За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля

Дядо ми си имал хубава кожена гугла. Бил си свикнал с нея и си я носел га трябва и не трябва, ама по едно време какво го ощипало и той решил да става ауропеец та отишъл до съседния Одрин, да си купува нова капа. Влязъл той в един лъскав магазин на центъра, избрал си една интересна шапка, мерил я, оглеждал се и тъкмо да я взема, магазинерът му подшушнал дискретно: "Господине, тази шапка е дамска." "Нека е дамска- троснал се дядо - нали ми отива"...Прибрал се той, върви по улицата напето с новата шапка като султан, срещат го познати и му викат, че шапката е дамска, но той едва ги удостоява с поглед и мислейки, че му завиждат пак отвръща: "нека е дамска". Току пред къщи го среща негов аратлик от махлата и съученик: "Абре, Душка, тая шапка е женска, бре!" - му вика. "Бреййй, мамка му, не думай, бре. Всички ми викат дамска е, дамска е, ма как един не ми каза, че е женска"!

Съседите на дядо – белогвардейски емигранти, много се смяли на случката и му казали, че била достойна за перото на Гогол. Дядо не бил чувал за Гогол. Имал няколко книги от Вазов, книга с гръцки митове от неговия баща и биографията на Хр.Ботев. В предговора на тази биография се цитирали думите на един от министрите на просвещението след Освобождението - Георги Живков, който като приел веднъж Захари Стоянов в своя кабинет го мъмрил така - "Каква книга си написал ти за Ботийова, бре? Мигар ние не знаем какъв (вагабонтин) беше той". Та за Гогол не бил чувал, но пък бил чувал за Ла Мериката, щото вече имало от неговото градче няколко гурбетчии в онази далечна, далечна, страна ли било, царство ли, континент ли, кой го дявол знаел какво било. Той разбира се, не знаел, че горе-долу по същото време, когато той си купил дамската шапка, точно там - в Ла Мериката, двама математици си стояли по домашному, хапвали си курабийки, говорели си за техните си математически работи и изведнъж, ей така, както си говорели, решили да дадат име на едно голямо - много голямо число. Ама много голямо туй число, бе - бреййй, тц-тц... И защо се сетили точно за това число, да ги питаш, ама на, сетили се и това е... И то било числото 10 на степен 100. Или иначе казано, единица със сто нули отзад. Не, той дядо изобщо не подозирал, че може да има такова число, ама то и тези математици само теоретически знаели, че го има. Та тези двамата безделници, пардон математици, си наумили да изчакат кой първи ще влезе при тях и първата дума, която изговори - така ще кръстят числото - онова дето имало сто нули отзад.

Лисабон в края на лятото...

Rain brings autumn

Дъжд довежда есен...

Дъжд довежда есен

Дъждовни мисли вприда в небесата Бог
и слизят притомни по улички и кафенета.
В тази тегава и дъждовежда есен
с мирис на листа и мокри псета
градът изглежда нелюбовен, пуст, убог.

Преплете пръсти кръстом моя дядо
дорде сънят му плискаше на три морета
и в тази тегава и дъждовежда есен
пое нагизден със цветя към три небета
да хвърля табла с ангелче безбрадо.

Мъгли закълбят в шепите си скръб и време -
в тях хората се губят като палимпсести,
в тази тегава и дъждовежда есен,
уж листата са листа, а всъщност – скръбни вести
за мъртви птици, пролети, вселени.

And where is my white hat?

А къде ми е бялата шапка?

Илунга, ама по-скоро будали

Странен народ сме това българите, ама и англичаните са странен народ – да им се чудиш какви класации и проучвания само могат да измислят. Запазил съм една информация на „Би Би Си”, от преди десетина години може би – според нея, британско издателство направило проучване кои са най-трудните думи за превеждане от чужди езици. На първо място там се кипри една звучна африканска дума – „илунга”. На езика „чилуба”, говорен в югоизточно Конго, тази екзотична дума означавала – сега внимавайте много – човек, който е готов да прости причинено му зло или обида за първи път, да бъде толерантен към същото зло, когато е за втори път, но трети път – за нищо на света. И всичкото това с всичките му емоции, култура, човешки взаимоотношения проточени и развиващи се във времето – само в една „илунга”. А иди го превеждай, да видиш лесно ли е.

На второ място в това проучване направено сред повече от 1000 преводачи, е „шлимазл”, което на „идиш”, значело чисто и просто…карък. Човек, на когото постоянно не му върви. Маркототевец дет` се вика.

И сега, след изборните резултати и задаващото се на хоризонта правителство, с все по-зачестяващите медийни изяви на познатото ни бойко лице Б.Б., как да не направи човек паралел, че ние българите сме нагледен пример за „илунга”. И най-голямото зло изсипало се над главата ни можем да простим първия път, че ей го - и втори път даже да ни сполети ще го изтърпим, ама – сигурен съм – няма да го търпим дълго. А за трети път – е това вече ще е мазохизъм, не илунга.

Ама едновременно с това се чудя дали не сме и „шлимазл”, или обикновени будали. Как пък така ако имаме цяла торба с леко ферментирали политически „круши”, ще изберем най-развалената, дето вече веднъж сме отхапали от нея и ни е хванало такова политическо разстройство, че още не можем да се оправим.

Казвам ви – жилав и илунга народ сме. Само дето понякога имаме проблем с това що е то добро и зло, и що е обикновена будалщина.

Това магаре дали е илунга?

Страната на въжените мостове

На какво ви прилича един въжен мост? Може би въжетата наподобяват на струните на лира, а мостът е самия митичен инструмент? Някои могат да го свържат с цирковото изкуство – въжета, клатушкания, страх и емоции при преминаване. А не е ли той един обърнат каменен мост– при него дъгата е отгоре - обратна на дъгата на старите мостове, чиито дъги са във водата. Друго оригинално виждане е дал Хуан Миро в картината си озаглавена точно така – „Въжен мост”.

Хуан Миро, "Въжен мост", 1964 г

Въженият мост е измислен много, много отдавна, толкова отдавна, че дори и по телевизията няма да ви кажат кога. Първите му предци са били падналите напряко през рекичките лиани в топлия и влажен климат на Юга. Въжени мостове има там, където релефа е планински и където има вода и теснини, препречващи пътищата и пътеките. Като стъпи на въжен мост, човек се чувства между небето и земята, почти птица – над него въздух и под него въздух. Самите вибрации сякаш ни карат да мислим, че това е нещо живо, нещо което общува с нас. Мостът е предизвикателство за този, който го строи и свобода за този, който го ползва. Вгледайте се – всеки въжен мост си има собствена физиономия, свой отделен чар, неразделен и допълващ околните пейзажи. Замисляли ли сте си колко въжени мостове има в нашия край. Тридесет, четиридесет...Когато минавах преди 4 години по моста над река Боровица край с. Ненково, определено изпитвах страх, че ще се продъня всеки момент. Чувствах се като Индиана Джоунс в някой от неговите смразяващи дъха приключения. Такова чувство не може да се изпита на бетонен или каменен мост. Истинският мост е този – който скача, клати се, люлее се от вятъра, скърца, липсват му дъски. Още нещо характерно за нашите въжени съоръжения – те нямат имена. Това не са мостовете над Сена, или пражките мостове над Вълтава. Там всеки си е с име, има си място в картата на града и в туристическите маршрути, има си история. Не, нашите свързват най-често някое село с по-главен път или с близкия селищен център и са безименни. Няма ги дори на най-подробните карти. И точно това ги прави по-интересни, по-неочаквани.

Страната на въжените мостове