Кражбата на ковчега на Чаплин - вече и на филм

Преглеждах архивни броеве на швейцарския „Журнал дьо Женев” от 1978 година и се радвах на малките си „открития” от онова време, като истински нещотърсач. „Летях” си във времето и си спомнях как тогава трябва да съм бил в седми клас и колекционирах кибритени кутийки. Точно по това време беше излязла възпоменателна серия от 28 кибритчета, посветени на годишнината от Освобождението и аз си ги бях купил с неописуем възторг. Така реейки се в младостта и ровейки се в архивите на швейцарското минало, в броя от 3-ти март 1978 г на въпросния вестник, попаднах на цели пет страници посветени на 48-ия „Женевски автомобилен салон” – с реклами на беемве, ауди и какви ли не автохали от онова време, изглеждайки ни комично в днешно време. Научих и за традиционно нарасналата през зимния сезон консумация на змии в Хонг-Конг, приготвяни  под формата на супа, които били доставяни от Китай, както и за повишената цена на кафето в СССР с цели 300 %. И чак на последна страница, сбутано в малка колонка, видях - съобщение от последната минута за кражбата на ковчега с останките на Чарли Чаплин, извършено два дни преди това от неизвестни некрофили. През онази 78-ма година май бях гледал вече филми с Чаплин, но за нас тийнейджърите много по-известен беше Митко Бомбата от „На всеки километър”, разбира се. Тогава едва ли съм знаел и, че подобни деяния не са иновация,  а напротив - такива кражби са били нещо като мода през седемдесетте години. Три месеца преди тази дата от „Пер-Лашез” в Париж мистериозно изчезнала урната с праха на Мария Калас, намерена два дни по-късно. В Мемфис, Тенеси, през август 1977 пък били арестувани четирима души в момент, когато се опитвали да отмъкнат саркофага с останките на „краля” Елвис Пресли. Крал, крал – колко да е крал – за мен истинския крал на рокендрола си е Чък Бери и никой не може да ме убеди в обратното, но да не се отплесвам. През февруари 1973 г. били отмъкнати и тленните останки на Маршал Петен, намерени след няколко дни в камионетка. Нали ви казвам – задигането на сандък с останките на известна личност си е било направо цяла мода по онова време. Както сега е на мода да си смениш пола например, или да си телефонен измамник.

Стар лъв от провинциален зоопарк

Лъвът от заглавието е метафора – метафора за България - да не си помислите, че става дума за лъва от хасковския зоопарк. Но да карам подред.

В последните месеци ми се случи да съм неволен слушател на не малко разговори за това колко велики сме били ние българите. Как едва ли не всичко, което днес ни заобикаля и което е било измислено – ако не сме го измислили първи, то поне сме били главната причина да се случи. Най-общо казано при тези разговори ми намирисваше на онова, което наричаме патриотарство и чийто факел е една партия - няма да я назовавам, но завършва на „ака”. При тези раздумки основния лайтмотив беше това, колко ние сме богопомазани и умни, а останалите народи  - колко са тъпи и нискостоящи. Най-благодатна почва за подобни чувства и настроения дава разбира се историята, която с малко повечко амбиции и повърхностни знания, открива място за най-различни тълкувания и изопачавания.

Първият разговор, на който присъствах беше между интелигентни хора – единият поет и то добър поет, а другият - уредник на литературен музей. Че като си пришпориха конете през историята тези другари, като тръгнаха от траките, че и по-назад, разкриха как древните елини всъщност били ни повече, ни по-малко траки и как цялата древногръцка култура била тракийска – т.е. наша, родна. После стигнаха до това, че траките били имали писменост – отделно от гръцката – и как много плочки с тракийски писмена се пазели в САЩ, даже били разчетени, но се пазели в тайна, пък ние тука трева пасем и нищо не знаем.

Вторият разговор беше в един късен автобус от София за Кърджали и беше смесица от мистично и комично, както впрочем са повечето такива разговори. Той се водеше между млади хора – малко над двадесет години. Единият обясняваше вещо на другия колко силни и жилави сме били още от древността и как всички империи или народи, които са ни се опълчвали ние сме ги правили на пух и прах, без изключение. И се даваха нагледни примери с тази или онази империя, с този или онзи подвиг. Когато другия събеседник плахо се обади: „добре, ами Османската империя? Нея защо не сме я направили на кайма”, тогава първия многознаещ малко се запъна, но отговори, че пак сме ги надвили – макар и завладяни, ние сме били основната причина в края на краищата тази Империя да се гътне, защото била смъртно ранена, отслабена отвътре от нас, българите. Защото жилава работа сме това българите - истински лъвове.

