Март е. Трети март!

Стъпка по стъпка да вървим нагоре към доброто, красивото, чистото... 

Честит Празник!

Торино-другият поглед

          Торино има много лица. Дворците, музеите и красивите барокови сгради е само едно от лицата на града. Не знам доколко съм успял да хвана и други лица, но имам някои опити.
Хора от ежедневието - като професионалната развеждачка на кучета

          или като жената, която се моли в една от централните църкви в понеделник сутрин. Църквата "Санта Катерина" беше празна и никой не ти се кара защо снимаш без да си платиш, както е в някои български църкви...

          За бездомниците и просяците по централните улици на Торино няма да говоря. Не са малко. Доколкото разбрах, най-голям брой емигранти има от Румъния, Мароко и Албания - предполагам, че и повечето просещи и спящи под колонадите са от тези страни. Даже на една просякиня, застанала пред входа на голяма църква и аз дадох 50 цента, като преди това я снимах. Е, то пък снимката не стана хубава, ама тя женицата не е виновна затова...

Торино - любов от пръв поглед

Седя на летището в Мюнхен и си мисля за Торино. Имах достатъчно време да си намеря изхода за самолета, да поседя и да зяпам. Изведнъж си давам сметка каква тишина е навсякъде край мен, въпреки многото хора. Сякаш съм сред неми. Или сред немци.

И така – за някакъв си час съм в Италия. Италия в случая е Торино.

            В понеделник, в 9 ч сутринта вече съм в центъра на четвъртия по големина италиански град. Почвам да снимам като невидял – то аз съм си невидял де, и докато снимам си мисля, че за да се насладиш на едно пътуване където и да е, трябват очи, уши и най-вече мисъл. Сетивата улавят каквото има за улавяне, а мисълта го обработва и осмисля – ето това прилича на еди-кое-си, това е уникално, това е чудесно, а това – странно. Понякога мислите нямат нищо общо с видяното. Или не винаги осъзнаваш какво виждаш в момента.

В Торино впечатляват правите улици и бароковия стил на сградите в центъра. Както и галериите с колонадите – над осемнадесет километра. Спокойствието и тишината – също. Може би защото е понеделник сутрин. И е февруари.

"Амазонка" - дърворезба ("Amazon")

"Амазонка" - кестен, 33 х 22 см, Иво Георгиев 

( Ivo Georgiev, "Amazon", wood carving, chestnut)

Как се пише за национален герой

          Затварям очи и сънувам пътища.
          Пътища снежни, прашни, пътища на хора и съзаклятия. Коварни и сладки. Калдъръмени. Барутни.
          Сънувам как един мъж говори, а сякаш разплита нишката на живота си, по която цяла една нация да може да го намери. Да може да се намери.
          Някои спират край него, заслушват се в думите му, но не го разбират, други не се спират изобщо, трети го разбират, но се правят на глухи, четвърти го замерват с хули, с шумни и празни думи за да го заглушат, пети са на второто юзче и си говорят за ланшния сняг...
          Националният герой е разплитане на времето. Тази нишка, която е разплитал за да можем по нея да стигнем до него е прерязана и се е превърнала в лабиринт. В него има хиляди други нишки, които водят към хиляди национални герои с неговото име.

          Той ни убягва ден след ден - когато произнасяме откъслеци от негови фрази, които тълкуваме често погрешно, когато преразказваме негови реални или въображаеми постъпки до припадане и най-вече когато правим от него аршин, по който да се съизмерваме, макар да знаем, че това е безсмислено.
          Затварям очи и сънувам пътища, за които всички мечтаят, но по които никой не смее да тръгне. Пътища апостолски, осеяни с много любов към другите – по тях се върви най-трудно.
Мъжът е уморен и мълчи. Завърта въпросителни като змийчета в тефтерчето си. Само малцина знаят, че един негов ден е бил по-трепетен и смислен, отколкото всички стихотворения, всички речи, изсмукани от пръстите в негова прослава.

          За национален герой не се пише.

          Националният герой се живее. Всеки ден.

Най-южната жп гара

       
          14.02.2016. Мотриса "Дезиро" на най-южната гара на България - в с.Подкова, обл.Кърджали.
          На пръв поглед ако не бях писал тези данни, човек може да си каже, че това е снимка от някоя по-подредена държава - от онези дето неистово се стремим да ги настигнем. Ще си каже, че вътре седят усмихнати дами и господа, които четат книги докато пътуват, говорят си за Ницше или за Сартр и си казват "данке", или даже "бонжур". Ами така де - и влакчето новичко, и гарата прясно освежена, а и графитите даже не бих казал, че са вандалски нашарени. Е, можело е райтърите с флаконите да се постараят повечко, ама явно са бързали момчетата да не ги хване машиниста. Че това било голяма болест сред локомотивите у нас - тази болест графитите била като шарката по хората едно време. И на никой няма да му мине през ум, че това е всъщност най-южната гара в Родопите, че и в България - гара Кулата край Петрич е само с някаква стотна от градуса по-на юг, ама няма да издребняваме сега.
          Та, който иска красиви гледки по пътя - да си зареже колата и да хваща влака за Подкова - изживяването е изключително - такива прекрасни гледки не могат да се видят по шосето, а и не се замърсява природата с изгорели газове...

Само той и тя