Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.

     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.

     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.

Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен

Дилън и дървеницата 2

     
     

Релефна карта на езерото Леман

     Продължавам с дневника:

     „Обаче ние с моя кораб продължаваме бързо и смело нататък. Следващата спирка е Тонон-ле-Бен (Thonon-les bains). Дотук е и моя билет и аз ща не ща трябва да сляза. Всъщност се оказвам единствения пътник, който слиза тук, при все че градът е по-голям от Ивоар и може би дори от Нион. Нещо започва да ме съмнява, но в крайна сметка днес не се интересувам толкова от туристическата страна на въпроса и за разлика от японците на кораба, които сигурно изщракаха два филма от по 36 кадъра. В моя (иначе японски) апарат изобщо нямаше лента още от Кърджали. Изкачвам старинната част на града и се озовавам на обширна тераса-градина с пейки, цветя и разкошен изглед към езерото и отсрещния бряг, където смътно се различава и Лозана. Продължавам по главната уличка, като преди това опитах да се обадя до вкъщи на майка, но безуспешно. Имах две карти в джоба си, чието използване беше целта на моето нелегално пътуване до френския бряг – едната телефонна карта с 20 импулса, останала ми още от октомври неизразходвана докрай, а другата – банковата ми карта за банкнотни автомати, с която трябваше да поукрепя финансовото си положение. След известно вървене по главната уличка забелязах насреща си пощата, пред която имаше автоматично банкнотно гише. Изтеглих шестстотин френски франка, след това опитах пак да телефонирам, но пак без успех, след което изтеглих още двеста франка. С това целта ми беше изпълнена. Оставаше ми да помисля как да изхарча дрънкащите ми в джоба единадесет франка на монети и как да си уплътня времето до 14,00 ч., когато ми беше корабът обратно за Нион. Не можах да си харесам нито една картичка от Тонон, само една си купих, представляваща релефна карта на езерото Леман със заобикалящите го Савойски и Швейцарски Алпи. Старата част на града беше красива, но новата не беше нищо особено. От терасата-градина надолу до пристанището се движат две железопътни кабини, много оригинално направени, каквито бях виждал вече в По, само че там бяха безплатни, а в Тонон – с билет.

     На връщане още веднъж се полюбувах на красивия френски бряг и завиждах на онези, които имаха дори и малки вили там. В 15,15 ч. бях в Нион, прибрах се, а привечер излязох да спортувам, така че после три дни имах мускулна треска на краката.”

     „6 юли, понеделник

     Хубав ден имах днес. В 9.00 потеглихме за Женева с Серж Фишер (техник) и Рита (стажант). В покрайнините на града има опитно поле, засято със зеле. Там се води селекционна работа в насока – устойчивост на сортове зеле срещу атаките на зелевата муха (Delia brassicae). На всяко растение, в основата на стъблото се поставя кръгла уловка, в пазвите на която  мухите снасят яйцата си, последните се преброяват и се проследява при коя растение има най-малко снесени яйца в продължение на вегетационния период. Тези с най-малко снесени яйца се оставят за самоопрашване и семената им се вземат за следващата година и така се продължава с години селекцията. Та ние поставяхме именно тези кръгли уловки за яйцата – общо около 1000. На последните ни заваля даже един хубав дъжд, но трябваше да ги довършим, а после, когато свършихме, естествено, дъждът спря. Освен нас тримата имаше и един около 53-55-годишен мъж, да го наречем технолог, който също ни помагаше. Щом свършихме , четиримата отидохме в една селска страноприемница да обядваме. Обстановката беше много приятна, разговорът и обядът също бяха сладки, а накрая технологът (също много приятен човек) взе че ни плати сметката…

     След обяда имахме да посетим няколко оранжерии – и край Женева, и край Нион, та се прибрахме в Станцията към 15.45 ч.

     Излязох към 17 ч. и ходих до банката да си обменя френските франкове за швейцарски, напазарувах и се прибрах.

     Разбрах от Серж, че тази седмица се открива рок-фестивал в селището Лезен, където между плеядата известни изпълнители ще пее и Боб Дилън. В главата ми влезе муха да проуча програмата на фестивала и ако мога да отида.

     Ще бъде лукс! Йе!

     7 юли, вторник

     Получих аванс от 900 швейцарски франка, което прави възможностите ми за отиване в Лезен по реални и осъществими. Все още никакви подробности за датата, на която ще пее Дилън. Фестивалът е от 8 до 11 юли включително.

