До Христо Габеров и назад

Христо Габеров е жизнерадостен световен художник. От него лъха нещо красиво, цветно, мистериозно – като у герой от приказките на Шехеразада – ама от онези - добрите герои.

Дори когато не говори за картини или четки, той говори цветно и сладкодумно. Можеш да чуеш невероятни истории, за невероятни неща. А когато не говори, се усмихва. И рисува. Ателието му е като истинска пещера с богатства от „1001 нощ” – там можеш да видиш картини, бои, глави на препарирани риби, въдици, гребла за каяк, афиши, календари, четки, шишенца с нещо-си,  буркани с друго нещо-си, обувки за ски, мишена за дартс, снимки, статуетки, одеала и много други джунджурии. Има и голямо огледало. И компютър.

Сред цялата тази свръхдоза сетивности и настроения, постепенно забелязвам и едно розово фламинго, което буквално пред мен цъфва на главата на един негър. Това ще е следващият кандидат-шедьовър или следващото късче от самия Христо.

За литературата или таратора

За Литературата ли?  Вижте сега…Хм! Дайте да поговорим за… таратора.  Нещо се нарича литература, както нещо се нарича таратор.

В купата таратор всяко парченце краставичка се кара с останалите за това кое е по-голямо и по-сочно. Винаги има и по-амбициозни тараторни краставички, които се гордеят, че са обкръжени с повече внимание от парченцата ситно нарязан чесън, за разлика от останалите, които тънат само сред общото бъркано мляко – при това кисело.  А да не ви казвам пък за формата – малееее, там пък какви скандали ги има. Едни били с класическа форма, други се правели на (пост)модерно нарязани, трети били по-остри, а имало и такива дето пък почти нямали форма (като дада- таратор - курсивът мой…,амчи то чунким другото не е мое…). Освен това пък копъра им пречел на едните, другите пък ги стимулирал, трети нямали нищо против точно този копър, само да не бил толкова зелен, виж ако бил син или още по-добре - розов…И така се карат помежду си, групират се, сдружават се с орехите, обвиняват се в плагиатство, във връзкарство с готвачите, плуват в политкоректно олио (демек са по-нагоре - на гребена на тараторената вълна), или тънат долу без никакво внимание (искам да кажа подправки). Е, има и една две краставички дето много напират да ги номинират за тараторен  Нобел, ама пък останалите все им правят сечено и нищо, ама нищо не става. И точно, когато обстановката е вече на ръба на скандалната ситуация, хм… точно тогава целият таратор се озовава в търбуха на г-жа Литературната забрава.  И на негово място в литературната паница, идва ново поколение тараторни краставички и всичко пак започва по тараторному – демек отначало.  

Не ви ли хареса този разговор за литературата? Някога, преди векове, под литература се е разбирало „ерудиция”, знание придобито чрез книгите, т.е. един лекар както и един монах през 17 век  са били литератори, защото са можели да четат и да пишат. И горе-долу през 18 век вече терминът „литература” придобива близко до днешното си значение. Е, какво - значи, Омир, Сервантес, Данте, че и Черноризец Храбър и стотици други литератори са творили без да съзнават, че са такива. И така е било векове. Но днес, ах, днес, нещата са на обратно май.. Днес всеки литератор пише, без да съзнава, че не е такъв. И не винаги можем да говорим за ерудиция. Също като при таратора.

И затова, аз като чуя, че някой бил спечелил литературна награда, все си мисля, че е по-правилно да се каже, че наградата е по-скоро  лиТАРАТОРНА.

Празници априлски

Празниците са хубаво нещо. Да поговорим за тях. Те ни учат – на какво – всеки сам си знае, но ни учат. И ни дават поводи за размисъл. И за купони, разбира се. А дори и да не ни учат на нищо, поне си казваме – „ай стига, бе – и такъв празник ли имало”! В годините на демокрацията някои празници се заличиха и забравиха, но пък ни заляха камари световни и европейски такива и почти не остана дата, в която да не се чества „ден на еди-какво-си”.

