Не знам откъде да започна

Искам да напиша нещо за колективния дух у българина, дето напоследък хич го няма, но не знам откъде да започна. Дали от историята, или от Уикипедия. Я да започна с малко история. Последното „пиянство” на българския народ е било преди 102 години – малко преди и по време на Балканската война. Тогава цялото общество се вдига обединено, въодушевено, мобилизира сили за една обща кауза, за обща идея. Резултатът е известен – известни са и успехите и провалите. Само 27 години преди това е друго колективно „пиянство” – по време на Сръбско-българската война, а първото е може би по време на Руско-турската война от 1877-1878 г, като то се подготвя още по-рано – още от Априлското въстание и от организационната дейност на Левски. Тези първи десетилетия след 1878 г са изпълнени с ентусиазъм, с чувство за общност, за национална идентичност. Защо вече 102 години това чувство спи ми е трудно да кажа. Може би защото вече сме се успокоили като нация, като страна, изживяли сме „бебешките” си десетилетия на емоции и на силни национални страсти. Ако говорим днес за „пиянство” то е по-скоро с отрицателен знак – масата гледа да се спасява поединично (но все пак масово), най-често като хване автобуса или самолета с еднопосочен билет в посока на залязващото слънце. Няма кауза, няма идея която да подхване енергията на общността, да я обедини и да я използва за общото благо. Идеята „да се обединим всички, за да се оправим” изглежда много мъглява и ненадеждна. Няма водеща нишка, няма водач, няма пример.

И тук аз се сещам за един малко странен на пръв поглед модел – това е общодостъпната енциклопедия „Уикипедия”. Знаем, че никой индивид не може да знае всичко за всичко, което е известно на днешната наука и цивилизация, но човечеството, като общност го знае. Така както никой отделен човек не може да прочете всички книги издадени по целия свят, но човечеството – може. В „Уикипедия” водещ е колективния принцип, усета за съпричастност – всеки да допринесе за общото знание, за общото дело. Така се получава нещо много добро, нещо с положителен знак, без завист, без тупане по гърдите, тихо и кротко, кой колкото може и с каквото може. Да ама тук, ще кажете става дума за некомерсиално дело, а когато нещата опрат до пари, ха върви действай безкористно и без тупане по гърдите. Да – знам че е така, но принципът е добър като модел. Знам и че в икономиката, а и в политиката, нещата не са като в науката. Ако аз имам двайсет лева, а ти имаш две кокошки и аз купя от теб твоите две кокошки за моите пари – то ти няма да имаш вече две кокошки, но ще имаш двайсет лева, а при мен ще е обратното. Т.е. в икономиката постоянно се придобиват или губят стойности. Докато в науката и изкуствата знаем, че съвсем не е така. Ако аз знам да правя гайди, например и предам на двама ученика моето майсторство, то и учениците ми ще придобият знанията, но и аз няма да изгубя своите. Ето това е принципа на колективната мисъл – да даваш, без да губиш.

Сега да ви кажа и за разговора между Андрей Вознесенски и Ален Боске, цитиран в книгата „Плодовете на миналото” на французина. Големият руски поет обяснявал на родения в Одеса Боске, как в Русия, след 90-та, се появили два вида мафия – едната „класическата”, а другата на техничарите и бизнесмените, които се мобилизирали по места за общото благо – т.е. тя е един вид „мафия на добрите”. Инженери, компютърни спецове, счетоводители, постигали съгласие и обединени, изграждали предприятия или решавали как най-добре да управляват един град. Схемата действала добре – и пример за това е Нижни Новгород. Какво по-похвално от това да има колективна страст за управление. Доброволчески групи, редом с полицейските гарантирали реда, създавали се кооперативи с различни направления, без да си задават ненужни въпроси. Отърсили се от всичко тези сили били обединени от една обща идея за работа, без Бог и без Ленин – почти като пчелите в кошерите.

Значи можело да стане. И то в една Русия, дето я мислим за дива и хаотична страна.

Защо това да не може стане и у нас и то днес? И не знам къде е проблемът – дали в днешните хора, които живеем тук и сега, или в нежеланието да си намерим значима кауза, която да ни обедини и да ни вдигне като един. Струва ми се, че е май по-скоро второто.

Но трябва да се опита.