"Бонсаите на снежния човек" - клипът

Сосюр - този (раз)плетач на езици

          Като студент залягах задълбочено над ентомологията – броях косъмчетата по стъпалото на третия заден крак отляво, на някоя нещастна буболечка, като от време на време не пропусках да загледам и косъмчетата по краката на някоя колежка. После, с времето, започнах да вдигам глава все по-нагоре и да се интересувам от по-възвишени неща - мдааа! - като езиците, а етимологията, взе да измества ентомологията. И така, тайно и полека, у мен взе да набъбва интереса към лингвистиката или казано по нашенски – езикознанието. Ама тук чакайте да отворя една скоба, чудейки се - ако този, който се занимава с лингвистика се нарича лингвист, то как ще се нарече човек дето се занимава с езикознание – езикознайко, езикознаец или езикознанист. Скобата няма да я затварям – да се почудите и вие аджеба, как ще да е.

          И сега тук е ясно вече, че няма да се мине без Сосюр. Аз на швейцарците им харесвам най-много шоколадите, швейцарските ножчета и…всичко останало. Та така и с тоз Сосюр. Тези, които са се занимавали малко поне с езикознание със сигурност са чували за неговия основен труд „Курс по обща лингвистика”, публикуван преди 101 г от негови ученици. А вчера получих ценна пратка от Франция – „Записки по обща лингвистика” (Écrits de linguistique générale”), книга издадена през 2002 г от издателство „Галимар”, на основата на намерените през 1996 г в семейната къща на Сосюр в Женева, негови неизвестни ръкописи. Тези ръкописи хвърляли нова светлина върху основните постановки на швейцареца.

         А кой по-добре от него може да преплете езиците човешки и после да се опита да ги разплете... 

          Ще видим…

          Тръпката е голяма…

Чучулига през зимата

          Чучулига.
          В съня ми се появява чучулига, по-точно изплува в песен, която сънувам. Велико е да сънуваш песен. Но не е онази за сладкопойната птица, която всички знаем от читанките, а моя песен - "София, Пловдив, Кърджали...by night". Защо я сънувам ли? Че аз откъде да знам. Но може да има връзка с посещението ми онзи ден в БНР - в студиото в Кърджали, където участвах в едно предаване и пътьом оставих диск с мои песни. Подписах някаква хартийка, че преотстъпвам някакви права за пет от песните до 10-ти ноември тази година. Краси Ангелов ми казва, че щели да ги качат в някакво "хранилище", откъдето всеки от БНР-то щял да може да ги взема и да ги пуска. Ако харесат на някого, разбира се.

От обложката на албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК"

          Та затова е бил явно и този  мой сладкопоен сън.
          Но какво прави в цялата работа чучулигата?
          Там, където се пее в цитираната моя песен:
          "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва лъха на урина"
та точно за да замести думичката "урина" излетя чучулигата - нещо като автоцензура насън. Да не би някой да сметне, че онази думичка е неудобна и заради нея да не пускат парчето. Смях в залата! Че то от националния ефир звучат какви по-груби песни на рапъри и аренбита...И изобщо. Ама човек понякога се прави на по-голям естет и от папата. Насън, де...
          Та в съня ми се получава нещо такова:
         "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва литва чучулига"

         Ей такива щуротии с чучулигите!

Блус за един стар дом

Влизам, сякаш влизам в храм. Или в някаква свята предишност. Влизам в нещо тихо, вехто и тъжно. Тук всяка стая, всяка стена, балкон, ъгълче разказва. Или вади нещо забравено – копче, ракиена чашка, пощенска картичка, писмо от Франция, снимка от 50-те години на миналия век.

Наистина е като в предишен живот или като в храм - потапяш се в друг свят, в друго, минало съществуване и забравяш окръжаващото те време със своите лудости и бодяща сетивност. Намираш стара диплома, твои снимки отпреди поне 40 години. Удостоверение за успешно приключена година в школата по акордеон, или диплом за преплуване на язовир Кърджали.