В трети разговор пък ме убеждаваха как прабългарите си били живели винаги тук, на Балканския полуостров, и как само по някое време им щукнало да се преместят на изток в Азия и после, през VІІ век просто си се върнали по старите бащини места. Истории, митове, мистика...

Само да кажа, че митологизирането на миналото, митологизирането на нашето „най-най” не е само наша „болест”– тя обикаля по всички народи и страни. През онези 45 години дето на някои им били малко, а на други им стигали, ни учеха, че бъдещето е светло, а миналото - славно. Сега бъдещето е мъгливо, а миналото... абе, оказа се, че не било съвсем такова каквото сме го учили в учебниците, но не пречи за сметка на това да го обявяваме за все по-славно, героично и мистично. Както често става, най-гръмогласни са не историците, или поне не истинските, а разни мистици, езотерици, окултисти и какви ли не любители на конспиративните теории за световен заговор срещу нас. Впрочем книжарниците са препълнени с книжлета на подобна тематика. А щом се издават и продават такива книги, значи се и търсят и купуват.

            Няма да е вярно ако кажа, че българите днес се делим само на две категории – на нихилисти – които отричат всичко стойностно постигнато от нас като нация – те са и тези, които най-често емигрират, и на патриотари – които пък величаят прекалено миналото и достойнството ни по един повърхностен и късоглед начин. Това няма да е вярно, но е вярно, че тези две категории стават все по-многобройни.

Париж, je t`aime…moi non plus*

Бях намислил днес да пусна друга статия, но трагичните събития в Париж от вчера ме накараха да променя намеренията си. И да се замисля над някои неща ставащи във Франция – страната, която може би най-добре познавам след България. 

Масовата екзекуция в редакцията на „Шарли Ебдо”, посред бял ден, извършена от ислямски терористи е безспорно голяма трагедия. Това е грозната страна и на една голяма криза - човешка и цивилизационна. Криза на идентичности. Криза на разбирателството и мултикултурализма. Поводът е само привиден – той винаги може да се намери – в заглавие на статия или книга, в карикатура, в поведение на политик…По-важното е това, че във Франция нещата с любовта, разбирателството, интегрирането между хората от различни етноси, народност, вяра и култура, отдавна не вървяха добре. Всички още помнят и случая с терориста Мохамед Мера, който изби 8 души в района на Тулуза – и то не християни, а мюсюлмани като него, и евреи. Това за какво говори.

Когато през юли 2005 г. бях в Париж, в деня, когато станаха атентатите в Лондон, жена ми притеснено ме питаше от България какво става и дали няма и в Париж опасност от подобни актове. Тогава целият демократичен свят беше уплашен и шокиран – какво точно се случва… Защото се видя, че това е проблем на целия демократичен Запад – през 2004 г бяха  бомбените атентати в Мадрид, 2005 г – в Лондон, после убийствата на „единака” Мера и сега клането в „Шарли Ебдо”. Но сякаш най-фрапантни са нещата във Франция. Страната през последните 50 години беше залята от вълни от емигранти от бившите северноафрикански колонии – Тунис Алжир, Мароко – от хора, които мечтаеха за по-добър живот, за обучение във френски университети, за нормална, добре платена работа. И те искаха да живеят като „бели” хора. Вместо това срещаха високомерие, омраза, отношение като към по-низша каста. Срещал съм го това отношение към чужденеца и особена към арабите, докато учех в Тулуза, виждал съм го и в Париж, и на други места из Франция. Същата тази омраза сега се връща като бумеранг по грозен и нечовешки начин. Защото когато сееш омраза ще жънеш още по-голяма такава, с още по-разкривено лице. И този ужасен акт е всъщност символ на омразата, на завистта към Другия, към този който може свободно да изразява своите мисли, чувства, позиции, да публикува своите карикатури, именно защото е свободен и има самочувствието на такъв.

Съвпадение ли е, или не, че в деня на терористичната атака вчера беше и премиерата по книжарниците на последната книга на скандалния френски писател Мишел Уелбек „Подчинението” („La Soumission”). В нея, най-превежданият в момента френски автор, носител на „Гонкур”, разиграва стряскащия сценарий, в който президентските избори през 2022 г във Франция са спечелени от мюсюлманин от въображаемата партия "Мюсюлманско братство" в битка с кандидата на националистите от „Националния фронт”.

Във всеки случай едно е ясно – и книгата и терористичната атака трябва да предизвикат открит дебат в цялото френско общество и да се направи така, че нещата във Франция да се променят. Вчера на спонтанните демонстрации по улиците впрочем не бяха ли издигнати като лозунг думите именно на покойния вече директор на „Шарли Ебдо” – Шарб: „Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене”.

