Озарения...

          Мотам се из циганската махала, която някои наричат ромска, а самите жители там се определят като турци. Върша някои действия свързани с поредния ренесанс на моя автомобил, отдавна навлязъл в третата възраст. Подминавам паркирала конска каруца. В нея, напет циганин (ром, турчин) седи с гръб към коня и говори по мобилния. Возилото е „мерцедес-каруца” – конят е едър, с дълги цветни пискюли от двете му страни, а каруцата е прясно боядисана в жълто, червено и други ярки цветове. Блести. Виждайки говорещия по джиесема човек, аз все още не се сещам, че съм си забравил моя - ще се сетя след две минути път. Връщам се и тогава забелязвам, че на капаците на коня се кипрят две едри букви - „А, В”. Еейй – озарява ме светлина – ама то верно се задава 24-ти май. Интелигентна нация сме – щом и на капаците на конете пишем „азбукито”…

"Грехът на Мáлтица"

       

          Още от първите редове, от първата страница на романа, на читателя (тази съмнителна и, хм..., неопределена  порода) му става ясно, че е попаднал на литература от висока класа. Натъкнал се е на красив, завладяващ (и нека го кажем - не героичен) подход в художествената интерпретация на до болка познати отрязъци от нашето минало. И всичко е написано с удивително лексикално богатство, с фин усет  и познаване в детайли на епохата, на музиката и пространствените измерения на предосвобожденския бит.
          Наративът е изчистен от възрожденски патос - той просто те поглъща и омагьосва, без да провокира сълзливо съчувствие към "добрите", нито чак такава омраза към "лошите".
          Романът грабва още с началото - с подхвърленото парче от конски крак, строшило прозореца на набедената за гювендия жена и ти става ясно - друг такъв роман не може да има. Още от първата сцена територията е "маркирана". Това е роман не за големите събития, не за големите герои, а за една уж "малка" човешка драма, но голяма колкото е голям живота на всеки един от нас.
          "Грехът на Мáлтица", макар и плахо, опровергава застъпниците (между които бях до скоро и аз) на тезата, че "медийната литература" (награждаваната, лансираната по всички средства за информация), ще изяде "малката" (плахата, по-малко кресливата). Опасността една добра творба да се изгуби за поколения напред, съществува, но леко избледнява след феномена с "Калуня-Каля" и сега с "Грехът на Мáлтица". Аз, който съм от поколението на 80-те и 90-те години, помня много добре кои бяха известните имена в литературата от тези години, но името на Лиляна Михайлова не беше сред най-популярните.
          Новото издание на романа за мен е събитие.
          Това, което прави този роман плътен, дълбок, дъхав, богат на нюанси, освен различния поглед, е езика. Защото една литературна творба се съизмерва най-вече по езика, с който е написана. С тази книга няма да ви се стори нито за миг, че сте в познато русло, че вече сте чели нещо подобно. Тя предполага бавно четене, предполага да се съсредоточиш, за да усетиш истинското пулсиране на събития, вълнения, образи. Роман, който ни запраща отвъд авторовата чувствителност, но изисква много и от читателите.


          Лиляна Михайлова, "Грехът на Мáлтица", издателство "lexicon", 2017

Пещера с южно изложение

          Пещера с южно изложение и панорамна гледка. Няма ТЕЦ, ток, вода. И асансьор. То и път няма. Най-близката "Била" била на 40 км (айде - 45 да са). Бог е по-близо. Хубавото е, че няма лоши съседи. Лошото е, че и добри няма. Казахме - Бог, ама той не е съсед. Той е вездесъщ. Това е друго...Макар че според Ювал Ноа Харари ние сме на път да станем богове. Само да е живот и здраве. В пещерата расте здравец.

Бащите си отиват през април

          Бащите си отиват през април,

          когато пролетния вятър

          подритва сухи есенни листа

          и прашни кучета пристъпват тъжно,

          край некролозите от миналага пролет.

               Бащите си отиват непознати.

               Потъват по пътеките към вчера.

               От тоз април нататък ще е трудно

                да им говорим, но можем да опитаме-

               със шепота на отчуждени статуи.

          Отиват си бащите. През април,

          отекват стъпките им по следобеда последен.
          След тях оставаме размъкнати видения –

          по-слаби, по-самотни, по-чупливи

          монаси, изоставени от своя Бог.

Малките погледи

          Понякога се опитвам да си върна възторга от всичко, което мърда, дърпа ти носа с непознат мирис, дебне те с чудни цветове. Или те "спъва" с формите си - форми, които не виждаш всеки ден. Възторга от първия път. Може би и от последния. Възторга от това нищо да не искаш, нищо да не даваш, нито да очакваш.  От това, че те има и можеш да се радваш с малки, любопитни погледи на всичко, което е край теб.
          И най-вече - не убиваш (тъпчеш, късаш, чупиш, цапаш) обекта на твоето възхищение.

          Понякога се опитвам да запазя своите малки погледи за сбутаната, плахата, дивата красота.
          Е, поне се опитвам...

Перо от белоглав лешояд

Гледам картата на Източните Родопи, гледам я, и все повече имам чувството, че в която и точка да си сложа пръста, ще изкарам от паметта си история, свързана с хора, скали и преживявания. Белите петна стават все по-малко, а историите и снимките се увеличават. „Студен кладенец” е един от най-красивите водни басейни на Южна България, а може би и в цяла България. Имам незабравими спомени от митарстване с каяк из язовира – чак до "Коневския водопад", с приятели – ентусиасти. Единият - Стефан - доктора, скоро след това замина да докторствува по Либия и още е там, а другият - Георги – се запиля по София или Пловдив. Това си мислех, гледайки от най-високата точка на скалите на „Големия сипей”, как в спокойната вода на язовира, отразяваща рехави облаци, се плъзгат бавно два каяка, дребни като ечемичени зрънца. Но да карам подред.

Всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи.

Райхенбахова перуника

 Две разновидности на райхенбахова перуника (Iris reichenbachii) от района на с.Бял кладенец - защитена местност "Големият сипей".  Едно пътешествие край безвремието на язовир "Студен кладенец", за което утре ще разкажа.