Не знам откъде да започна

Искам да напиша нещо за колективния дух у българина, дето напоследък хич го няма, но не знам откъде да започна. Дали от историята, или от Уикипедия. Я да започна с малко история. Последното „пиянство” на българския народ е било преди 102 години – малко преди и по време на Балканската война. Тогава цялото общество се вдига обединено, въодушевено, мобилизира сили за една обща кауза, за обща идея. Резултатът е известен – известни са и успехите и провалите. Само 27 години преди това е друго колективно „пиянство” – по време на Сръбско-българската война, а първото е може би по време на Руско-турската война от 1877-1878 г, като то се подготвя още по-рано – още от Априлското въстание и от организационната дейност на Левски. Тези първи десетилетия след 1878 г са изпълнени с ентусиазъм, с чувство за общност, за национална идентичност. Защо вече 102 години това чувство спи ми е трудно да кажа. Може би защото вече сме се успокоили като нация, като страна, изживяли сме „бебешките” си десетилетия на емоции и на силни национални страсти. Ако говорим днес за „пиянство” то е по-скоро с отрицателен знак – масата гледа да се спасява поединично (но все пак масово), най-често като хване автобуса или самолета с еднопосочен билет в посока на залязващото слънце. Няма кауза, няма идея която да подхване енергията на общността, да я обедини и да я използва за общото благо. Идеята „да се обединим всички, за да се оправим” изглежда много мъглява и ненадеждна. Няма водеща нишка, няма водач, няма пример.

И тук аз се сещам за един малко странен на пръв поглед модел – това е общодостъпната енциклопедия „Уикипедия”. Знаем, че никой индивид не може да знае всичко за всичко, което е известно на днешната наука и цивилизация, но човечеството, като общност го знае. Така както никой отделен човек не може да прочете всички книги издадени по целия свят, но човечеството – може. В „Уикипедия” водещ е колективния принцип, усета за съпричастност – всеки да допринесе за общото знание, за общото дело. Така се получава нещо много добро, нещо с положителен знак, без завист, без тупане по гърдите, тихо и кротко, кой колкото може и с каквото може. Да ама тук, ще кажете става дума за некомерсиално дело, а когато нещата опрат до пари, ха върви действай безкористно и без тупане по гърдите. Да – знам че е така, но принципът е добър като модел. Знам и че в икономиката, а и в политиката, нещата не са като в науката. Ако аз имам двайсет лева, а ти имаш две кокошки и аз купя от теб твоите две кокошки за моите пари – то ти няма да имаш вече две кокошки, но ще имаш двайсет лева, а при мен ще е обратното. Т.е. в икономиката постоянно се придобиват или губят стойности. Докато в науката и изкуствата знаем, че съвсем не е така. Ако аз знам да правя гайди, например и предам на двама ученика моето майсторство, то и учениците ми ще придобият знанията, но и аз няма да изгубя своите. Ето това е принципа на колективната мисъл – да даваш, без да губиш.

Аслани, лъвове, левове

На обратната страна на банкнотата от два лева – точно на "гърба" на Св. отец Паисий, е изрисуван лъв в поза „рампант”. Сигурен съм, не всеки е забелязал, че това е лъвът от герба на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. И колкото пъти съм го гледал, винаги съм си мислел, че българската парична единица – левът, си е наше оригинално „изобретение”, символ на непокорния,  „левски” дух на българите. Нали съм учил в училище, че знамето на априлските въстаници е имало избродиран лъв от едната страна. Нали на калпаците на героичните ни борци за свобода също е имало лъвчета, каквито и малките чавдарчета носеха на калпачетата си до 1990 г. Дори – не си спомням къде - бях срещнал безумното с глупостта си твърдение, че марката „Пежо” била откраднала емблемата си именно от "челата" на нашите въстаници.  Когато наскоро срещнах писанията на наши и чужди учени глави, че паричната ни единица била заимствана от поробителя – от някакви „асланлъ-грошове” в Османската империя, тогава си казах: „тази лъвска работа трябва да се проучи”. И ето какво понаучих – без да претендирам, естествено, за изчерпателност.

