Екстимност*

          3 мин. четене

          „Ex” на латински значи излизане отвътре навън. Често използваме такива думи, съдържащи представката „екс” - екскурзия, експлозия, ексхибиционизъм. Те показват, че има някакво движение навън – като действие, енергия, разкриване. Напоследък има и една нова дума – „екстимност”. Това е същото като „интимност”, но точно наобратно. Да изваждаш на показ повече или по-малко интимния си живот, да го споделяш с други доброволно – най-вече в социалните мрежи.

          Всъщност екстериоризацията при човека е процес започнал преди хилядолетия. Използването на първите заострени камъни, на заострените колове е извеждане навън, подсилване на ръката на човека, на силата му. После изобретяването на ножа, на лъжицата (продължение на шепата) на вилицата (продължение на пръстите на ръката) са също изкарване „навън” (екстериоризация) на човешки крайници и подсилване на физическата сила. Чукът е продължение на юмрука и т.н.. А в днешно време компютъра какво ни даде - чисто и просто постигна екстериоризация на мозъка на човека, на мисловната дейност. Това е революционно - да изведеш мисловната дейност извън мозъка. Да подсилиш мозъка.

Новата мода - социален ексхибиционизъм или екстимност

          Но процеса продължава - напоследък със споделянето на интимния, семеен и социален живот се стига до екстериоризация на човешки отношения, чувства, на интимни моменти и състояния. Това не е като навсякъде да има камери и да бъдеш следен в ежедневието си, на улицата и на работното си място. Не - „Биг брадър” вече не е интересен. Тръпката е сам да си показваш "магариите" – собствените и на семейството. Целта? Да покажеш какво прекрасно семейство имаш, да покажеш пикантни подробности от ежедневието, да „трупаш” одобрение и да... станеш известен – ти и твоето семейство. Така се „раждат” хиляди влогъри (видео-блогъри), някои с милиони последователи. Истинска еуфория на снимането и видеото. Американка ражда на живо и видеото "прави" 17 300 000 кликвания, други кърмят на живо, трети снимат нацупени деца, или споделят какво им се е случило сутринта в метрото. Като се замисля, от моето детство  та чак до осемнайстата ми година имам два или три албума – в тях снимките да са най-много 200-250 и са все по някакви поводи – рождени дни, първомайска манифестация, или легендарно летуване с родителите на морето, с обикаляне на исторически забележителности по обратния път. Днес се снимаме ежеминутно и без повод. Смартфончетата са под ръка - използваме ги по-често от химикала и от вилицата.

Ръцете

"Човечецът" от Пещерата

Това видео стана спонтанно. Бяхме тръгнали да се разтъпчем над с.Горно Брястово, към местността "Айкаас" с Венци, Катя и Коко и аз в последния момент си казвам "я да метна и една китара в колата - човек не знае, може мечка да срещне в гората, та да има с какво да я умилостиви". И така, като стигнахме пещерата видяхме, че това си е чудесна мини-концертна зала с естествена акустика, а няма нищо по-хубаво от естествената акустика. Видеото е направено от Венци Стайков - без никаква подготовка и ефекти. Но то точно това му е хубавото.

5871

     1,45 мин четене

         Толкова показва километража на моя велосипед. Значи пет хиляди осемстотин седемдесет и един километра съм изминал, откакто за втори път си включих километража преди малко повече от пет години. Първия път бях изминал повече от хиляда километра, но тях не ги броим. 

          Викам си я да се поровя в нета да видя за сравнение колко е това разстояние. И ето какво намерих:
          Първо попаднах на дистанцията от Владовосток до Уляновск - 5880 км. Да, ама аз да не мислите че знам къде е Уляновск. Подозирам само на кого е кръстен. А за Владивосток помня, че в казармата пеехме една песен "от Прага до Владивосток" и нещо за дружните братски народи, но то това беше политическо разстояние. Е, знам че е на майната си.
          После какво намерих. А, да - от Пловдив до Северния полюс било 5334 км, а до Екватора – 4668 км – охооо спокойно мога значи да ида и дори малко да се върна назад. Само трябва да си нося зимни гуми за колелото, за Северния полюс, а за Екватора - бански и нещо против комари.
          Такаааа - продължавам да упорствам - от Стара Загора до Бангалор, Индия са някакви си 5950 км;, а от Пловдив до канадския остров Нюфаундленд – 5894 км.; Само дето ще ми трябва водно колело за да прецапам евроатлантическите водни ценности. А - ето една добра находка - от Пловдив до Катманду, Непал го дават 5638 км. Все едно съм отишъл до Катманду и оттам съм драснал малко и към подножието на Еверест - ама само донякъде. 

Разстоянието Кърджали - Лхаса в Тибет, по пряка линия - 5951 км

          И още едно сравнение в източна и северо-източна посока - от Кърджали – до Иркутск било само 7160 км – излиза, че трябва да въртя още 1400 км за да стигна до моето любимо за  пътуване в мечтите място  – езерото Байкал – нищо работа. 
          А за тези километри бих обиколил два пъти и половина България по външните й граници. 
          Бих, но аз по нито една от тези дестинации не съм въртял педали - а само по улиците на моя южен градец. Ако сметна, че въртя педалите по 220 дни в годината и всеки ден по 5 километра - ето ти за пет години - откакто карам всеки ден до работа и обратно - 5500 км. 
          Е, помечтах си малко, с цифри и географски точки, но най-сладкото в цялата работа е това, че поне не съм бълвал пушеци и изгорели газове за тези километри, не съм сгазил никого, не съм отнел предимството на никого и не съм изкушил никого да ми открадне чистачките.

