Глухите камъни

          На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
           В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.

Долменът - игра на светлини и сенки

          Долменът е потаен. Голям. Впечатляващ - нали е произведение на изкуството. Издялан от ветрове, богове и хора. Място, където светлината и мрака играят на гоненица. Или на криеница. Лудеят светлини и сенки.

          Но това е и място за размисъл. И за утеха. Каменна маса, на която можеш да положиш ръчно направена питка от лимец. И да си чупваш по парченце между две съзерцания. Между две епохи.

          Долмен, в който е по-добре да мълчиш, за да чуеш какво си шушукат столетията. Или най-малко да чуеш шепота на дърветата надвиснали над каменните късове. Долменът е език, който почти не разбираме. Но отключва въображението. На ветрове и хора.

          Долменът - тази красива игра на светлини и сенки. И на потайности...

Момчето и скалата

          Момчето стига лесно до скалата. Предварително е проучило откъде трябва да се мине, къде да се отбие от главния път, макар не всичко да става по план. Излиза се от главния път, на най-острия завой по трасето, на място, където години наред хората са виждали да стои един и същ овчар - брадясъл, черен, с лош поглед, останал сякаш от миналите векове. И винаги с тояга до него. Но момчето не знае това. Овчарят сега го няма. Продължават с колите по черен път и спират в някаква бивша махала, на която не знаят името. Явно и името е бивше. Виждат останките на седем-осем къщи в различна степен на разрушеност - на някои личат само основите, на други стоят и стените, без покривите. Единственият признак на живот е един обор с домашни животни и кучета, които лаят. Подминават останките и вървят леко надолу. Малки  гьолчета са събрали водата от наскоро стопения сняг, а край тях тук-там се виждат още бели снежни петна. Момчето мята камъчета в гьоловете и се смее. И прави снежни топки, които хвърля закачливо по другите. Времето е приятно хладно, слънчево, скалолазко. Не след дълго виждат самотен човек да ровичка нещо в земята. Подозират, но още не знаят, че той събира камъни - този район е богат на минерали и полускъпоценни камъни. Полускъпоценен е този край. Даже и момчето намира някои интересни находки и ги показва на другите. Продължават бавно и приятно по лекото нанадолнище и след има-няма километър се озовават на скалата.

          Оттам откъдето идват тя изобщо не дава вид, че е интересна скала. Трябва да я заобиколят от другата страна за видят издяланите ниши. Но пък каква монументална гледка се открива пред тях. Няма друга такава скала в Родопите. Обикалят я от всички страни и й се радват като малки момчета. Не знаят тя дали им се радва. Сигурно...

Четене на скришно...

Сутрин с колелата...

          И тази сутрин, както обикновено, срещам „моя” циганин. Приличаме си. И той като  мен ходи на работа с колело – горе-долу сме една шепа хората в целия град дето се придвижваме на две гуми до бачкането. Циганинът е готин – разчорлен бараба, небръснат, захапал наполовина изгоряла цигара в уста – прилича на вълка от „Ну погоди”. Аз го докарвам на ентелигент – с очила, брада и невидима книга в раницата (за сведение на работодателите - чета само през обедната почивка). Нямам фас в устата, но пък в едно чекмедже в къщи имам лула – като нищо един ден и аз ще я изкарам и ще я захапя като някой Камю или направо като някой Гюнтер Грас, да му се не види. Представяте ли си ме - с колело и с лула - да изтрепеш рибата. В кошничката отпред на колелото на "моя" циганин, гледам мръсножълта торба – гадая - освен пакета с цигари и запалката, в нея може би има и сандвич със салам за обяд. То и аз си нося сандвич с лютеница в раницата. Нали ви казвам – приличаме си – и той е с вехто якенце като мен, но най-вече си приличаме по колелата – няма да седнем да замърсяваме въздуха с изгорели газове я, яхнали някакви лъскави таратайки на четири гуми...
          И ми се иска някой ден да го заговоря, ама пусто нали сутрин все бързаме за работа, а и е студено. Пък и той на отиване фърчи по нанадолнището, а аз едва кретам в обратна посока, с което не искам да кажа, че те циганите карат все по нанадолнището - не - вечер сигурно и той върти педалите яваш по нанагорнището човека, ама вечер никога не съм го срещал, та не знам.
          А ми се иска да го заговоря. Щот и двамата караме колела. И си приличаме...

Барон Дрез с първото колело от 1817 г,, рисунка

Борко или Пинокио

Борко или Пинокио, което е едно и също, че нали идва от латинското "pinus" - бор.

Най-превежданите писатели по света. И у нас

          Поне веднъж-дваж годишно надничам в базата данни на ЮНЕСКО за преводния поток в световен мащаб - Index Translationum - ей така - заради любопитството, а и заради щипката екзотика и абсурд в класациите. То е ясно - книгите са отражение на човешкото познание и степен на отвореност към света. И отвореност към Другия. И на много други неща са отражение. Преводните книги са голям феномен - те обикалят света и достигат и при нас благодарение на тежкия, тих и недооценен труд на преводачите. Наскоро четох за един от първите китайски преводачи Лин Шу, който за кратък период - от 1895 г. докъм 20-те години на 20 в. е превел около сто и осемдесет шедьоври на западната литература. Куриозното при него е, че не е знаел бъкел от нито един западен и какъвто и да е друг език, а е работел в сътрудничество с устни преводачи. Те са му чели и превеждали на глас от даденото произведение, а той го е записвал на литературен китайски. Е, получавало се е нещо съвсем различно от оригинала - казват, че той направо е пренаписал "Дамата с камелиите", "Дейвид Копърфилд" и "Дон Кихот", например. За онези времена това е било оправдано сигурно, като се има предвид, че дотогава китайските библиотеки са били пълни само с китайски книги и тълкувания към тях. А и все пак да не забравяме, че всеки превод е само ПЪТ към оригинала и никога не може да бъде самият оригинал.
          Но да се върна пак на Индекса на преводите на ЮНЕСКО. Искам предварително да уточня, че данните макар и официално публикувани, са все пак далеч от това да бъдат точни, поради факта, че не всички държави старателно изпращали точен регистър (чрез своите национални библиотеки). Тук няма как да бъдат включени и неофициалните и пиратски преводи, които се ширят в доста страни с не толкова стриктни закони по отношение на авторското право и книгоиздаване. Любопитно четиво е класацията "топ 50" на най-превежданите автори в света.