Когато зимата ни обича

Дори и слънцата изгарят

          Измежду многото книги със стойностна поезия на съвременни поети, пазя и единствената стихосбирка на Ралица Чернева - "BGинфанти". По силата на какви случайности съм станал притежател на два броя от тази книга - не помня. Първата си я купих лично по време на "Южна пролет" и лично си поисках автограф от Ралица. Не я познавах - показаха ми я - слънчев и усмихнат млад човек, и за да не се усъмня, че наистина е такъв тя ми написа: "На Иво за много слънчеви преживявания!" И ми нарисува слънчице отдолу. Със син химикал.
За втория екземпляр, както казах, нямам спомен, макар да подозирам, че може би ми го е давал Пламен Дойнов, още когато беше шеф на "Националния студентски дом". Сега, когато Ралица си отиде миналия декември не навършила още четиридесет години, този втори екземпляр е дарен на Регионалната библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Книгите, както се казва си имат собствен живот. Дори и след смъртта. Почивай в мир, Ралица! Дори и слънцата изгарят.

    Да е било, не е
    2

    Вървели те вървели
    та си нямали час
    и си нямали път
    и си нямали що да се
    спрат
    та си още вървели
    и тъй си заспали
    и тъй си умрели
    и колко били
   това е тайна
   и никой не знай
   само оная дето ги спряла
   ма и тя си заспала
   та си умряла
   та се не знай.

    Ралица Чернева ("BGинфанти", 2000, Академичен център за литература и култура)

"Подчинение" или упражнение по уелбековщини

          Първо мислех изобщо да не пиша за тази книга. То и няма какво толкова да се пише. Но все пак тя предизвика много емоции, скандали, диспути -  най-вече във Франция и в някои съседни на нея страни. Та затова.

          Това е втората книга, която чета на Уелбек. Първата не ми хареса - "Разширяване сферата на борбата", или както я бяха издали в "Колибри" -"По-широко поле за борбата". Още тогава ме беше учудило как може да се харесва книга, в която няма герой, или почти, нищо не се случва, или почти, всичко тече в един план със скучно придвижване от точка "А" до точка "Б". Книга, от или за отявлен нихилист, който не се радва на нищо, не се вълнува от нищо и не живее за нищо. Не си падам по такова реалистично нищоправене. Може би затова и не харесвам книги като "Спасителят в ръжта" на Селинджър. Реших да дам още един шанс на мосю Уелбек - да прочета още  една негова книга, но признавам си - бях леко предубеден. Отново бях леко разочарован от нихилизма на автора, от непохватния хумор, от едностранчивостта на наратива, липсата на дълбочина. Няма психология на героите, всичко е повърхностно, без емоции, като неумела игра на (скучни) ситуации. Идеята му е ясна - опитва се да изгради роман базиран на страховете на хората - особено на французите от прииждането на исляма - най-вече в политиката и управлението на страната. Но клишетата дразнят - това с многото съпруги (и все млади), с конвертирането към исляма за да си запазиш работата, със забраната на жената да работи наравно с мъжа. И всичко без никакви протести, никакви "революции" в една бунтарска Франция. Няма как да ти повярваме мосю Уелбек - не си дори забавен. Това е книга, в която жените отсъстват, особено жените-интелектуалки, модерните жени. Дори не мога да забележа някакъв стил - само уелбековщини. С две думи - книгата става, но не впечатлява, няма я красотата, няма я многопластовостта, няма финес. Няма хубав език, интересни думи ако щете - защото една книга трябва да учи и на думи, и на вълшебства. Книга, която се чудиш в крайна сметка защо не ти е харесала, книга - медуза, от която остава нещо лигаво, хлъзгаво след допира с нея. И след такива книги напълно съм съгласен с думите на Бодлер - този магьосник на словото: "много по-удобно е да заявиш, че всичко е абсолютно грозно в обвивката на една епоха, отколкото да се насочиш към извличане на мистериозната красота, колкото и да е незначителна и лека"