"Долу Дядо Коледа!" ( фейлетон)

22 декември

Новият министър от правителството на „БЕРГ” ни събра цялото Министерство на Дядоколедовците и първо ни съобщи, че ни орязва бюджета с 99 % за тази Коледа, защото предшественикът му му завещал милиарди дефицит. Каза да сме забравили за шейни с елени, служебни червени ботушки и гребенчета за брада. Освен това, уж между другото, спомена че сме били феодални старци, които само обикаляли света на държавни разноски, и затова вече щял да ни осигурява на минимална заплата и ни спирал снежните надбавки и добавките за ненормирано минаване през комини.

23 декември

            Днес си получихме разпределенията – на мен ми се падна България и още две страни от Третия свят. За пореден път се убеждавам, че съм карък. Моята Снежанка, която е от смесен брак на лапландец и каракачанка, като чу се разплака.

            Попитах в дирекцията кога ще им е Коледата на българите – на 25 декември или на 7 януари, но оттам ми казаха че това нямало значение, а веднага да съм тръгвал, защото транспортът не бил редовен.

            24 декември, сутринта

            Последен оглед на багажа – вълнени наполеонки, фенерче с джи-пи-ес, сух дезодорант против изпотяване, шперц. Снежанка ми каза, че си сложила пет чифта розови бикини на еленчета, епилиращ крем и преса за къдрене. От дамската й чантичка случайно видях да се подава брошурата „Дядо е Коледа е боклук”. И двамата си сложихме по една бронежилетка, както е по инструкция. Последно минахме през столовата да си получим сухата храна и дажбата водка за из път.

24 декември, ранния следобед

Самолетът на „Лапландия еър" за София беше отвлечен от крайно мургави привърженици на неправителствената организация „Роми без граници”. Те настояваха да се приземим край Димитровград, където щели да имат симпозиум. Малко след приземяването установих, че всички чували с подаръци мистериозно са изчезнали. Наложи се да купя подаръци от Диммитровградския пазар. Хванах последния автобус за Кърджали и докато пътувах на последната седалка, бях обзет от тъжни мисли за бъдещето на нашата древна професия. Снежанка остана в Димитровград – от „Пайнер” й предложиха едногодишен договор и веднага след празниците започвала записи на нейната авторска песен „Горе на елхата, топките се клатят – долу под елхата страстите пламтят”. Преди да се разделим впрочем, тя ми спомена, че нейната професия била още по-древна и от моята, но не можах добре да разбера защо.

Последната снимка

          Делчево е малко селце в окрайнините на Пирин,  в което живуркат има-няма петдесет души. Селото е тихо и животът в него се е загнездил по някакъв свой си начин сякаш от времената когато Джон Атанасов хал хабер си е нямал, че ще открива онова, на което днешните македонци му викат „сметач”, а ние - компютър. Самотните старци и най-вече старици, които шетат бавно из селото изглеждат като отшелници прогонени от модерния свят и настанили се тук до изживяване. От селото се открива чудна гледка към град Гоце Делчев, котловината долу и отсрещната снага на Родопите. Всяка година ходя поне веднъж в годината за да се насладя на необятното небе, на дълбоката гледка и тишината и най-вече за да се видя с баба Злата. Тя е слаба дребна женица, с много живи и топли очи – като две прозорчета между нашия свят и отвъдния. Бяхме са запознали случайно преди няколко години - когато се разхождах из селото я видях да влиза през долния приземен кат където са дръвцата за отопление и разни зимнини. Поздравих я и попитах дали може да надникна от дървения чардак на втория етаж заради гледката. Тя ме покани любезно и веднага се засуети да ми покаже откъде точно да мина и къде да внимавам да не се спъна. Тъкмо беше обрала фасула с целите стъбла и го беше простряла да се суши на чардака, на някакви много интересни плитки, от които стърчаха шушулките. Правих снимки, ахках и охках от спокойствието на малките стръмни и тясни като пътечки улички, по които никой не се мяркаше, от цялата автентичност на пейзажа. Видях колко скромно и самотно живее възрастната жена и ми стана мила. Тя отговаряше спокойно и търпеливо на всички въпроси за битието и поминъка си, за зимата и реколтата от фасул, без съжаление или печал, но най-вече без хитрост, с една детска сърцатост. Разбрах че е сама – нямала деца, нямала мъж и никога не била имала. Личеше си, че рядко я навестяват гости и се радва, че може да поговори с непознати, да им разкаже нещо свое си. По думите ú, нейния баща бил укривал Гоце Делчев в същата тази къща и от него бил останал войнишки нож като семейна реликва. Замълчах си и не оспорих, че това е малко вероятно, при положение, че Гоце е загинал още през 1903 г, когато баща ú не може да е бил роден или пък е бил съвсем невръстен. Не исках да ú отнемам спомените, нейните си лични митове. Направих се, че ú вярвам. Опивах се от истинското, от очарованието на мястото и на момента. И така беше всеки път - като отида при баба Злата не ми се тръгва оттам – удължавам всяка минута, пия всяка гледка като за последно.