     8 юли, сря

     Цял ден съм отсявал интересното и полезното от една грамадна купчина списания. Чак накрая на деня, случайно от един вестник научавам, че Дилън ще пее на десети, в петъка. Набелязвам си точките, какво да направя в четвъртъка.

     Направо съм зашеметен от музикалната програма, която се представя в Швейцария. ОТ по-малко от две седмици съм тук, а вече минаха концерти на „Дайър Стрейтс”, на Елтън Джон и Ерик Клептън съвместно, на Ани Ленъкс (от „Юритмикс”), на Джо Кокър и т.н. От днес тече фестивалът в Лезен с изпълнители като Джо Кокър пак, Боб Дилън, група „Притендърс”, а от миналата седмица пък тече друг фестивал в Монтрьо, където на 12-ти (тази неделя) ще пее Ерик Клептън.

     Просто да се хванеш за главата, къде да отидеш, кого да слушаш и как да дадеш толкова пари (за път и за вход).”

Дилън и дървеницата

     Благодарение на една дървеница успях да видя Боб Дилън на живо. Даже два пъти. Добре - ще поясня. 
     Дипломната ми работа в Аграрния институт в Тулуза беше върху дървеничката Orius – хищен вид, който нагъва трипсовете и листните въшки по земеделските култури, като пилешки пържолки. Когато се върнах в „мила Родино, ти си земен рай” от Тулуза, взех да се оглеждам за работа, а междувременно започнах да пиша до разни научни институти по Европа дали не им трябва нахъсен ентомолог „родно българско производство”, но с френска закваска. И не щеш ли – на третото или още на второто писмо – не помня, получих отговор от най-голямата научна станция по земеделие във франкофонска Швейцария – тази край Нион, че от толкова време само мен чакали и изгарят от нетърпение да ме вземат на шестмесечно бачкане, да им бавя именно дървеничките от същият род Orius, щото те там много обичали да ги отглеждат.

     След дълги перипетии за получаване на виза – поне четири месеца мотане – заминах най-после за Нион на 25-ти юни, четвъртък. През тези четири месеца най-важното, което е за отбелязване е това  - не знам в кой филм съм го видял или чел в книга – че опитах първо да пратя по пощата документите до швейцарското посолство с молба да ми издадат визата по пощата без да се разкарвам до София. Един вид – нали – някаква плаха надежда че вече и ние сме бяла страна. Разбира се не получих никакъв отговор и когато накрая се явих лично – там ме посрещнаха като дългоочакван пациент от „Четвърти километър”: абе ти ли си тоя дето ни прати документи да му издадем виза по пощата?”. Та толкоз за белите страни и визите.

     Дори и не подозирах, че само петнадесетина дни след пристигането ми, ще бъда на едни планински била на 1250 м. и ще гледам и слушам Боб Дилън. Като приказка. Карам поред с извадки от моя дневник, писан тогава през лятото на онази 1992 г.

     „5 юли, неделя

     За днес съм планувал, не без доза притеснение, специална операция, която беше отложена от предния ден, поради лошото време. Ставане към осем, бръснене, закуска, излизане. Небето бе покрито пак с облаци, но се виждаше, че не са дъждовни и буреносни. Минах през пощата и пуснах първите си две писма: едното за вкъщи, другото до Мариан в По, Франция и после, през стария град се спуснах надолу към езерото. По това време на деня нямаше много хора по улиците – все пак се срещаха млади двойки бутащи колички с деца, или пък възрастни хора да се разхождат по крайбрежната алея. Стигнах до пристанището и започнах да проучвам разписанието на корабите. Точно след половин час щеше да пристигне кораб от Женева и да продължи към Лозана, като обслужва едновременно и отсрещния френския бряг. Взех си билет и щом дойде плавателният съд се качих. Навигацията по езерото Леман явно не датира от вчера, а историята помни и трагедии. Още през 1892 г. по тези води се случва авария с първия тогава „кораб-салон” – „Мон Блан”, чийто парен котел избухва точно в пристанището на Лозана- Уши (Ouchy) и убива двадесет и шест пътници, пътуващи в салона на първа класа. Още едно доказателство, че не винаги най-скъпото е най-безопасно…В момента всички водни рейсове се ръководят от Главната навигационна компания (Companie Générale de navigation), която разполага с красиви, комфортни и бързи плавателни съдове, обслужващи практически всички селища по езерото.