В европейската хералдика, лъвът е най-често срещаното животно – повече и от орела, даже. Като изображение, той най-често е изправен, в „каратистка стойка”, гледащ лошо и със страховито изплезен език (ей на това му се викало поза „рампант”). Днес на много гербове на страни може да се види такъв изправен, лошо гледащ и с изплезен език лъв – например на гербовете на Естония, Холандия, всички скандинавски страни, Великобритания – няма нужда да ги изброявам всички. Но мен ме интересуваше появата му върху паричните знаци. Някъде около 1520 г в Бохемското градче Йоахимстал (на чешки - Яхимов), някакъв скучаещ граф започва да сече сребърни монети с изображение на лъв от едната страна. По името на градчето тези монети ги наричат първо йоахимсталери и после само талери. Монетите получават бързо разпространение в почти цяла Европа, а 60 години по-късно в земите на днешна Холандия секат подобни на тях, с лъвче, които придобиват голяма популярност под името „льовендалери” (leeuwendaаler) т.е. «лъвски талери». През ХVІІ в, когато Холандия е отличник в европейската търговия – точно както китайците днес, тези монети чрез търговци и авантюристи достигат и до Османската империя и са популярно разменно средство там чак до края на ХVІІІ век. Както вече споменах, народът в тази империя много ги тачел – харчел ги, диплел ги, криел ги в гърненца и им сложил народното име "асланлъ гуруш" (aslanlı gurus), демек лъвски грош, както се сещате. В Украйна пък, на същите талери им казвали «лев», или «левок». През ХVІІ век, един левок била заплатата на един реестров казак за цял месец, т.е. нищо и никаква, защото хубава сабя, например, струвала 3-4 левока.

Тъга в парка

Дизел

          Накъдето и да се обърнем днес "виждаме" неговото име. Локомотиви, кораби, подводници и най-вече автомобили, пътуват благодарение на Рудолф Дизел и открития от него двигател. Всъщност пълното му име е Рудолф Кристиан Карл Дизел, ама на кой ли са му притрябвали всичките му имена, когато за историята той си е просто Дизел. Ако не сте се сетили още - той е германец, но това не му пречи да е роден в Париж през далечната 1858 г., когато България още изобщо я няма на картата на света. Израства и учи - първо в Лондон, а после в Мюнхен – в Политехническия Университет, след което работи като инженер в завод за хладилници. Неговата любов, обаче са двигателите и той изцяло им посвещава живота си. Отначало имал амбициозната цел да създаде двигател, който да използва като гориво въглищния прах, струпан на цели планини в Рурския басейн. (Ех, защо някой не изобрети двигател работещ с шлаката от оловно-цинковите производства, която също е цели планини край моя град.) Както и да е, не успява да се справи с тази задача, но през 1893 г, Дизел публикува труд върху цилиндров двигател с вътрешно горене, и колкото е да е нескромно, го патентова и го нарича на свое име. Следващите пет години прави подобрения на двигателя, като по време на едно изпитване едва не загива поради експлозия. Но това е риска на първооткривателите. Всъщност, Дизел доказва с този двигател, че горивото може да бъде възпламенено и без искра, с помощта на нагнетен въздух. Успехите му се дължат изцяло на добрите му познания по термодинамика – един дял от физиката, който мнозина от нас днес не обичат, включително и моя милост. През 1897 г, когато работи в заводите Maschinenfabrik Augsburg-Nurnberg, известни днес с много по-лесното за произнасяне „М.А.Н.”, двигателят му е напълно готов и изпитан с успех. Теоретичната му ефективност е 75 %, при само 10 % ефективност на парния двигател. Ако се питате с какво гориво е провеждал изпитанията на моторите си, ще ви кажа направо – с бензин, тъй като дизеловото гориво тогава още не е измислено.

            През 1898 г. Рудолф Дизел е на 40 години и е вече милионер. Неговите двигатели обаче не си пробиват така лесно път към масово приложение в „каруците без коне”- автомобилите. Поради големите си размери, двигателите се използват първо в корабите и в току-що изобретените подводници. Едва през 20-те години на ХХ век в САЩ се поставят в трактори и автобуси, а през 1937 г, фирмата „Мерцедес” пуска и първият лек автомобил с дизелов двигател.

            На 29 септември 1913 г. Рудолф Дизел се качва на кораб за Лондон като преди това е оставил на жена си куфарче с 20 000 марки, но с молба да го отвори след една седмица. 

