Гълъби

Тук някъде, според не потвърдени сведения, трябваше да има един герой на още не написан разказ. Но първо съзираме грамофона с въртящата се на него грамофонна плоча. Игличката препускаше по микро-браздите малко уморено и превръщаше физическото стъргане в електромагнитни  импулси, а електромагнитните импулси се преобразяваха в уна палома бланка, която, освободена от тон-колоните, излиташе през разтворените източни прозорци на къщата с много надежда. И ето го – точно там, на двора, на два-три метра пред гълъбарника, кльощав и с оформена лека усмивка, Методи гледаше умилено четирите гълъба с натежалата походка, кацнали на покрива и беше изпълнен с нещо решително и приятно. Знаеше, че сега е повече от готов за герой на интересна история и се надяваше, тайно се надяваше, че някъде някой вече е седнал и пише за него. Леката усмивка, обаче, не идваше от това, а по-скоро от спомена, как като малък не можеше да казва правилно някои думи и обръщаше убедително съгласните в тях. “Гъбъл”, вместо “гълъб”, “кобар” вместо “кораб”.

Баща му правеше ковчези. Методи смяташе, че това трябва непременно да се спомене от този, който ще пише, или вече пише, историята. Впрочем, да правиш ковчези е незабележима и недооценена от обществото работа, която изисква първо да си поне малко философ и второ да свикнеш с мисълта, че не можеш много-много да израстеш в кариерата. Такава или онакава, но благодарение на тази професия, баща му успя да го изучи. Казваше, че цял живот не може да се начуди, как едно такова просто сандъче от мукава и чамови дъски, може да е натоварено с толкова тъжен патос и сълзлива безнадеждност от хората.

Още преди да се пенсионира, баща му започна да си прави свой ковчег, защото не обичаше да го сварват неподготвен. За каквото и да е. Такъв си беше. Правеше го бавно, от орехово дърво и с много орнаменти – като произведение на изкуството. На всеки, който се интересуваше, казваше, че орехът от всички видове дърво, най-добре пазел задгробните тайни. Методи не питаше защо е така, от страх да не би да не го разбере. В главата на баща му почти беше узряла идеята как да направи дъговидни крака на ковчега, та да може да го ползва още приживе като люлеещо легло. Затова преговаряше от доста време с майката на Методи да му направи меко дюшече от дунапрен за дъното и възглавница с кокосова вложка.

Палечковци или геймъри

Палечко и Палечка

          „Палечка” и „Малечко-Палечко” са приказки. С тях са израснали поколения човеци по целия свят - едната е на Андерсен, а втората е записана от Шарл Перо, по устни предания. Общото и в двете е това, че главните герои са дребни и крехки като палци дечица, и затова ги наричат така.

          Преди година и нещо във Франция излезе друга книга „Палечка” (Petite Poucette) - от Мишел Сер. Това е философско есе – не е за деца, които още си смучат палците. В нея авторът анонсира появата на ново човешко същество – което има щурите способности по цял ден да изпраща есемеси и да общува с цял свят чрез екрана на своя таблет или телефон с палците си. Това същество е малко над приказната възраст - ученик, или ранозрял студент.

          Намирам, че метафората в книгата е много удачна – какво по-естествено от това да наречеш Палечка девойката, която използва палците си за „пътуване” в света на човешките отношения и познанието. Всички ние отглеждаме в домовете си такива палечковци, от интернет-поколението. Те са „digital natives”* - не познават и не им пука за „стария предцифровизован свят”. Стар, стар – колко да е стар – от преди 13-14 години, но на тях им изглежда като преди век. Оттук възникват и някои особености в общуването с това поколение. Въпросът, който от хилядолетия е стоял: какво старото поколение може и трябва да предаде на по-младото, този път е малко по-засукан. Та знанията на „зрялото” поколение не са ли вече остарели, изостанали.  Мога да кажа смело, че поне половината от знанията, които аз съм придобил по време на висшето си обучение, днес са ненужни и не служат за нищо – освен на историята. Сигурен съм, че е така в повечето науки. А от друга страна с няколко натискания с пръсти, Палечко и Палечка могат да ви извадят най-новите достижения в която и да е област на науката и техниката, за които даже учителя им не е чувал. Питате за престижа и опита на учителя. Ами че те живеят вече в различни плоскости с учениците си, за разлика от преди двадесетина години.

          Че изостава образованието, изостава в прилагането на технологичните новости, както и другите институции изостават. Те кретат с „Москвич” и не могат да следват бясното темпо на Палечко и Палечка. И това касае всички институции – администрация, Училище, Църква, финансови институции. Е, търговията и услугите са пό в крак с глобалните новости, но те не са институции, нали.

