Някой ни гледа с десет очи

          „Красиви места, описани с красиви думи”! Така с едно изречение може да се опише книгата на Николай „Времето гледа с десет очи”. Знаете какво е казал Моцарт, когато го запитали как композира такава божествена музика – той отговорил: „ами аз просто подреждам ноти, които се обичат”. Николай Нинов прави нещо подобно – той просто ни повежда по уникални, красиви кътчета от българската природа, които описва с такива красиви описания, че ти идва още на другия ден да си зарежеш спокойното панелно апартаментче на последния етаж и да драснеш към „Кмета на света” или към „Самекипреслопа”, а защо не и към величествената „Шан кая”. Все места от „края на географията”. „Краят на географията” в онзи затънтен смисъл – далеч от познати пътеки, далеч от „стоте национални туристически обекта”, встрани от потока на средностатистическото туристическо стадо, което като всяко стадо се води по модите.

          Макар в своята книга Нинов да не търси умишлено „художественост”и поетичност – тя присъства навсякъде – като започнем със заглавието и със заглавията на всяка една от главите. Аз не знам друга такава книга от последните години – книга за родните красоти – каквито книги се издадоха доста – и на Иван Михалев и Елина Цанкова („101 отбивки”), и на Оля Стоянова и Живко („Пътеводител на дивите места”), та не знам друга с такова поетично заглавие.

          Защото всичко би изглеждало плоско като увеличена карта на Гугъл, ако ги нямаше хората. Тези красиви места, по които ни води подмамващо Николай, са населени с красиви хора. Красиви като характер, като душевност, като легенди. Хора чешити. Като баячката Събка от Златоград, като Митко от с.Кушла, или Георги спелеолога от Червен бряг, като любителите на „гледколечение”-то Иван и Катя от Панагюрище. Хора със своите истории, със своите съдби, със своите пътеки.

          Разбира се – не само как е казано нещо, още по-важно е и какво е казано  - освен поетичният изказ в книгата ценно е и самото съдържание – Николай е вещ водач – той не само ни показва, но и критически обяснява находките, като борави с термини от археоастрономията, археологията, историята или спелеологията, като истински специалист. Той сравнява с други подобни „камъни”, или светилища из страната, дава оценка, изказва хипотези, или дава думата на другите да кажат своето мнение за обектите. Често зад тези хипотези или мнения прозира една тъга и съжаление, че много от култовите места не са изследвани с подобаваща сериозност от учени, археолози или археоастрономи: „няма поначало системен интерес към  праисторическия култ към камъка – липса,скривана умело зад предположения, които ползват артефакти от по-късни времена.”

          За всички обекти Николай Нинов дава точни координати, в азбучен показалец в края на книгата.

          И още нещо - зад цялата тази дейност на неуморния пътешественик Николай Нинов и неговата спътница Лидия прозират любов към природата и към култовите места по нашите земи, в които са оставили отпечатък далечни наши безименни предшественици. Любов, която пази особено скъпоценно място и за нашите Родопи – мястото откъдето е тръгнала тази любов към планините и към неоткритата България.

Умилително и умалително за Друмче

          Край Друмче древните и днешни друмчета се събират...

          Но да карам поред. 

          Преди селцето Звездел, поемаме отклоненийцето за Конче и Седефче. Стопче! – какви са тези умалителни, ще кажете. Друмче, Конче, селце. Ами да – общинката Момчилград е може би общинката с най-много умалителни именца на селца в България – едни от други по красиви. Как да не те подмами населено местенце наречено Сенце. Ами Луличка? Затова този пътеписец ще е един умалителен пътеписец. А българският е така богат на умалителни. Помните ли и Радичков имаше разказ "Умалителни имена", в който възхваляваше това чудо на езика.

Чомаковските чукари

          Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни усещания точно там – в този скален каньон. Е - не  сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала". 

Змей

"Змей", бреза

Главното е, че историите предават чувства

"Историите могат да развличат и понякога да образоват или да защитават дадена гледна точка. Но за мен главното е, че те предават чувства. Те извикват това, което споделяме като човешки същества отвъд нашите граници и нашите раздори. Бляскавите индустрии се блъскат около историите; книжарският бизнес, киноиндустрията, телевизиите. Но в крайна сметка става дума за това, че един човек казва на друг: ето какво чувствам."


Казуо Ишигуро - цитат от речта му по време на церемонията за връчване на Нобеловата награда за литература на 7.12.2017 в Стокхолм.

Снимка: Jeff Cottenden

Цялата  реч на Казуо Ишигуро може да бъзе прочетена тук.

Брокенски призрак на Моняк

                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.

          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 

          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.