          Миналата година вместо баба Злата ме посрещна некролога ú на дървената портичка долу на зимника. Стана ми празно и някак още по-самотно на този свят. Този пусти, компютърен, мъртвешки блед свят с всичките си амбиции, ежби, ежедневни битки за власт, пари и слава, прикрити под най-различни благовидни имена, беше изгубил един хрисим и добър човек. Човек, който не оставя никого и нищо след себе си освен една стара порутена къща и един стар войнишки нож, който даже не е на Гоце Делчев. 

Крилото (The Wing)

Улица "Пустота"

Смисълът на живота – това е щастието. Това бил казал четиринадесетият Далай Лама. А може и да не го е казал. Може да е от стих на поет или бард – не знам.

Папата не прие Далай Лама за да не си развалял достлука с китайските управници. Сигурно щеше да е интересна среща – среща на двама щастливи люде на земята – въпреки възрастта им.  Не знам дали при всички е така, но с времето и с възрастта, сякаш всичко духовно и емоционално в нас, порциите щастие сякаш се стесняват като във фуния. Намаляват. И накрая повечето се озоваваме на улица „Пустота”, където щастието е само спомен.

             Улица „Пустота” („Desolation Row”) е 11-минутна песен на Боб Дилън. Тя представя една апокалиптична картина на хаотичния свят около нас. Като ученици не знаехме какво е пустота и не бяхме чували за апокалипсиса – дори не знаехме какво точно е това животно. Щастието за нас беше в книгите, в сладките магарии навън по улиците, в музиката, филмите и най-вече в душите ни. Слушахме грамофонни плочи, каквито издаваше родния „Балкантон”, четяхме книги, каквито цензурата благоволяваше да разреши да бъдат преведени. Същото беше и с филмите. Разбира се, нямаше кой да дръзне да издаде цяла плоча на „Бийтълс”, на „Ролинг Стоунс” или на „Пинк Флойд”. Но ние ги слушахме с мой приятел по радио „Свободна Европа”, разхождайки се в неделя из улиците на Стария квартал, гушнали транзистор „ВЕФ”.  Имаше и едно съветско списание „Кругозор” – още пазя една купчина от него. Вътре то беше пълно с малки, найлонови плочи като страници – разни частушки, песни за войната и какви ли не глупости. Но на последната страница задължително имаше по една прозирна плоча с две песни на „западен” изпълнител. И аз, и други мои връстници си го купувахме само заради тази последна плоча с двете песни. Така имах песни на „АББА”, на „Смоуки” и на много други. Но това бяха шлагерни групи – те бяха безобидни. Въпреки това ни правеха щастливи. Безмерно щастлив бях и когато същият приятел, с когото слушахме „Свободна Европа”, ми продаде „на черно” двойния албум с музиката към филма „Треска в събота вечер”. Нечувано, лудо преживяване беше да притежаваш две оригинални плочи с музика на „Би Джийс” за десет лева. Как съм ги икономисал – това не помня, но помня как въртях до втръсване „Stayin` Alive”, „More than a Woman” и останалите парчета и макар, че игличката прескачаше на много места, наистина бях щастлив. После дойде книгата с малка плоча на Боб Дилън от поредицата „поети с китара”. Четях преведените от Леда Милева „социални песни” на Боб и слушах с максимално усилен звук за ужас на съседите „Отговорът с вятъра се носи”. Ядосвах се, а и до днес ме е яд, че Тома Спространов дървеняшки беше превел „Улица Пустота” като „Бразда на изолацията”. За да не разсърдим обаче Големия брат – СССР, от същата поредица първо излезе книгата с плоча на Владимир Висоцки – не по-малък колос на изпятата поезия, но далеч не толкова световно известен, колкото потомъкът на Одески евреи Дилън. Не знам дали е по-добре, че нямах шанса да видя и слушам Висоцки  на живо. Когато през 1992 г имах късмета за два месеца да присъствам на два концерта на Боб Дилън за мен дойде първото голямо разочарование – тогава разбрах, че понякога идолите имат глинени крака и лесно се сгромолясват. Изобщо не бях толкова еуфоричен на нито един от двата двучасови концерта с пеещата и скачаща край мен тълпа, колкото когато слушах онези две песни на евтиния грамофон с моно-звук. За мен легендата Дилън беше останала някъде там, в малката плоча.