Невен Кидеров (Бат`Невен) и Иво Георгиев в клуб "Мазе"

         

       

          На 4-ти, в четвъртък в столичния клуб "Мазе", от 22.00 ч заповядайте на концерт-купон. 
Вход - свободен! Невен ще пее в първа част основно свои песни с китара, а Иво ще го "подпира" с акордеон. Във втора част Иво ще попее също свои песни с китара и акордеон, а Невен ще го съпортва като перкусионист. В трета част всичко може да се случи! Не се знае какво ще каже някой за такива хора - пеещи и свирещи авторските си песни и изкушения. А едва ли и те ще се заслушат. Важното е, че ще се видят със себеподобни на такова готино, неформално място да си кажат думата. Тя думата, истинската като се каже на място хваща дикиш. А другото - вятър. 
        Невен се появява по софийски клубове с китарата си последните години, но не записва нищо...докато Иво си записа много добър албум и си кротува...ама не се знае докога.
          Но енергията им се съчетава чудесно... ще видите!

Клуб "Мазе" - на пъпа на София - няма как да не го видиш.

Нещотърсачи

Никола Кесаровски беше нещотърсач. И още - математик и писател и казваше: „живеем в интересни времена”. Нямаше как да не му вярваме – айде, на един писател може и да не хващаме вяра, но на един математик – задължително, защото математиката борави с цифри - там „няма шест-пет” и освен това е страшно интересна наука. Ако не вярвате гледайте чудесния японски филм „Любимото уравнение на професора” и ще се убедите. Не се надявайте обаче по нашите телевизии да пуснат такъв прекрасен филм - ще трябва да се проявите като добри нещотърсачи и да си го потърсите някъде в интернет.

Та според Бачо Кольо Кесаровски, всеки ден би трябвало да е изпълнен с интересности и необичайности. И той наистина ги намираше – интересни събития, факти, хора. Пипи Дългото чорапче ако помните, също беше нещотърсач и поясняваше: „Светът е пълен с разни интересни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите”.

Лисабонски нещотърсачи  (Lisbon Thing finders)

Е, това занятие – всеки го разбира различно – един търси интересни камъни по чукарите, друг - къде кренвиршите са най-евтини, а трети – дали може да си намери жена или кола по свой вкус, в интернет. Това понякога е стресиращо, но няма как – хляб без кора не може, както е казал народа. Мой приятел – велосипедист, ми се оплакваше наскоро, че малко се поизнервил в последно време. Улавял се, че дори когато пресича кръстовище и някой изперкал и нервен шофьор му изстреля свиреп откос с клаксона – един вид „к`во се туткаш, бе, кретен”, той се стресирал и дълго време не можел да се успокои след това. И псувал – само не разбрах на глас ли или наум. Аз също съм имал такива случаи и го разбирам. Да си велосипедист в повечето градове в България е като да си правиш сепуко с дървен нож – т.е. трудна мисия, дето се вика. Но Слава Богу, все още възможна.

Като казах велосипедист, си спомних скорошна случка, която много ме беше впечатлила. Представете си едно от най-натоварените кръстовища в столицата –  това на „Лъвов мост”. То и „Орлов мост” да си представите пак ще е същото защото и двата моста са строени от чехите братя Прошек и то по едно и също време, а и на двата моста трафика е изключително натоварен (да не говорим, че на гърба на банкнотата от 20 лв, двата моста са пак рамо до рамо). Та, на „Лъвов мост” в час пик, в насрещното движение се движеше възрастен човек на велосипед и си свирукаше. Беше голям хаос, по две редици коли във всяка лента, шум, бибиткане, пешеходци се мотаха, но нашия човек си свирукаше и лавираше най-невъзмутимо между автомобилите. Искам да подчертая пак - той караше срещу движението. И знаете ли коя мелодия си свирукаше – от филма „Осъдени души”. Онова тъжно парче на малко мургавия, но много талантлив Митко Щерев, което пък подозрително много наподобява началото на арията на Джилда от операта „Риголето” на Верди. Свирукаше си я непринудено, безстрастно, сякаш се разхождаше по зелена ливада сред птички и цветенца. Явно човека беше или екстремен нещотърсач със суициден уклон, или беше поел огромни количества стрес и беше решил да кара през просото.

Да снимаш сухото Циганско лято (To photograph the dry Indian summer)