Как сме се пържили в Кърджали

          Кич е немска дума, измислена около средата на 19 век. Тогава прапрадядо ми е живеел на левия бряг на Марица край Свиленград и изобщо не се е питал роб ли е или не е роб, нито дали е кич ако си гледаш бостана и добитъка, и жената гледаш да е добре нахранена и облечена, а пък не си чел Бодлер.

          Днес със сигурност всички сме роби. На кича.

          Кич е когато областен град няма кино, нито симфоничен оркестър (дори и камерен), но има десет игрални зали, които постоянно са пълни.

          Кич е когато закритият градски басейн от 20 години продължава да е закрит, а откритият стадион все така чака да бъде открит.

          Кич е когато е приет общински бюджет за култура клонящ към нулата и все няма пари за спонсориране на музикални проекти, или записи на наши музиканти, за издаване на книги или за организиране на изложби на местни художници в страната.

          В онези години наричани социализъм, освен всичко друго, кич беше и да те задължават да гласуваш (показвайки открита радост) само за една партия. Днес, особено в нашия район, няма голяма промяна в това отношение.

          Не е кич да имаш държавен театър със сто души екип (айде, 80 да са) и да нямаш продаваеми спектакли от високо качество, кич става когато виждайки това, в същото време си против положението да се промени към по-добро.

          Не е кич, че най-масово практикуваният спорт от децата в града се нарича карате. Кич е, че на децата не се предоставя друг избор при спортовете.

          Кич е да няма велоалеи по натоварените улици на града, а да означиш с блажна боя „алея” за велосипеди по пешеходна улица, която на всичко отгоре е с павета. Това е нещо като да направиш аквариум в морето.

          Не е кич да отвориш нов граничен пункт между две държави. Става кич когато културните маршрути се свеждат само до плажната ивица за гостите от едната държава, и до евтините супермаркети и ресторанти съответно за другите.

          Не е кич да караш малки и красиви момичета с помпони да подскачат в ритъма на музика. Кич става когато това се случва пред исторически паметници на официални празници, вместо при откриване на спортни и училищни тържества, където им е мястото.

          Разбирам, че кичът е полезен – той дава хляб на много хора, има си своите певци и имиджмейкъри. Той успокоява, кара те да се чувстваш част от една общност, както овцата се чувства част от стадото. Той често е и параван за имитиране на дейност. Кичът е в нас. Защото е удобен, не изисква мисъл.

Днес всички сме роби. На кича...

Неделя, пЪрвак, сряда...

Едно от първите неща, които човек научава когато учи чужд език това са дните на седмицата. Ей така – просто ги наизустява, често без да се замисля откъде идва значението им.

В българският, броенето на дните започва от неделята, като главен ден – денят отдаден на Господ. Затова и вторият ден се нарича вторник, а петият – петък – елементарно, Уотсън. По логиката на тази елементарност, малкият ми син, когато беше още малък, казваше на понеделника – „първак”, а на срядата – „третък”. Просто и логично.

Е, да, ама не – народа е решил - срядата няма да е „третък”, а „сряда”, демек – средата на седмицата. И тук ни цапва първия парадокс – ако сряда е средата на седмицата, то значи дните трябва ги броим от съботата. Явно евреите са започвали броенето от съботата – сабат. За тях това е бил главния, господния ден.

Ако броим от съботата, наистина срядата идва точно в средата на седмицата – три дни има пред нея и три дни след нея.

Получава се нещо като симпатична каша – както много неща в езиците и в традиционните обреди – намесват се няколко влияния дошли по различно време и по различни пътища. Та така – вторник, четвъртък и петък са си съвсем на място когато започваме да броим от неделята, а сряда пък си е на място, броейки от съботата. Съботата е загубила значението си на главен ден, за сметка на неделята, още при император Константин и това се е наложило при по-сетнешните гръцко и латинско християнски влияния над славяните.

Впрочем, дори чисто езиково погледнато – „неделя” на гръцки е „κυριακή”, а на латински – „dominica”, като и двете в превод означават „господев ден”, или „господница” ако си го оставим в женски род.

