Наложи се да му се
обади два пъти по мобилния, за да разбере как да го открие. Наистина беше
засукано – ателието се оказа встрани от сресаната вилна зона с големите дворци,
оградени с високи, надменни дувари. Каза му: „след ресторанта, два пъти наляво
на разклоните и ще видиш един сив нисан”. Въпреки това се обърка, защото не
повярва, че онези недовършени, мрачни постройки могат да са ателие на лютиер. И
то на един от най-добрите лютиери в страната. Отгоре приличаха на обори.
Когато влезе вътре
се успокои. Миришеше на дърво и на музика. В най-различните им форми. Навсякъде
се виждаха късове от явор и бор на най-различна възраст, както щеше да разбере
по-късно. Докато разглеждаше, майсторът започна да разказва как се зачева
и ражда един инструмент.
Показа му как се
копае долната дъска от явор. „С най-великия инструмент”. Чаена лъжичка. С нея
лесно се постига нужния овал и релеф и обира повече материал отколкото ако си
играеш с шкурка.
А дървото, как го
избира? Ами явор, разбира се. Европейският явор е най-добрият материал за струнни инструменти, включително и китари. Чуй как звъни тази дъска. Това е
тригодишен явор, расъл на сянка. Или пък това парче дърво – то е на шест години.
Лютиерът хваща за горния край четвъртитите, необработени парчета с едната ръка,
а с показалеца на другата почуква като с чукче по долния край. Тоновете
наистина са различни. Никога не е надавал ухо, че дървото може да пее. „Най-чиста
е музиката в 30-годишният явор, но той се намира трудно. Затова е и скъп. А под
две години дървото още не е узряло за музика. Доброто дърво се усеща и по
миризмата. Когато ароматът е балансиран – нито тежък, нито много смолист, нито
пък „зелен”, тогава дървото е най-добро. Този нюх, обаче се придобива с опита.”
Лютиерът сяда за
пръв път откакто е пристъпил прага. Сякаш изведнъж го е осенила спокойна и мъдра мисъл. В
единия ъгъл на ателието се кипри огромен варел, пригоден за печка. „Не е много
топло, но е поносимо. Температурата и влагата трябва да са умерени, там където
живеят музикални инструменти. През зимата, има дни когато нищо не правя, но
идвам и паля печката заради инструментите, да им е уютно”.
На някои места се
виждат големи паяжини. Паяците били приятели на дървото, му обяснява, те ловели
дървоядите, мухите и другите немузикални буболечки.
„Материал купувам
само от един човек, който знае какво ми трябва и откъде да го достави. Дървото
е живо същество. То трябва да се убие с любов, от добър човек. Само така няма
да се сгърчи, да се затвори, а всяка негова клетка ще е максимално отворена за
чистата музика.”
Накъдето и да се
обърне вижда грифове, парчета от гърбове на китари, на различен етап от процеса
на работата. На един прът висят 7-8 още недовършени китари. Някои са с по два
грифа, други са с различни резонантни отвори, а половината са с гръб от
специално обработен стъклен плат. Той разказва с топлота за всеки инструмент,
обяснява бавно, сякаш има низ от безкрайни следобеди на разположение. Сякаш
говори за свои деца, в къща претъпкана с музика.
Не знае как е минал
почти един час. Тръгва си като омагьосан, без дълги сбогувания. Не се обръща
назад, за да остане дълбоко в него споменът за всяко кътче от този храм на
музиката, за всяко парче дърво, за всеки мирис. Споменът за лютиера, който таи
в себе си топла и светла любов към дървото. И към чистите звуци.
* Спомен за едно мое посещение при лютиера Весо Белевски от Хасково преди няколко години.