     От Нион корабът се отправи към френския бряг и първо спря в градчето Ивоар (какво хубаво съзвучие с моето име, нали – Ivoire). На табелка беше изписано, че Ивоар е сред най-красивите градове на Франция. Действително от това, което можеше да се види от кея, където беше спрял кораба, може да се съди, че това е така – старинни сгради, малки и живописни тесни улички, кафененца и ресторантчета, примамващи туристите с уюта си и с красивите изгледи към езерото, и всичко това потънало в зелено, зелено, зелено. По-нататък по брега следват непрекъснато малки замъци, вили, къщички, но винаги разделени със зелено пространство – или големи дървета, или добре поддържана тревна площ.

     Рай!”

     Тук прекъсвам моя дневник, за да кажа, че не съм описал нещо много важно от тогава – страхът. Да – страхът от минаването на границата. Нямах виза за Франция и много се притеснявах, дали ще има граничен контрол на кораба между швейцарските и френските градчета. Това показва, колко ми е било изкривено съзнанието от „желязната завеса” разделяла двата свята само две години преди това и играта на строго пазене на граници, в която бях участвал и аз. Носех си паспорта и нарочно си бях взел фотоапарата „Канон” за да не будя съмнение и да се правя на турист, макар че нямах лента в апарата. Изобщо – страх. Но проверка нямаше. Сега вече толкова години след това и след като нещата толкова се промениха с емиграцията и бежанците – нищо чудно и да има проверки и на корабите по езерото Леман между швейцарския и френския бряг. Не знам. 

(следва продължение)

"Дневникът на кралския гъделичкар" в "Orange"

Цяла София вече тръпне в предчувствие за гъдел, че ей го двайсет и шести април идва и всичко ще бъде в "Orange". Ще ви чакам приятели!

Дървото и птиците

Дали ще се стопя като снежинка

и споменът за мен ще трае миг

  или ще бъда дънер обгорял отвънка

      раздал на птици клоните си живи…

Седмицата

          Понеделник е Лохнеското чудовище - не можеш да го опитомиш, не можеш да го убиеш, не можеш да го видиш даже, и затова го мразиш. И то те мрази, чудовището му с чудовище. Мразиш и езерото, в което се спотайва и тайно ти  се хили сиггурно. Освен това мразиш и майката на езерото.
          Вторникът е Баскервилското куче. Идва ти да го сриташ като помиярче от Коньовица. Ама не смееш - може да ти се отрази на заплатата.
          Срядата е жаба - ако я целунеш може и да стане събота, ама кой днес целува жаба. И то в сряда.
          Четвъртъкът - хм - прилича на крокодила Гена - вярно е че е дълъг, ама всеки момент очакваш да се появи Чебурашка, да те развесели и денят да мине бързо.
          Петъкът минава в очакване на Петкан. Петкан е папагал и все го няма, когато ти трябва. В пет без пет Петкан влита при теб разчорлен и ти казва: "аре бе, майна, стига си работил - само работодателите работят в петък".
          Ох, наистина ли само в събота и неделя човек може да иде в зоопарка и да погледа нормални животни...

Чит Кая

За пореден път се убеждавам, че всичко, което е разположено край вода омагьосва. То всмуква погледа и душата и не ти остава нищо друго освен да му се отдадеш. Независимо дали е скала, стара лодка, паяжина или четене на книга на брега.

Всичко, което е край вода омагьосва

До легендарния въжен мост към село Лисиците съм ходил сигурно сто пъти – пеша, с колело, с лодка, в сняг, дъжд и пек, но и още сто пъти по сто да отида, винаги ще се възхищавам  на гледките и на тази успокояваща душата блага гальовност. Нали знаете онази стара игра – „само три”- „изберете вашите три най-важни предмета”, или „вашите любими три думи”, или "с кои три жени бихте отишли на самотен остров", та ако трябва да охарактеризирам само с три думи Източните Родопи – един от вариантите (крайно оскъден разбира се) сигурно ще е: „планина, река, въжен мост”. Мостът е всъщност палиндром – и от едната страна и от другата се минава (чете) по един и същ начин. Или с малки нюанси. И тази неделя ние ще го минем първо от левия към десния бряг на Арда, и после обратно. Разликата е само в положението на слънцето.