четвъртък, 23 февруари 2017 г.

На "лов" за скални ниши

          Снегът прави света да изглежда съвсем различен. Макар и за малко. Януари беше снежен тази година, но когато човек е свикнал да обикаля по планините, това, че има сняг може само да го стимулира да избяга от града. Още на 2-ри хукваме на първия за годината поход по снежните хребети на "Юмрук скала" над с Гняздово. Там се възхищаваме на изключителния небесен танц на лешоядите. Когато гледаш планиращия полет на тези най-големи наши птици можеш да изпаднеш в нирвана, или по нашему - в блажен кеф. Добро начало на годината - спор няма - мечтателно-летателно начало.
          Към средата на месеца за пореден път се озовавам на красивия връх Моняк, където измежду многото спиращи дъха кадри, заснемам и част от кадрите за клипа на "Бонсаите на снежния човек", а в началото на февруари се емваме с Васко да дирим появилите се край "Студен кладенец" четири-пет птици розово фламинго. Е, фламинго не намерихме, но пък си направихме хубава разходка, като си представяхме, че всичко край нас е розово, като в онази песен на Едит Пиаф.




          И ето, тази слънчева събота решаваме, че денят е идеален за лов на...не, не на розови хвърчащи неща, а за лов на скални ниши. Пак! Отново! Край крумовградското село Горна кула. Потегляме с весела компания - двама мъже, две жени и Коко. След Горна кула, преди моста над Крумовица оставяме колата и тръгваме. пресичаме няколко пъти Топ дере - приток на Крумовица и вървим все на запад по дерето. Стигаме до голяма, обработена нива, а зад нея ни привличат три изоставени, полуразрушени къщи. Всички ахваме от възторг - кой не обича да се любува и да снима стари, каменни къщи, обрасли с къпини и луди храсти, със срутени покриви и изгнили черчевета на тъжните прозорци. Веднага си въобразявам, как трима братя, или близки роднини, са живели в тези къщи и са обработвали заедно нивата преди 60-70 години, да речем. Вдясно от дерето - срещуположно на къщите вече виждаме нишите, на стръмно място, затулени отчасти от дървета и клони. Решаваме да продължим още напред и да се изкачим до тях от по-полегато място.

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Сосюр - този (раз)плетач на езици

          Като студент залягах задълбочено над ентомологията – броях косъмчетата по стъпалото на третия заден крак отляво, на някоя нещастна буболечка, като от време на време не пропусках да загледам и косъмчетата по краката на някоя колежка. После, с времето, започнах да вдигам глава все по-нагоре и да се интересувам от по-възвишени неща - мдааа! - като езиците, а етимологията, взе да измества ентомологията. И така, тайно и полека, у мен взе да набъбва интереса към лингвистиката или казано по нашенски – езикознанието. Ама тук чакайте да отворя една скоба, чудейки се - ако този, който се занимава с лингвистика се нарича лингвист, то как ще се нарече човек дето се занимава с езикознание – езикознайко, езикознаец или езикознанист. Скобата няма да я затварям – да се почудите и вие аджеба, как ще да е.


          И сега тук е ясно вече, че няма да се мине без Сосюр. Аз на швейцарците им харесвам най-много шоколадите, швейцарските ножчета и…всичко останало. Та така и с тоз Сосюр. Тези, които са се занимавали малко поне с езикознание със сигурност са чували за неговия основен труд „Курс по обща лингвистика”, публикуван преди 101 г от негови ученици. А вчера получих ценна пратка от Франция – „Записки по обща лингвистика” (Écrits de linguistique générale”), книга издадена през 2002 г от издателство „Галимар”, на основата на намерените през 1996 г в семейната къща на Сосюр в Женева, негови неизвестни ръкописи. Тези ръкописи хвърляли нова светлина върху основните постановки на швейцареца.
         А кой по-добре от него може да преплете езиците човешки и после да се опита да ги разплете... 
          Ще видим…
          Тръпката е голяма…

понеделник, 13 февруари 2017 г.

Чучулига през зимата

          Чучулига.
          В съня ми се появява чучулига, по-точно изплува в песен, която сънувам. Велико е да сънуваш песен. Но не е онази за сладкопойната птица, която всички знаем от читанките, а моя песен - "София, Пловдив, Кърджали...by night". Защо я сънувам ли? Че аз откъде да знам. Но може да има връзка с посещението ми онзи ден в БНР - в студиото в Кърджали, където участвах в едно предаване и пътьом оставих диск с мои песни. Подписах някаква хартийка, че преотстъпвам някакви права за пет от песните до 10-ти ноември тази година. Краси Ангелов ми казва, че щели да ги качат в някакво "хранилище", откъдето всеки от БНР-то щял да може да ги взема и да ги пуска. Ако харесат на някого, разбира се.

От обложката на албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК"

          Та затова е бил явно и този  мой сладкопоен сън.
          Но какво прави в цялата работа чучулигата?
          Там, където се пее в цитираната моя песен:
          "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва лъха на урина"
та точно за да замести думичката "урина" излетя чучулигата - нещо като автоцензура насън. Да не би някой да сметне, че онази думичка е неудобна и заради нея да не пускат парчето. Смях в залата! Че то от националния ефир звучат какви по-груби песни на рапъри и аренбита...И изобщо. Ама човек понякога се прави на по-голям естет и от папата. Насън, де...
          Та в съня ми се получава нещо такова:
         "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва литва чучулига"

         Ей такива щуротии с чучулигите!

сряда, 8 февруари 2017 г.

Блус за един стар дом


Влизам, сякаш влизам в храм. Или в някаква свята предишност. Влизам в нещо тихо, вехто и тъжно. Тук всяка стая, всяка стена, балкон, ъгълче разказва. Или вади нещо забравено – копче, ракиена чашка, пощенска картичка, писмо от Франция, снимка от 50-те години на миналия век.




Наистина е като в предишен живот или като в храм - потапяш се в друг свят, в друго, минало съществуване и забравяш окръжаващото те време със своите лудости и бодяща сетивност. Намираш стара диплома, твои снимки отпреди поне 40 години. Удостоверение за успешно приключена година в школата по акордеон, или диплом за преплуване на язовир Кърджали.

вторник, 31 януари 2017 г.

Дори и слънцата изгарят


          Измежду многото книги със стойностна поезия на съвременни поети, пазя и единствената стихосбирка на Ралица Чернева - "BGинфанти". По силата на какви случайности съм станал притежател на два броя от тази книга - не помня. Първата си я купих лично по време на "Южна пролет" и лично си поисках автограф от Ралица. Не я познавах - показаха ми я - слънчев и усмихнат млад човек, и за да не се усъмня, че наистина е такъв тя ми написа: "На Иво за много слънчеви преживявания!" И ми нарисува слънчице отдолу. Със син химикал.
За втория екземпляр, както казах, нямам спомен, макар да подозирам, че може би ми го е давал Пламен Дойнов, още когато беше шеф на "Националния студентски дом". Сега, когато Ралица си отиде миналия декември не навършила още четиридесет години, този втори екземпляр е дарен на Регионалната библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Книгите, както се казва си имат собствен живот. Дори и след смъртта. Почивай в мир, Ралица! Дори и слънцата изгарят.

    Да е било, не е
    2

    Вървели те вървели
    та си нямали час
    и си нямали път
    и си нямали що да се
    спрат
    та си още вървели
    и тъй си заспали
    и тъй си умрели
    и колко били
   това е тайна
   и никой не знай
   само оная дето ги спряла
   ма и тя си заспала
   та си умряла
   та се не знай.

    Ралица Чернева ("BGинфанти", 2000, Академичен център за литература и култура)