Едно българче край Арда

Не знам откъде да започна

Искам да напиша нещо за колективния дух у българина, дето напоследък хич го няма, но не знам откъде да започна. Дали от историята, или от Уикипедия. Я да започна с малко история. Последното „пиянство” на българския народ е било преди 102 години – малко преди и по време на Балканската война. Тогава цялото общество се вдига обединено, въодушевено, мобилизира сили за една обща кауза, за обща идея. Резултатът е известен – известни са и успехите и провалите. Само 27 години преди това е друго колективно „пиянство” – по време на Сръбско-българската война, а първото е може би по време на Руско-турската война от 1877-1878 г, като то се подготвя още по-рано – още от Априлското въстание и от организационната дейност на Левски. Тези първи десетилетия след 1878 г са изпълнени с ентусиазъм, с чувство за общност, за национална идентичност. Защо вече 102 години това чувство спи ми е трудно да кажа. Може би защото вече сме се успокоили като нация, като страна, изживяли сме „бебешките” си десетилетия на емоции и на силни национални страсти. Ако говорим днес за „пиянство” то е по-скоро с отрицателен знак – масата гледа да се спасява поединично (но все пак масово), най-често като хване автобуса или самолета с еднопосочен билет в посока на залязващото слънце. Няма кауза, няма идея която да подхване енергията на общността, да я обедини и да я използва за общото благо. Идеята „да се обединим всички, за да се оправим” изглежда много мъглява и ненадеждна. Няма водеща нишка, няма водач, няма пример.

И тук аз се сещам за един малко странен на пръв поглед модел – това е общодостъпната енциклопедия „Уикипедия”. Знаем, че никой индивид не може да знае всичко за всичко, което е известно на днешната наука и цивилизация, но човечеството, като общност го знае. Така както никой отделен човек не може да прочете всички книги издадени по целия свят, но човечеството – може. В „Уикипедия” водещ е колективния принцип, усета за съпричастност – всеки да допринесе за общото знание, за общото дело. Така се получава нещо много добро, нещо с положителен знак, без завист, без тупане по гърдите, тихо и кротко, кой колкото може и с каквото може. Да ама тук, ще кажете става дума за некомерсиално дело, а когато нещата опрат до пари, ха върви действай безкористно и без тупане по гърдите. Да – знам че е така, но принципът е добър като модел. Знам и че в икономиката, а и в политиката, нещата не са като в науката. Ако аз имам двайсет лева, а ти имаш две кокошки и аз купя от теб твоите две кокошки за моите пари – то ти няма да имаш вече две кокошки, но ще имаш двайсет лева, а при мен ще е обратното. Т.е. в икономиката постоянно се придобиват или губят стойности. Докато в науката и изкуствата знаем, че съвсем не е така. Ако аз знам да правя гайди, например и предам на двама ученика моето майсторство, то и учениците ми ще придобият знанията, но и аз няма да изгубя своите. Ето това е принципа на колективната мисъл – да даваш, без да губиш.

Аслани, лъвове, левове

На обратната страна на банкнотата от два лева – точно на "гърба" на Св. отец Паисий, е изрисуван лъв в поза „рампант”. Сигурен съм, не всеки е забелязал, че това е лъвът от герба на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. И колкото пъти съм го гледал, винаги съм си мислел, че българската парична единица – левът, си е наше оригинално „изобретение”, символ на непокорния,  „левски” дух на българите. Нали съм учил в училище, че знамето на априлските въстаници е имало избродиран лъв от едната страна. Нали на калпаците на героичните ни борци за свобода също е имало лъвчета, каквито и малките чавдарчета носеха на калпачетата си до 1990 г. Дори – не си спомням къде - бях срещнал безумното с глупостта си твърдение, че марката „Пежо” била откраднала емблемата си именно от "челата" на нашите въстаници.  Когато наскоро срещнах писанията на наши и чужди учени глави, че паричната ни единица била заимствана от поробителя – от някакви „асланлъ-грошове” в Османската империя, тогава си казах: „тази лъвска работа трябва да се проучи”. И ето какво понаучих – без да претендирам, естествено, за изчерпателност.

В европейската хералдика, лъвът е най-често срещаното животно – повече и от орела, даже. Като изображение, той най-често е изправен, в „каратистка стойка”, гледащ лошо и със страховито изплезен език (ей на това му се викало поза „рампант”). Днес на много гербове на страни може да се види такъв изправен, лошо гледащ и с изплезен език лъв – например на гербовете на Естония, Холандия, всички скандинавски страни, Великобритания – няма нужда да ги изброявам всички. Но мен ме интересуваше появата му върху паричните знаци. Някъде около 1520 г в Бохемското градче Йоахимстал (на чешки - Яхимов), някакъв скучаещ граф започва да сече сребърни монети с изображение на лъв от едната страна. По името на градчето тези монети ги наричат първо йоахимсталери и после само талери. Монетите получават бързо разпространение в почти цяла Европа, а 60 години по-късно в земите на днешна Холандия секат подобни на тях, с лъвче, които придобиват голяма популярност под името „льовендалери” (leeuwendaаler) т.е. «лъвски талери». През ХVІІ в, когато Холандия е отличник в европейската търговия – точно както китайците днес, тези монети чрез търговци и авантюристи достигат и до Османската империя и са популярно разменно средство там чак до края на ХVІІІ век. Както вече споменах, народът в тази империя много ги тачел – харчел ги, диплел ги, криел ги в гърненца и им сложил народното име "асланлъ гуруш" (aslanlı gurus), демек лъвски грош, както се сещате. В Украйна пък, на същите талери им казвали «лев», или «левок». През ХVІІ век, един левок била заплатата на един реестров казак за цял месец, т.е. нищо и никаква, защото хубава сабя, например, струвала 3-4 левока.

Тъга в парка