Новост... от архивите

          Както виждате, вдясно, вече има новост в дизайна - "Избрано от архивите". Това ще е стара публикация, или снимка, която е била много посещавана, или която аз самият искам да "изровя" и да припомня като по - интересна и значима. Тя ще се променя на всеки 2-3 дни. Вчера припомних моя снимка от 2014 г - велосипедист, сниман от 7-ия етаж на един бургаски блок, в слънчев, априлски ден.
       

"Без граници"

Абе да ви кажа, по принцип, човек не може без граници. Не може, бе! Ами че за моя старшина, например, границата това беше животът, тя му осигуряваше заплатата. За нас, аскерите по татово време не беше така, макар  да карахме по 26 месеца на границата, да пазим три реда бодлива тел. Ние искахме да няма граница, за да можем спокойно да отидем до Бяло море и да гледаме белите гъркини как си пекат белите кълки.

Стълб без граници

Този вид граници слава Богу, взеха да падат като гнили круши, загнили от вируса на глобализацията. Само че аз, пък и останалите от моето поколение, побързахме да си намерим други, щото то така свободен не може да се живее – без граници, де (не без круши). Скоро осъзнахме, че има езикови граници. Вярно, че като ученик, моята класна ми викаше, учи езици за да се разбираш с пролетарската младеж, без да знае, че аз с пролетарската младеж, или по-точно с пролетарските девойки, можех да се разбирам и на други езици и дори без такива. Все пак научих два-три езика, но в един момент осъзнах, че измежду тях не е езикът на никой от съседите ми. Не че има нещо лошо да се разбираш с гърка на френски или с турчина на руски, примерно, но в теб се загнездва едно, така, недоверие, и много дълбоко, ама много дълбоко в себе си си викаш, абе, мама му стара, що този комшия е научил оня - далечния език, а на съседа си, дето му е под носа, не е научил. Че аз от малък помня, притрябваше ли на майка ми сол, или две яйца, отиваше при съседката, да вземе назаем. А ако не знаеш езика, как ще си поискаш сол от комшията. Ей това са езиковите граници – могат да те оставят без сол, че и без две яйца.

А сега гледам се навъдили едни организации „без граници” – не е за разправяне. Айде това за лекарите го разбирам – щото те и бактериите и вирусите не знаят граници. Ама оня ден чета, че имало...не..., дали да ви ги казвам, че ще се смеете безгранично. Ама можете ли да се досетите... Не, откъде ще се досетите...Майтапа на страна, но от няколко месеца ги следя по медиите и най-вече в „Държавен вестник” и съм изброил 57 организации „без граници”.

Ези-тура

"Танцьорка" (A Dancer) - Иво Георгиев

Дърворезба, кестен, 22 х 35,5 см (hand carving, chestnut)

"Мрежата" на майките

Не помня да съм носил употребявани дрехи в моето детство или да съм си играл със стари играчки, подарени от чужди деца. Тогава не беше толкова разпространена тази практика между социалистическите труженици. Вярно, майка ми заделяше от време на време някой чифт чорапогащи или овехтял комбинезон и два-три пъти в годината ги подаряваше на Албена – една едра и румена циганка от „Стария квартал”, с която си имаше симпатии.

Тогава конфекцията не предлагаше такова голямо разнообразие като днес, но пък имаше шивачи - те имаха име и бяха на почит, и най-често нашите панталони  и ризки се шиеха при тях. Китайската шевна промишленост още не беше„удавила” кварталните шивачи.

Днес употребата на дрехи и вещи „втора ръка” е ежедневие, а и бизнес. Но думата ми е за подаряването. И аз подарявам дрехи – няколко пъти в годината на мои мургави братя, които ми звънят на вратата да ме „поздравят” за някой християнски празник, или на семейства с деца по-малки от моите. Но разликата от миналото е тази, че и на моите деца подаряват дрехи. Понякога това са нови или почти не употребявани дрехи. Тази практика взе да плъзва масово и сред семействата „средна” класа. Майките си имат добре развита "мрежа" за обмен на детски дрехи, колички, играчки, лекарства и какво ли не. Намирам това за много хубаво и полезно. Изобщо майките са голяма сила – истинска тайна, неформална организация, насочена към това да прави добро, да помага, да съветва. Бидейки много активни, все в името на бъдещето - т.е. децата, ако решат те могат да съборят правителство, да направят някоя книга много продавана, или да наложат табу над някоя марка детски стоки. "Мрежа", в която има чудесна хармония между егоизъм и алтруизъм.

В Париж, не помня дали беше 2006 или 2007 г, на моста "Мари", при една от разходките ми, видях събрани хора с разни вещи около тях. Нещо като малък битак. Оказа се, че това е „Le Grand Don” – „Голямото даряване”, което се провеждало на 2-3 месеца, там на същия стар мост над Сена. Идеята била да се събират хора, които искат да се освободят от свои вещи и да ги дарят на минувачите – книги, телефони, дрехи, играчки и други дребни неща, като единственото условие е те да не са обемисти и новите собственици да могат да си тръгнат с подареното пеша. Така вещите, както се казва се демонетизират. Аз не посмях нищо да си взема, защото – с типичната ми балканска недоверчивост, не бях сигурен дали няма някаква уловка. Повече не съм имал възможността да се озова на такова вълнуващо събитие, което, четох, някои почнали да използват с користни цели.

Не съм чул по нашенско да има такова голямо улично даряване на вещи – ей така от едната любов към ближния, но пък "мрежата" на майките за некомерсиална обмяна на детски дрехи, вещи и информация, действа безотказно и в нея се включват и такива семейства, които не са чак толкова „цъфнали и вързали”. Сигурен съм, че повечето от тези, които даряват едва ли са чели антрополога Марсел Мос и неговото „Есе върху даряването” от 1923 г., според което всяко дарение е последвано от ответно получаване на дар. Но не е и нужно да са го чели – те действат по майчинска интуиция, добросърдечно и искрено – просто за да направят добро някъде, на някое дете, което един ден ще стане голямо и също ще прави добро. И ще научи, че вещите, могат да имат втори и трети живот, както и да имат и свои истории.

А това звучи вече като приказка.

Източни Родопи, край с.Костино

"Златната ябълка" - представяне

          Споделям и аз в блога представителното видео на българския анимационен сериал "Златната ябълка", който скоро се надявам да видим завършен. Много бих искал да правим и да гледаме повече хубави български анимационни филми. Желая му успех!