А не искаме ли всички точно това, без разлика в пол, етнос, религия?

Нека помълчим за жертвите, нека терористите си получат заслуженото правосъдие, а всички останали нека покажем, че демокрацията, свободата и уважението към Другия са в нас самите. И те не могат да бъдат разстреляни с "калашников".

* "Париж, обичам те...аз също не"

Един ТИР с канарчета (вариации а ла Реймон Кьоно)

1.Майна

Било по пътя София – Кулата, а може би и по друг път, майна. И ся, там някъде на 78-ия километър, майна, стоял един младеж и чакал нещо да премине и да го качи щот нямал пари за автобус. Взел го значи, майна, един камион с № РВ 04 43 СР и с ремарке РВ 14 77 ЕЕ. И както пътували, майна, преди всеки мост по пътя, шофьорът удрял с едно дълго желязо, без съмнение “сделано в СССР”, по ламарината зад гърба си. На въпроса на уплашения младеж: “Що така млатиш камиона, бе майна”, шофьорът отвърнал: “Аз, майна, ши знайш, карам отзад 1178 кафеза с канарчета, и с тях теглото ми е 11,8 тона. Като заблъскам по ламарината, канарчетата се вдигат във въздуха, камионът олеква с почти два тона, нали разбийш, майна, и тогава минавам по моста, по който е разрешено преминаването само на превозни средства до 10 тона”.

            2. Стихотворно

Един тираджия взел на стоп един стопаджия.

Тираджията бил с мустаци и шегаджия,

а стопаджията се казвал Цецо и не бил махнаджия.

И, да му се не види, преди всеки мост,

шофьора на тира взимал една щанга (или лост)

и удрял с нея по арматурното табло на камиона,

ама удрял яко, апокалиптично, не като кокона. 

И Цецо всеки път примирал от страх,

да не го направи тоз мустаклия на пух и прах,

и освен това, с главата си проста,

питал се всеки път, каква е връзката с моста.

И вече някъде след третия мост,

Цецо задал следният (може би тъп) въпрос:

„О, човече, стига вече,

камиона ти съвсем потроши,

какъв е този див ритуал, ми кажи”?

„Понеже карам кафези с канарчета,

а тежат два тона тези пернати другарчета,

та като ударя с лоста по таз ламарина,

те хвръкват във въздуха и хвърчи перушина,

тогава, олекнал, мога спокойно чак,

да мина по всеки мост, на който има знак –

над 10 тона забранено, за камион или влак!”

Хванал се Цецо, тогаз, за корема

и се смял цяла седмица, но го пипнала хрема.

3.Проевропейски

Веднъж, Сергей Ст. карал ТИР с канарчета от София за Брюксел. Преди Враца, качил като втори шофьор Симеон В., а вече към Берковица взели и своя ортак Ахмед Д. От време на време спирали за да поиграят на карти, на играта “3:5:8”. Не щеш ли, обаче, стигнали до един мост, пред който имало табела: “Само за камиони, домували поне 6 месеца в страната и с товар до 10 тона”. Сергей Ст. спрял тира, свалил си очилата, почесал се и взел да се съветва с другите, какво да направят, за да олекне товара. Тогава Симеон В., дал идеята да запраскат по тенекиите на камиона, и така канарчетата щели да помислят, че са дошли проверяващи от ЕС, щели да се вдигнат да летят и тира щял да премине олекнал по моста. Ахмед Д., който имал повече опит с превоза с автобуси, възроптал, щото разбрал, че част от канарчетата били от райони със смесено пернато население и така щели да им се нарушат правата. Останалите двама, обаче, били мнозинство. Така и направили, и криво-ляво закарали тира до Брюксел. Оттогава, всички европейци, взели да викат на Балканския полуостров, Балканарски полуостров…

4. Несигурно

Не знам дали било самосвал, бетоновоз, или …Не, не може да е бил бетоновоз, значи трябва да е бил тир. И този тир карал кокошки ли, канарчета ли, папагалчета ли било. Да, да - сега си спомних – канарчета карал. Не знам закъде ги карал точно, но май по едно време качил една мацка. Не, травестит. Или, дали не било пич? Точно така качил един пич на стоп, не мацка, нито пък травестит (пази боже!). Обаче, преди всеки жепе прелез, или май преди всеки подлез…Абе, чакай сега малко…хм-м-м… дали не беше надлез, да му се не види… То, надлеза какво е всъщност? – не е ли вид мост? Ами да – точно така, значи, преди всеки мост, тираджията удрял с една тояга ли, щанга ли, по километража на камиона. Ех, ама и ти, как ще удря по километража – виж колко ти е акъла? По задните дървении на кабината удрял. Главата ти е дървена! – какви дървении в кабина на тир. Ла-ма-ри-ни. По задните ламарини. Пичът, дето се качил на стоп, попитал тираджията, или не, самият тираджия му казал, без да го питат, че удря така по ламарините, щото по принцип тира с канарчетата тежал  повече от 1 тон. Не, бе, повече от 10 тона, казал тираджията, а като ударел, канарчетата започвали да цвърчат, т.е. искам да кажа, да хвърчат и тира олеквал под 10 тона, колкото май било разрешеното за минаване по моста. Пичът му казал: “ти май ме взе за канарче”, а тираджията отговорил, че е точно така, май…Ама не съм сигурен…Дали не бяха кокошки в бетоновоз…

Благодаря!

