичаме. А най-обичаме да страдаме.

-          Странно. Южните народи се усмихват много повече от северните, а нали и вие сте южняци...

-          Да – допълвам – южните и бедните са най-жизнерадостни и весели, а ние сме изключение. И сме южни, и сме бедни, а сме сериозни като... Като лорд Честърфилд, английския философ. Нали той наляво и надясно заявявал, че откакто станал зрял мъж никога не се бил смял.