1986. "Поетични струни"-Харманли. Бюлетинът

           Началото на октомври 1986 г.
          С моя приятел Спиридон, чуваме, че някакви си щели били да се събират в Харманли. Дрънкали на китари, дрънкали в рими. И хайде да ходим, щото, нали, там ще са любимият ни дует Асен Масларски и Стефан Златев, там ще е Михаил Белчев, Владо Левков и разни други дето сме ги чували, но не сме виждали. Пък и нали Чернобилското лято вече мина, а мира продължава да е заплашен, мааму стара, та да идем с каквото можем и ние да помогнем. И тръгваме. За Харманли. И първата работа като стигаме е да си купим Бюлетинът - нищо че сме студенти, все пак можем да си позволим един бюлетин за нивото на поетичнострунната река в рими.

Разгръщаме го още топъл, топъл и четем, че те "страшно се разпиляват, свършват по принцип зле"...

От тези встъпителни слова разбираме, що е пък туй "поет с китара" и защо е трябвало да се отдели от аленмаковските истории (или истерии).

С дума в леглото

          Тази сутрин се събудих с една дума в леглото. Повтарям - не дама - дума... Ей така някак се появи на разсъмване, от сияйната, тъмнорозова мъгла на просъницата. Дума, която не можеш да срещнеш пред баничарницата, нито в мола. Не гримирана или сбръчкана от вестникарска коректност. Дума, която използвам сигурно на 10 години веднъж, а може и по-малко...Станах, взех големия тълковен речник и забелязах, че и двамата сме остарели - по-невидимо той, тариката му с тарикат, но все пак - думата нямаше "досие" в него. Намерих я в един руски речник и тъкмо да я обявя за руска, озарен, я намерих на друго място и се оказа, че я има във всички славянски езици. И даже нищо чудно в руския да е навлязла от старобългарския. Та такива работи - понякога някоя дума не те е навестявала с години, държиш се надуто с нея, непочтено, отчуждаваш се, а изведнъж се появява в леглото ти, красива и мила. Сияйна.
          Думата "ЗАРЕВО" озари деня ми.

Обещаващ литературен дебют на българка във Франция

          Престижното френско издателство "Галимар", преди броени дни, в поредицата си "Вертикали" издаде първия роман на младата писателка и кинематограф Елица Георгиева - "Космонавтите само минават". Романът е един от 560-те романи излезли през новия литературен сезон на 2016 г и ласкавите отзиви на литературни наблюдатели и  критици вече валят като лавина за тези няколко дни . В него главната героиня е на седем години и иска да стане космонавт. Като Юри Гагарин.

          Елица е на 34 години, но от 15 вече живее във Франция, като първо учи кинорежисура, а миналата година завършва магистратура по творческо писане в Университета "Париж 8" - нещо, което до преди 3 години беше табу за литературна Франция.
Романът е кратък, но според критиката забавен и незабравим, именно поради интересния език и поради ретро-фантастиката в него.
          Да пожелаем на Елица и на романа успех и да чакаме да бъде преведен и у нас, та да му се порадваме и ние.
          А ето как самата Елица интересно представя романа си Космонавтите само минават.

Познатата България - от друг ъгъл

Копривщица - поглед от къщата на Димчо Дебелянов

Копривщица - стена срещу Каблешковата къща

Стара планина - "на добър път"...в мъглата!

Стара планина - Беклемето

Троянски манастир

Мусала - място за фукане или за молитва

          Сутринта закусваме в 7,30 ч – с час по-рано от обикновено, защото знам, че денят ще е дълъг и стръмен като празнична молитва. В 8,20 ч вече сме в буса за Боровец, екипирани всеки както е преценил. Слизаме пред кабинковия лифт и веднага съзирам опашката от поне 30 души пред касата за билети. Знам че по това време на годината – средата на август, връх Мусала привлича най-много туристи и планинари, но чак толкова не съм очаквал. Опашката пред самия лифт е много по-голяма и се налага да чакаме поне половин час преди да се качим в сферичните гондоли. Водач съм на петима французи, мои познати, макар аз самият да не съм изкачвал никога върха, но пред тях не си го признавам. Прозорците на гондолите са от нещо като плексиглас и са доста захабени – през тях не може да се снима, но пък и гледките по протежение на линията не са такива да заслужават снимки.     

          След 25 минути сме на „Ястребец” – издигнали сме се с хиляда метра нагоре. Тръгваме по широкия път. Пред нас и зад нас се вижда пъстроцветна върволица – стотици мераклии са поели към покрива на Балканите – от четири-петгодишни деца до поне седемдесетгодишни. В началото пътят е почти хоризонтален, приятен и настроението е бодро като на пловдивски булевард.

 Докато сме в гондолата, Жерар, когото понякога наричат и Робер, се шегува защо толкова много хора отиват нагоре, а никой не се връща обратно с кабинките. По пътя задминаваме много семейства с малки или по-големи деца. Иначе хората са всякакви – и пълнички и отпуснати, и атлетични, с къси панталони или с дълги, с маратонки, кецове или с хубави туристически обувки. Има и много чужденци – немци, испанци, французи, американци. С добро темпо стигаме до хижа Мусала. Там правим 20-30 минути почивка. Решавам да пробвам външната тоалетна недалеч от хижата, макар да съм сигурен, че ще съжалявам. Очакванията ми са надминати и предупреждавам жените от нашата група, че тоалетната може и да е „турска”(на френски така се нарича веце-то с клекало), но за сметка на това поддръжката е българска. Те, без да се колебаят решават да отидат до природната тоалетна – сред борчетата. След почивката потегляме по стръмната пътека нагоре. Докато вървим, Жерар, който постоянно ме обсипваше с въпроси, кой точно от върховете които се виждат е Мусала, има ли риби в езерото пред хижата и др.такива, изведнъж задава, по-скоро на себе си въпроса: „защо хората изкачват планински върхове”? Отговарям му без да се замислям, че сигурно за да покажат своето превъзходство над природата. И едва после се замислям дали наистина е само това и не е ли много лесен и повърхностен този отговор. Може би е и заради вечният стремеж към преследване на трудни цели и преодоляването им, а и заради красивите и неповторими гледки, откриващи се от всеки връх. Или защото на върховете сме по-близо до Бог. Колкото хора - сигурно толкова и отговори, или липса на отговор на този въпрос. Някои, сигурен съм, го правят просто за да се изфукат, че са изкачили този или онзи връх. Тогава още не знаех, че някой си Малори, на същия въпрос бил отговорил нещо от сорта: "ами защото ги има" (върховете). 

Нотите ще отлетят на юг...

Нотите ще отлетят на юг

и от петолинието ще останат само

голите жици на носталгията...

Питанка

Бистро.
Циганче край масите през август
снове до кръста голо. И
проси.
С етническа толерантност.

Нарисуваха му с химикал една 

голяма питанка 

на голия гръб
и му казаха: нарисувахме ти орел.

И само сервитьорът - този
намусен Златоуст,
рецитиращ менюто наизуст
не видя как орелът
размаха палаво криле
и полетя в красивата паст
на август.