          Алгоритъмчетата и "чивийките" на "Блогспот" са неуморни - без да ги храня, без да ги поя, ми показват, че блога е посетен вече от 2250 души. И понеже точно днес стават три месеца от първата публикация в блога, това е повод да благодаря на всички, които са се отбили и са хвърлили по един-два погледа в моето кътче. Много ли е, малко ли е - не мога да кажа, но за мен всяко едно посещение е ценно.

          Според статистиката най-много са четенията от България, разбира се, след което се нареждат САЩ и Франция - тези трите страни правят близо 95 % от всички отбили се на това място.
         

          Странно защо китайците не са ме забелязали още, но се надявам през новата 2015 г и те да нахлуят масово и дори само заради моите писаници да понаучат някоя и друга дума българска. (Тук трябва да има изкуствен смях като в ТВ-шоутата - считайте че съм го пуснал).
          Сред най-посещаваните публикации на първо място е снимката "Палечковци или геймъри", след нея е статията "За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля", а на трето - снимката "Призрачна мъгла над моста", която предизвика голям интерес и в общността "Colour Street photography" на "Google +".
          Ами това е - благодаря на всички любопитковци и дано да продължим да се срещаме!
          Хайде живи и здрави!

Фотография и менструация

           

Ха! – егати темата – ща кажете – що за простотия! Или перверзия. Или и двете заедно. А темата си е най-нормална, като темите за цената на свинското преди Коледа, или за фалита на КТБ, например. Но и не съвсем. Повод за размислите ми дава изложбата, която направи през декември 2014 г известната френска фотографка Мариан Розенщил в Парижката галерия „Le Petit espace”.

Няма как да не сте забелязали, че месечния цикъл при жените е тема-табу в нашите общества. И то от векове. „Мръсна”, неприлична тема, свързана със страхове, суеверия и „бабини деветини”. Заблуди, проклятие, срам.  Впрочем изложбата на Мариан Розенщил, беше озаглавена „The Curse” - демек „Проклятието”. Но за  мен, от снимките, които видях, няма никаква изчанченост, нито простотия - има поезия.  Простотия са рекламите на дамски превръзки. Преди време бях писал в послеслова на първата ми поетична книга: „Винаги има поезия някъде” – и френската фотографка доказва това. В „месечините” на жените (както са споменати в Библията) също може да има поезия, стига да има кой да я открие и да я покаже. Да има усета и смелостта за това..

В някои френски райони, до скоро имало поверие, че жените в цикъл ако минат през нивите с разкрачени крака, кръвта им унищожава голите охлюви. (The Curse, 2014 ©Marianne Rosenstiehl)

Може би всичко тръгва от Светото писание: „Оная жена, която има течение и течението от тялото й е кръв, да бъде нечиста седем дена;  и всеки, който се допре до нея, ще бъде нечист до вечерта”(Левит 15:19). И това остава, и се интерпретира през всичките следващи векове в юдаизма и християнството. После и в исляма. А религиите както знаем, са майстори да налагат табута, да карат човечеца да се чувства грешен, нечист, нищожен.

В интервю по повод изложбата, Розенщил разкрива, че се е подготвяла дълго преди да подходи към реализиране на проекта. Подготвяла се е мисловно. Психологически. Исторически. Имала е периоди на тотално възмущение и объркване, преди да изчисти и успокои идеята си. Това личи от 24-те снимки, които обхващат почти целия диапазон на „месечините” – от първото посещение при гинеколога, през легендите и суеверията, през „менструациите” на травеститите, до деветте снимки на жени в менопауза. „Дебаркирането на англичаните”, например  е кодирана фраза, използвана от французойките когато споделят, че цикъла им е дошъл, но в исторически план това препраща още в 1815 година, когато английски войски дебаркират на континента за решителна битка срещу Наполеон. Тогава английските войници са носели червени униформи.

И почват да се нижат дните пак - зелени, черни, розови...

Броеници от "Джамията на Седемте девойки", или "Дървената джамия" - с.Подкова