Тук ми се иска да отворя скобка и да се замисля – защо, аджеба, не сме си наименували главния ден „господница”, или „божица”, а именно „не-деля”, т.е. „ден, в който не се бачка”. Нали разбирате – има нещо показателно в това, че наблягаме не на факта, че това е ден отреден на Бога, а на факта, че това е ден без работа. Както в много неща, важно е къде се поставя акцента. Ах, как обичаме и до ден днешен това състояние, тази философия дори – „без работа”. Говоря за всички славяни, де, но имам предвид най-вече назе си. Дори англичаните, които никога не са били чак толкова набожни, са наименовали почивния си ден „Sunday” – денят на слънцето, като са имали предвид явно предхристиянският Бог-слънце. Но не и ден „без работа”. Затварям скобката – оставям темата на селските философи да я дъвчат.

Та докъде бях стигнал – а, да – до „третък”. Та защо сряда? Ами според словенския славист (еми такъв си е, нищо че звучи малко смешно) Миклошич „сряда” е буквален превод от немското „Mittwoch”, което значи „средата на седмицата”, то пък дошло по всяка вероятност от латински.

А понеделникът пък не се нарича „първак”, защото се съпоставя с неделята – т.е. „по-неделник” - след неделята. Съботата е ясно, че е еврейска дума, дошла чрез гръцкото „сабатон”.

И в крайна сметка, днес имаме своеобразно приравняване на еврейския „господен ден” – съботата и на християнският такъв – неделята, доколкото и двата са вече неработни дни. А доколко и двата са отдадени на Бога – това всеки според религията и разбиранията си го решава.

Както е тръгнало обаче, нищо чудно един ден и петъкът да се присъедини към двата неработни дни – нали петък пък е главният „молитвен ден” за мюсюлманите, та знае ли се...

Мистична гора (Mysterious forest)

Приказна мъгла по пътя към Ардино

Март е. Трети март!

Стъпка по стъпка да вървим нагоре към доброто, красивото, чистото... 

Честит Празник!

Торино-другият поглед

          Торино има много лица. Дворците, музеите и красивите барокови сгради е само едно от лицата на града. Не знам доколко съм успял да хвана и други лица, но имам някои опити.
Хора от ежедневието - като професионалната развеждачка на кучета

          или като жената, която се моли в една от централните църкви в понеделник сутрин. Църквата "Санта Катерина" беше празна и никой не ти се кара защо снимаш без да си платиш, както е в някои български църкви...

          За бездомниците и просяците по централните улици на Торино няма да говоря. Не са малко. Доколкото разбрах, най-голям брой емигранти има от Румъния, Мароко и Албания - предполагам, че и повечето просещи и спящи под колонадите са от тези страни. Даже на една просякиня, застанала пред входа на голяма църква и аз дадох 50 цента, като преди това я снимах. Е, то пък снимката не стана хубава, ама тя женицата не е виновна затова...

Торино - любов от пръв поглед

Седя на летището в Мюнхен и си мисля за Торино. Имах достатъчно време да си намеря изхода за самолета, да поседя и да зяпам. Изведнъж си давам сметка каква тишина е навсякъде край мен, въпреки многото хора. Сякаш съм сред неми. Или сред немци.

И така – за някакъв си час съм в Италия. Италия в случая е Торино.

            В понеделник, в 9 ч сутринта вече съм в центъра на четвъртия по големина италиански град. Почвам да снимам като невидял – то аз съм си невидял де, и докато снимам си мисля, че за да се насладиш на едно пътуване където и да е, трябват очи, уши и най-вече мисъл. Сетивата улавят каквото има за улавяне, а мисълта го обработва и осмисля – ето това прилича на еди-кое-си, това е уникално, това е чудесно, а това – странно. Понякога мислите нямат нищо общо с видяното. Или не винаги осъзнаваш какво виждаш в момента.

В Торино впечатляват правите улици и бароковия стил на сградите в центъра. Както и галериите с колонадите – над осемнадесет километра. Спокойствието и тишината – също. Може би защото е понеделник сутрин. И е февруари.

"Амазонка" - дърворезба ("Amazon")

"Амазонка" - кестен, 33 х 22 см, Иво Георгиев 

( Ivo Georgiev, "Amazon", wood carving, chestnut)