Призрачна мъгла над моста (Spooky fog on the bridge)

Общ балкански учебник по история? Не може да има такова животно

Балканите са интересно място за живеене – за някои са люпилня на азбуки и цивилизации, за други – като например за журналиста от вестник “Либерасион” Марк Семо – тук е родината на шкембе чорбата. А преди години мой приятел от Швейцария, който беше дошъл в Родопите да наблюдава разни птици, които ги нямало у тях, ми каза къде на шега, къде наистина, че си е представял Балканите като малко по-голям бар – като онези в старите уестърни с табела “saloon”, в който всеки (т.е. всяка страна) пие на вересия, псува, бие се и гърми по съседа си…

Но всички ние които живеем в този регион, усещаме че нещо ни стяга в обувките, че някакво камъче ни убива и това камъче е… общата ни история.

Когато през 2006 г целият свят беше възхитен от създаденият съвместен немско-френски учебник по история, много малко хора знаеха, че такъв проект – само че за общ балкански учебник, съществува още от 1999 г. Проектът се координираше от “Център за демокрация и помирение в Югоизточна Европа” със седалище в Солун, и наистина учебникът беше написан за 3-4 години в четири тома. Първият - за Османската империя, втория - за създаването на самостоятелни балкански държави, третия - за Балканските войни от 1912-1913 г и четвъртия - за Втората световна война. Като замисъл и реализация – добре, но после станало ясно, че на Балканите за появата на такова “животно” е още рано. Ами тъй де – ще вземем много да се опознаем, па да се заобичаме не дай си Боже, и после кого ще псуваме и кой ще ни е виновен за нашите неуспехи, м-м?

Основната разлика между френско-немският и балканският проекти е в това, че първият е подкрепян и насърчаван от държавата, докато при балканския вариант нещата са били движени и финансирани отвън - основно от американски и европейски неправителствени организации. От българска страна бил поканен доц. Валери Колев от СУ "Св. Климент Охридски", който участвал в написването на третия том заедно с историчката Кристина Куля от Гърция. Един български историк, участващ само в една от частите на проекта е твърде недостатъчно и несериозно за да се изрази цялостна визия по отделните теми, си мисля аз. Само за сравнение ще отбележа, че в немско-френския учебник са участвали десет водещи учени-историци – по пет от Франция и Германия, което говори за един сериозен и равнопоставен подход.

Всъщност, за да сме политически коректни трябва да кажем, че това, което се е пръкнало от този балкански проект не е учебник, а помагало, или както пише в Сръбското издание – “историческа читанка”.

Най-псуваният човек

          Трябва да е било около десети ноември – може би малко преди това, когато отидохме със състуденти да гледаме пиесата „Балкански синдром” от Станислав Стратиев. Беше в Пловдив, в летния театър под „Альошата”, надвечерно време, когато хладината изпълзява от своите скривалища и хората заедно с нея. Тогава тази пиеса много ме впечатли - модерна, сочна, осмеляваща се да казва неща дето само се шушнеха по кръчмите, но ми се стори някак не съвсем в стила на Стратиев. Единият от героите беше „Най-псуваният мъж в гимназията” – помня го много добре – и името беше впечатляващо и актьора - играеше го с чар Васил Попов. Защо бил „най-псуваният мъж”? – ами защото съчинявал онези задачи по математика с басейните – в които един басейн се бил пълнел от не-знам-колко тръби за не знам колко часа, но в същото време се изпразвал от не знам колко други тръби за не знам колко часа. И горките гимназисти трябваше да намерят за колко време щял бил да се напълни този ми ти басейн. Като не могат да намерят верният отговор – псуват.

          Сетих за тази пиеса покрай нашето безводно лято. И се сетих, че със сигурност това лято най-псуваният човек в Кърджали трябва да е била шефката на „ВиК”-то. Не мога да кажа дали с право или не, за това си има (надявам се) компетентни органи – да преценят действията и отговорностите на този или онзи, но мога да кажа, че не е нормално един средно голям европейски град в 21-и век, да бъде държан без питейна вода повече от месец. И то без да има сериозен катаклизъм – земетресение, свлачище, избори, война...И хоп – цял месец без вода за пиене! Африкански град! Та това безводно лятото, управителката на нашето „ВиК” – нищо лично към нея - но сигурен съм – от подслушани реплики тук-там, измести от първото място на „най-псуван човек в града” кмета на общината, който ако се направи проучване ще се окаже, че е титуляр за тази „титла”. (Ето тема за социологическо проучване – „псувате ли, по колко пъти на ден, по адрес на кого най-често, олеква ли ви след това...”)

          Изобщо, няма съмнение, че във всяка общност, във всяка малка или голяма група от хора, свързани по определен признак си има „най-псувана личност”. Както например, сред вложителите на „КТБ” се знае кой е „най-псуваният човек”.