Април традиционно у нас започва с Лъжковден. Някои, вярно, се шегуват, че в политиката и бизнеса всеки ден бил „ден на лъжата и надлъгването”. Не знам дали е вярно, че произхода на този празник идвал от Лондон, където на 1-ви април 1860 г група джентълмени-зевзеци разгласили, че организират „къпане на белите лъвове” и поканили целия елит на имперската столица. Дори и да не е така все пак е добре измислено, а празника си е готин. Макар да не е официален, той е в сърцата и умовете на хората дето се вика.

Бели лъвове, които явно чакат да бъдат изкъпани (зоопарк в Синсинати, сн.Phil Molyneux)

После идва Седмицата на гората. Тази българска гора, която все повече се смалява и под формата на греди или дъски изтича към съседните ни братски държави, там да създава работни места. Бях писал преди 15-20 дни как  Хрупат козиците. Тази седмица, извън хората заети пряко в горското стопанство, не получава нужния отзвук и почит, няма атрактивни събития за малките, няма възпитателни и забавни инициативи. Просто е едно тихо мероприятие. Като напиване в домашна обстановка. Уикипедия ни казва, впрочем, че от 2013 г сме се сдобили вече и с Международен ден на гората, който щял да се чества на 21 март. Благодаря, както се казва, ама нямаше нужда.

По време на соца – вестниците много обичаха да пишат за един празник – ден на бившите политзатворници и концлагеристи, отбелязваше се на 11 април. Днес е забравен, а и той се честваше повече в страните от червения лагер, пък ние нали не искаме да имаме нищо общо с червеното ни минало. Тук отварям скоба - има и един друг 11 април – става дума точно за 1954 г. Това не е празник, а обратно - била най-незначителната откъм събития дата в историята на човечеството. На тази дата не се било случило – представяте ли си - нищо голямо, епохално, според изследване на университета в Кембридж. Чрез пресяване на повече от 300 милиона журналистически материали през мощен компютър (голямо пресяване ще да е било) един професор от споменатия университет стигнал до това заключение. Това компютъра наистина за какви ли не щуротии може да се използва. Затварям скобата.

Седем години и един ден след 11 април 1954 г, човек за пръв път полетя в космоса и тази дата дълги години беше отбелязвана у нас особено тържествено. 12 април 1961 г – денят, в който съветският гражданин Юрий Гагарин извърши първия полет и погледна първи нашата Земя отдалеч и каза че изглеждала, „синкава”. Човекът тръгна да изследва и опознава космоса без да е опознал себе си. Разбира се, знаем за тогавашната надпревара между СССР и САЩ, между двата блока, знаем че все някой щеше да е първи в тази донякъде самоцелна гонитба. Знаем, че в своите първи стъпки в космонавтиката и едните и другите са използвали немски опит и немски специалисти. Знаем и как Хрушчов по снимки е избрал кой да е първият, измежду Титов и Гагарин заради чара и излъчването на Юрий. Защото той трябвало да бъде рекламно лице на цяла една система, ако се завърне жив от този първи полет (шансовете му били оценявани на 50 % и още преди полета били подготвени две комюникета – едно тържествено, ако всичко е наред и едно тъжно – ако загине). Действително, подобно световна рок-звезда, Гагарин предприема двугодишно турне по целия свят за да представя превъзходството на социалистическата система. Това трябва да е била една от най-големите пиар-кампании и до ден-днешен. Помним и ние онази снимка на усмихнатия Гагарин с гълъба. Та от 1962 г СССР въведе Деня на космонавтиката да се чества на 12 април и ние се пънехме да го отбелязваме с голяма гордост. Странното е, че от 2001 г този ден беше признат макар и със закъснение и от голяма част от западния свят, но под името „Yuri`s Night” – „Нощта на Юри”, а у нас за сметка на това вече почти не се отбелязва, пък уж и ние сме коджа ми ти космическа страна.

Един ден на госпожа Мисиркова

Госпожа Мисиркова беше малко кривогледа, но това не й пречеше да преподава български и литература в най - елитното училище в града. Като всички свои колежки и тя си купуваше редовно тоалетна хартия – по 4 ролки в пакет, както и любимия си вестник „Змийско царство”, но за книги парите все не стигаха.