Betonica bulgarica

Цветоусти сме тук по нашите земи. Може би защото сме на юг и край нас виреят много и все красиви цветя. Това си помислих когато чух за Betonica bulgarica – някой поет се е сетил да даде "а ла" латинско име на бетонизираната крайбрежна ивица от Слънчев бряг до Бургас. Или от Бургас до Царево. Или това е цветистото име на явлението бетонизация на планинските ни бизнес-центрове (курорти тук е неуместна дума), на урбулешкото и дивашко застрояване на много български градове.

Нищо подобно. Оказа се, че това е просто име на цвете. Има такова цвете – български ендемит и е от семейство Устоцветни. Това семейство е широко представено в България и може би има връзка с това, че сме цветоусти и обичаме да използваме цветисти изрази и най-вече такива, които засягат роднините ни от женски пол.

Betonica bulgarica. Красиво цвете с червени цветове, описано за пръв път преди 111 години – в 1905 г от унгареца Арпад Деген и българския ботаник Нейчев.

Други видове от род Бетоника са били добре познати още по римско време и в ранното средновековие – смятало се е, че гонят зли духове и затова са ги сеели в дворовете на църкви в Англия и Уелс например. А в средновековна Италия имало поговорка: „продай си палтото и си купи бетоника” – толкова са го ценели като билка. Названието идва от името на племена населявали централната част на Пиренейския полуостров - ветонци или ветони, като "в"-то е преминало по-късно в "б".

            Но нашата бетоника си е само наша бетоника – има я в Централен Балкан и на „Сините камъни” над Сливен и никъде другаде по света. Това е също като "тракийския дъб" край Крумовград, от който имаше само едно-единствено дърво (дано още да го има, че беше почнало да съхне).

И все пак добре, че няма връзка с бетонизацията родна, а си е просто име на красиво цвете. То човек трябва да се радва и на малките открития, че иначе ще трябва скоро да впишем и радостта в „Червената книга” на застрашените видове у нас.

Arda longa, vita brevis

За да изпробват чувството му за действителност, малко след като навърши дванадесет, баща му и дядо му го заведоха на реката и го попитаха на какво му приличат речните камъни. Той отвърна - на камили.

            Беше юли, дъждовните месеци бяха отплували или на север, или много, много на юг и камъните кротко дояха течното злато на слънцето.

            Дядо му – Камен Киното, а и баща му, бяха от тези хора, на които викаха къде почтително, къде шеговито “пенкилер”. Те разбираха от всичко и помагаха на всички, дори и на тези, които нямаха нужда от помощ. Бяха като правени в един и същи калъп – сухи и кротки, скарани с къпането, но за сметка на това жилави.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – беше казал сякаш на себе си баща му край реката тогава и започна да го учи как да познава кои камъни обичат да пътуват, и кои не са мърдали от десетилетия от местата си.

Докато подскачаше от камък на камък, Камен за пръв път беше почувствал да го обзема тайнствена и красива мечтателност. Още като дете беше усетил, че реката е дълга и край нея се мечтае дълго.

Когато направи четиринайсет или може би петнайсет, дядо Камен Киното му подари първата истинска четка за рисуване и с това го свари неподготвен. Дотогава, Каменчо все още не беше прочел нито една книга, но беше рисувал безброй пъти къщи и таласъми с въглени от печката или с парчета от керемида. Три дни беше като омагьосан. Започна да маца върху каквото му попадне с червената боя в красива кутийка, която баща му измъкна незнайно откъде. Беше хубава, гъста боя - не като акварелите, с които рисуваха в училище. Най-напред пред погледа му попадна кравата Минка, върху чийто жълтеникав корем се появи интересна рисунка на женско лице с брада, а когато майка му го подгони да го бие, той се опита да я умилостиви като ú каза, че това е нейния портрет, когато е ядосана. После, на вратата на клозета в двора, изникна крилата крава с голямо виме и странно вдигната нагоре лъвска опашка. След три дни, разбира се, рисуването  му омръзна.

На следващото лято, което не можеше да бъде упрекнато в нищо друго освен в леност и оскъдни валежи, пак отидоха двамата с баща му на реката.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – каза бащата и започна да го учи как да разпознава кои камъни са болни, и кои – здрави. - Подхванеш ли камъка, обърни го оттук-оттам, виж цвета му и дали няма петна от сипаница, огледай му жилките, почукай го о друг камък и по песента му можеш да прецениш ще се търкаля ли още хиляда години жив и здрав, или ще се разтроши след първия порой.

Камен се беше зазяпал в отражението на скалите в реката и тъкмо да попита имат ли камъните любовен период, изпита непредвидения копнеж да зърне припичащо се на брега голо момиче. И се отказа от въпроса.

Мечтател