неделя, 13 март 2016 г.

Неделя, пЪрвак, сряда...


Едно от първите неща, които човек научава когато учи чужд език това са дните на седмицата. Ей така – просто ги наизустява, често без да се замисля откъде идва значението им.
В българският, броенето на дните започва от неделята, като главен ден – денят отдаден на Господ. Затова и вторият ден се нарича вторник, а петият – петък – елементарно, Уотсън. По логиката на тази елементарност, малкият ми син, когато беше още малък, казваше на понеделника – „първак”, а на срядата – „третък”. Просто и логично.
Е, да, ама не – народа е решил - срядата няма да е „третък”, а „сряда”, демек – средата на седмицата. И тук ни цапва първия парадокс – ако сряда е средата на седмицата, то значи дните трябва ги броим от съботата. Явно евреите са започвали броенето от съботата – сабат. За тях това е бил главния, господния ден.


Ако броим от съботата, наистина срядата идва точно в средата на седмицата – три дни има пред нея и три дни след нея.
Получава се нещо като симпатична каша – както много неща в езиците и в традиционните обреди – намесват се няколко влияния дошли по различно време и по различни пътища. Та така – вторник, четвъртък и петък са си съвсем на място когато започваме да броим от неделята, а сряда пък си е на място, броейки от съботата. Съботата е загубила значението си на главен ден, за сметка на неделята, още при император Константин и това се е наложило при по-сетнешните гръцко и латинско християнски влияния над славяните.
Впрочем, дори чисто езиково погледнато – „неделя” на гръцки е „κυριακή”, а на латински – „dominica”, като и двете в превод означават „господев ден”, или „господница” ако си го оставим в женски род.
Тук ми се иска да отворя скобка и да се замисля – защо, аджеба, не сме си наименували главния ден „господница”, или „божица”, а именно „не-деля”, т.е. „ден, в който не се бачка”. Нали разбирате – има нещо показателно в това, че наблягаме не на факта, че това е ден отреден на Бога, а на факта, че това е ден без работа. Както в много неща, важно е къде се поставя акцента. Ах, как обичаме и до ден днешен това състояние, тази философия дори – „без работа”. Говоря за всички славяни, де, но имам предвид най-вече назе си. Дори англичаните, които никога не са били чак толкова набожни, са наименовали почивния си ден „Sunday” – денят на слънцето, като са имали предвид явно предхристиянският Бог-слънце. Но не и ден „без работа”. Затварям скобката – оставям темата на селските философи да я дъвчат.
Та докъде бях стигнал – а, да – до „третък”. Та защо сряда? Ами според словенския славист (еми такъв си е, нищо че звучи малко смешно) Миклошич „сряда” е буквален превод от немското „Mittwoch”, което значи „средата на седмицата”, то пък дошло по всяка вероятност от латински.


А понеделникът пък не се нарича „първак”, защото се съпоставя с неделята – т.е. „по-неделник” - след неделята. Съботата е ясно, че е еврейска дума, дошла чрез гръцкото „сабатон”.
И в крайна сметка, днес имаме своеобразно приравняване на еврейския „господен ден” – съботата и на християнският такъв – неделята, доколкото и двата са вече неработни дни. А доколко и двата са отдадени на Бога – това всеки според религията и разбиранията си го решава.
Както е тръгнало обаче, нищо чудно един ден и петъкът да се присъедини към двата неработни дни – нали петък пък е главният „молитвен ден” за мюсюлманите, та знае ли се...

четвъртък, 3 март 2016 г.

Март е. Трети март!


Стъпка по стъпка да вървим нагоре към доброто, красивото, чистото... 
Честит Празник!

сряда, 2 март 2016 г.

Торино-другият поглед

          Торино има много лица. Дворците, музеите и красивите барокови сгради е само едно от лицата на града. Не знам доколко съм успял да хвана и други лица, но имам някои опити.
Хора от ежедневието - като професионалната развеждачка на кучета


          или като жената, която се моли в една от централните църкви в понеделник сутрин. Църквата "Санта Катерина" беше празна и никой не ти се кара защо снимаш без да си платиш, както е в някои български църкви...


          За бездомниците и просяците по централните улици на Торино няма да говоря. Не са малко. Доколкото разбрах, най-голям брой емигранти има от Румъния, Мароко и Албания - предполагам, че и повечето просещи и спящи под колонадите са от тези страни. Даже на една просякиня, застанала пред входа на голяма църква и аз дадох 50 цента, като преди това я снимах. Е, то пък снимката не стана хубава, ама тя женицата не е виновна затова...

неделя, 28 февруари 2016 г.

Торино - любов от пръв поглед

Седя на летището в Мюнхен и си мисля за Торино. Имах достатъчно време да си намеря изхода за самолета, да поседя и да зяпам. Изведнъж си давам сметка каква тишина е навсякъде край мен, въпреки многото хора. Сякаш съм сред неми. Или сред немци.
И така – за някакъв си час съм в Италия. Италия в случая е Торино.
            В понеделник, в 9 ч сутринта вече съм в центъра на четвъртия по големина италиански град. Почвам да снимам като невидял – то аз съм си невидял де, и докато снимам си мисля, че за да се насладиш на едно пътуване където и да е, трябват очи, уши и най-вече мисъл. Сетивата улавят каквото има за улавяне, а мисълта го обработва и осмисля – ето това прилича на еди-кое-си, това е уникално, това е чудесно, а това – странно. Понякога мислите нямат нищо общо с видяното. Или не винаги осъзнаваш какво виждаш в момента.


В Торино впечатляват правите улици и бароковия стил на сградите в центъра. Както и галериите с колонадите – над осемнадесет километра. Спокойствието и тишината – също. Може би защото е понеделник сутрин. И е февруари.

неделя, 21 февруари 2016 г.

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Как се пише за национален герой

          Затварям очи и сънувам пътища.
          Пътища снежни, прашни, пътища на хора и съзаклятия. Коварни и сладки. Калдъръмени. Барутни.
          Сънувам как един мъж говори, а сякаш разплита нишката на живота си, по която цяла една нация да може да го намери. Да може да се намери.
          Някои спират край него, заслушват се в думите му, но не го разбират, други не се спират изобщо, трети го разбират, но се правят на глухи, четвърти го замерват с хули, с шумни и празни думи за да го заглушат, пети са на второто юзче и си говорят за ланшния сняг...
          Националният герой е разплитане на времето. Тази нишка, която е разплитал за да можем по нея да стигнем до него е прерязана и се е превърнала в лабиринт. В него има хиляди други нишки, които водят към хиляди национални герои с неговото име.


          Той ни убягва ден след ден - когато произнасяме откъслеци от негови фрази, които тълкуваме често погрешно, когато преразказваме негови реални или въображаеми постъпки до припадане и най-вече когато правим от него аршин, по който да се съизмерваме, макар да знаем, че това е безсмислено.
          Затварям очи и сънувам пътища, за които всички мечтаят, но по които никой не смее да тръгне. Пътища апостолски, осеяни с много любов към другите – по тях се върви най-трудно.
Мъжът е уморен и мълчи. Завърта въпросителни като змийчета в тефтерчето си. Само малцина знаят, че един негов ден е бил по-трепетен и смислен, отколкото всички стихотворения, всички речи, изсмукани от пръстите в негова прослава.

          За национален герой не се пише.

          Националният герой се живее. Всеки ден.