И тази сутрин тя пристигна 10 минути преди началото на първия час, като успя да изпие едно кафе, да разкаже на две колежки как Цецо - мъжът й, изнесъл поредния концерт за банциг и тази нощ, а тя го ръгнала 14 пъти, успя да се погледне в огледалото три пъти, да си изстиска една пъпка и дори да вземе дневника на 7 ^ж клас.

Когато влезе в класната стая, каза здравейте ученици, и кой знае защо се сети, че Александър Дюма е бил голям женкар. Отметна глава да пропъди натрапчивата мисъл и както всеки час, събра мобилните телефони на целия клас, нареди ги пред себе си на бюрото и зачака. Госпожа Мисиркова си имаше принципи – тя ненавиждаше тези технически средства, защото като малка тя нямала била такова чудо и винаги ги събираше, като изпитваше на дъската тези, на които първи звънваха телефоните.

Първо звънна телефонът на Габи, веднага след това този на Тошко, после на Майкъл, и изобщо като се почна едно звънене – телефоните чак заподскачаха по бюрото пред госпожа Мисиркова, като пуканки в тенджера. И най-странното беше, че всички апарати свиреха една и съща мелодия – „За мен ти си морска сирена” в рап-вариант. Тя се разкрещя, че това било заговор, че щяла била да ги изхвърли през прозореца, но в крайна сметка се закани да даде контролна на целия клас. Надигна се силен ропот всред учениците – едни започнаха да пускат хартиени ракети, други крещяха, че им се ходело спешно до тоалетната, а Геновева дори припомни, че, пък госпожо Мисиркова, тридесет дни след Осми март не се изпитвало. Госпожа Мисиркова бързо омекна, успокоена от мисълта, че си е сложила и тази сутрин чисто долно бельо – за всеки случай, така де - „човек не знае какво може да му се случи”, та трябва винаги да е готов. Кой знае защо, но тази мисъл я успояваше най-много в трудното ежедневие. На голямото междучасие тя реши една кръстословица, смъмри двама ученици, че уригат пред кабинета по пеене, поговори с един колега за събитията от вчерашния „Биг брадър” и кихна четири пъти, като при последното кихане определено й се приядоха фурми.

Искам да ти подаря хаван, но кой от всичките - не знам

Безадресният човек

Когато се каже “адрес” на всички става ясно за какво иде реч. Това означава, че Иван Драганов, може да бъде намерен на еди-коя-си улица, еди-кой-си номер, етаж, в този и този град. Или адресът е една точно определена позиция, в географското пространство. Коренът на думата идва от латинското “directus” – “прав, право”, откъдето произлиза и думата “директен” впрочем, и значението му е било такова, да може съдията, или съответната власт, лесно да намери престъпилият закона. Или да прибере данъка от всеки поданик. Това е било основното му предназначение в онези времена, когато градовете са започнали да растат неконтролируемо – като къщи и като население. То е валидно и днес.

Последните 18-20 години, са едни много интересни години за живеене. Не става дума за стоварилата ни се голяма социално-икономическа „радост”, свързана с дълбока криза, макар тя също да прави живота ни “интересен”, а за бурната, технологична революция. Новите технологии, освен че промениха всички сфери на живот, доведоха и до появата на “безадресния човек”. Именно безадресен по отношение на новото технологично пространство, създадено от интернет и мобилните комуникации. Нашият електронен адрес, или клетъчен телефон не са подчинени вече на географското пространство и на разстоянията. Пощенският адрес служи май вече само за получаването на ненужни рекламни диплянки. По-важният за нас адрес е съставен не от ясно позиционирани град, улица и номер, а от цифри, букви и кльомба, чрез които можем да бъдем открити където и да се намираме. Това ни кара, когато отговаряме по мобилния си телефон, вместо някогашното “ало”, да казваме вече: “къде си?”. Защото откак свят светува разстоянията са определяли пространството, а днес - от няколко години, имаме цялото пространство под носа ни, без разстояния. Можем да предаваме, получаваме и съхраняваме огромно количество информация от другия край на света, само с натискането на едно копче и то за секунди. Както с всяка новост, днешният homo sapiens, бързо-бързо направи ежедневие от тази “технологична буря” и се научи да върши престъпления чрез компютър и интернет, и чрез клетъчен телефон, именно защитен от тази безадресност в новото пространство. Затова се стигна и до регистрация на потребителите на предплатени мобилни услуги. Това е някакъв опит да се стигне до по - сигурно локализиране – т.е. до човек с име и географски адрес, за да може, когато “сгази лука” пред закона, този същият закон да го пипне. Анонимността и безадресността раждат дързост и чувство за безнаказаност. Новото виртуално пространство е като нов континент - пространство без закони и това, че във всеки интернет форум могат да ни напсуват, без да знаем всъщност кой и къде е човекът, който го прави, е най-малкото зло. По интернет, изкусни безадресници могат да ни изпразнят сметката, да организират нечие убийство, да подмамят децата ни с педофилски материали, или да източат конфиденциални фирмени, или държавни данни и т.н.

