Тулуза -28 години по-късно

          Всъщност има много Тулузи. Всеки, който е живял там или е бил като турист, е видял и почувствал своята.
          Общото между тях е тухленият цвят.
          И Гарона, която все така тече, спокойна, през този май. Колко ли вода с името Гарона е изтекла през тези двадесет и осем  години? Океан?
          Не бях много подготвен за тази среща, а и то как можеш да се подготвиш за среща с носталгията, за среща с твоето някогашно било-небило. Такива срещи са винаги красиви и леко тъжни, също като онези моменти, в които се изправяш пред твой приятел от детинство или старо гадже и не знаеш къде да си денеш ръцете и какво да му кажеш. Само го гледаш, въртиш се, хубаво ти е, отмаляло, нежно и отнесено, но думите не идват. Или може би няма нужда от тях.

Посрещане с езици

          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 

          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.

Японската градина

          Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.

          Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа  към традициите и достойнството на човека.

          Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.

Като Ломб и всичките тези езици

          Дали са паралелни светове в голямата игра на живот. Отделни томове книги, в онази световна библиотека, писана откак свят светува. Едни са изчезвали, други са се появявали...Как и защо са се появявали е загадка, и то велика загадка. Учените казват, че до края на века стотици от тях (може би хиляди) ще изчезнат. Това звучи тъжно.
          Езиците...

          Тези дни най-често споменаването име вкъщи е това на Като Ломб. Унгарската преводачка и полиглот с рождено име Каталин Шилард е интересен феномен. Нейния живот, няма как да не те заинтригува и да не те накара да поумуваш над това, трябва ли да учим езици, какво са всъщност те, как да ги учим, на каква възраст можем да започнем и т.н.
          Книгата й "Как аз уча езици", публикувана за пръв път през 1970 г. не е чак толкова популярна, но е известна сред хората, които са отдадени на тази божествена игра - преплитането на езици при общуването с другите. Самата тя казва, че си е вадила хляб с шестнадесет езика. Едни ги владее съвършено, други по-малко, а на трети - между които и българския - може да превежда с речник. И всичко това при положение, че като ученичка и дори в университета изобщо не е давала признаци на много надарена към ученето на езици. По образование тя е дипломиран химик - наука, която на пръв поглед няма нищо общо с езици или с литература. Книгата грабва с интересния изказ и със забавните случки, все свързани с някой от тези шестнадесет езика, с които тя е имала допир и е изучавала.
          Чета нейната книга и се сещам за моите "вавилонски кули" - онези чудни срещи, в които са се преплитали разговори на 5,6, 7 и повече езика. Срещи, в които всеки търси допирни точки с другия на невероятен езиков код.
          Такава подобна среща, надявам се, ми предстои пак следващата седмица - общуване с хора от повече от единадесет страни, говорещи единадесет различни езика. И съм сигурен, че с всички ще се разбера - ако не на един, то на втори, на трети език...
          Впрочем, за тези, които се интересуват, книгата на Като Ломб, може да бъде свалена безплатно от следния сайт: Polyglot: How I learn languages.
          Четете я за да се убедите, че ученето на езици може да бъде и забавно, и смешно, но и полезно.

Да бъдем портокали голи

                       Да бъдем портокали голи –
                 забулени във заобленост и сенки,
                       възбудени на полукълба,
                     на влажни тропични зони
                        с бенки,
                 мълчаливи като греене
                     портокали,
                      които са се продали
                 на последния търговец на време,
                    някъде в Тропика ли,
                       или край храм на Кали,
                край нежното дуло на бутилка портò
                       да бъдем портокали,

                           ама…
                           точно сега ли?

Пролет в Родопите

Махала "Мумджидан", Родопи

Глухите камъни

          На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
           В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.