Кой ли си е забравил краката отвън...

Гробницата "Попмартинова дупка"

 8 мин. четене

        Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само – „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.

Изходна точка отново е добре познатата ни чешма, строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина, но този път вместо вдясно зад чешмата, хващаме наляво по една много стръмна и ронлива пътечка. Напредваме бавно, като внимаваме къде стъпваме поради многото „ролингстоунчета” - дребни камъчета, които могат да ни изпързалят неприятно. Пъплим, докато пътеката ни извежда до подножието на „Жълтата скала” или „Саръ кая”. Тази скала още предния път я съзерцавахме от отсрещния скат. По нея има множество изсечени ниши и на места цветъг на скалата е наистина жълтеникаво-ръждив. Интересното е, че по цялото протежение на пътеката, която лъкатуши под зеления тунел на дърветата, има завързани къси червени въженца, като маркировка, които в началото могат да бъдат взети за малко по-големи мартеници, но без белия конец. Това е доста полезно, като се има предвид, че точно тук липсва хоризонталната кравешка „маркировка”. Пътят от тази страна е по-труден отколкото на отсрещната страна, когато ходихме на Арката – по-тесен е и с повече стръмнини. От време на време само, излизаме на нещо като площадки и сводове в основата на несвършващата скала. 

Двете стълби, които водят до входа на гробницата

Красотата, която уж все ще спасява света

          В Регионалната библиотека влезе младо момиче-фотограф. Беше красива и изцяло в черно. Каза, че има уговорка с директорката да направи фотосесия с модел, сред рафтовете с книги. След кратък разговор с двете библиотекарки, учтиво й беше отказан достъп под предлог, че те не са уведомени.
          След десетина минути я видях долу пред сградата с нейния фотомодел - също младо одухотворено момиче като самата артистка - и двете бяха на има-няма 19-20 красиви години.
Поприказвахме малко, изказах съжаление, че не мога да им помогна - оказа се, че нямам телефона на шефа на библиотечната институция. Пожелах им просто успех.
          Не знам кой загуби повече този ден - дали библиотеката, фотографията или светът, който уж все чака красотата да го спаси.

Красотата, която уж все ще спасява света. Ха, дано, ама...

89 мои снимки и една питанка

(Тъпо) американско стихотворение

Качих се вчера в автобус намахан

за Бронкс или пък за Манхатън

и видях един човек без крак.

Питам го: „човече, как-

во е станало с крака ти”.

А той намръщен

ми отвръща:

- Бисмиллях, man

не питай мен,

а този, който с вдъхновение

ни е пъхнал в туй америкън стихотворение,

а аз съм всъщност от Ирак –

довърши тъжно човекът без крак

и понечи да си смъкне туловището

на кръстовището

на „48”-мо с „49”-то,

или може би на „50”-то с „51”-во

авеню.

But аз and you

знаем добре -

такова кръстовище,

естествено няма,

и човекът без крак, обезверен,

продължи да пътува целия ден

в автобуса (все тъй намахан)

за Бронкс или пък за Манхатън.

И сигурно още пътува, пътува

пътува, O! Fuck!

Пътува, човекът без крак.

Самотна лодка

Врабче-поет