В търсене на „националния писател”

Когато стане дума за български език и литература извън пределите на България, малцина са чужденците, които могат да изровят име на наш писател от паметта си. Говоря за познатия шаблон, валиден (с безброй уговорки) при някои по-говорими езици – „езикът на Шекспир” за английския, „езикът на Данте” за италианския, или „езикът на Сервантес” за испанския. В този смисъл ние сякаш все още „търсим”, все още „отглеждаме” писателя, който да ни представя достойно в световната литературна съкровищница като език. Но и не само като език, а и с оригиналността на своя стил, с новаторството и помитащата сила на идеите, с влиянието на цялото си творчество и неговата представителност в нашата и в световната култура. Писател, за когото с гордост да заявим на света – да, той е българин и е писал на български. Ама – ще кажете – не се ли подразбира, че Вазов е Писателят с главно „п” за пред света. Нека не избързваме... Не става въпрос дали този или онзи е писал на български, а дали той, Писателят, може да олицетвори България, да я въздигне с някаква културна добавена стойност.

            В последния брой на френското списание „Медиум” („Médium”, бр.42,2015) тема на броя е точно „националния писател”. Изявени френски литератори, професори по литература, със свои статии умуват какво аджеба е това национален писател, и кой може да бъде – това отнесено към мащабите на една френска литература, разбира се. Дискутират се френски писатели и тяхното място в световния литературен бульон, съпоставят се с други литератури и големи имена. Ето един от примерите, които се цитират: в първото си обръщение след преизбирането му през юни миналата година, колумбийския президент Хуан Мануел Сантос казва: „Колумбийци, приемайки днес вашия вот, с който получавам втори мандат, аз се ангажирам да работя за страната, такава каквато я виждаше в мечтите си Габо и за каквато всички ние мечтаем”. Такава е аурата на един Габриел Гарсия Маркес, в чието лице се припознава не само Колумбия, а и цяла Южна Америка, съдейки по „континенталното” му погребение през април 2014 г. Научаваме още и, че летището в Сантяго де Чили скоро ще носи името не на политик някой, а на Пабло Неруда. Решението е било взето след продължителен национален дебат. Това са само малки факти, които чоплят мисълта и карат всеки, който се чувства съпричастен към писаното слово да се замисли. Чували сме, и у нас сме чували висши политици при национални празници да споменават, че ще следваме Ботев и Левски, техните завети и мечти. Но за кой Ботев става дума – за Ботев войводата, за поета, за учителя, за хъша или публициста. Не е ли това мъглива фраза, отнесена най-общо за Ботев като мит. И доколко той с литературното си творчество може да бъде припознат като националния ни писател.

При всички случаи  такава тема е много дискусионна и може да даде повод за контрастни, разнопосочни и обагрени с бурни страсти мнения. Сигурен съм, че и при другите нации и езици нещата с „националния писател” не винаги са еднозначни. Дори когато казваме за немския: „езика на Гьоте”, замисляли ли сме се, че голяма част от немско говорящите биха предпочели всъщност факлоносец на техния език да е по-скоро Лутер (според германиста Жан Льофевр), да не говорим за специфичните разлики в Швейцария или Австрия, в които едва ли биха приели безусловно шаблона „език на Гьоте”.