По Казан дере край Равен

Една чудна неделна разходка по Казан дере с Коко. Не срещнахме никого - пълна тишина, чист въздух и наслаждаване на богатството и дивите багри на природата през този последен ден на май.

Камъкът и човека

Те са от хилядолетия заедно в Родопите. Още от времето когато боговете са ходели с тояжка из планината, а звездите са слизали ниско, ниско, за да осветяват пътя на земните твари.
Камъкът и човека.
Дяланата скала, дяланият камък са твърдия диск на родопчанина. Статуи от отминалите времена. Езиците са се раждали и отмирали, а дяланите скали са още тук. Ръцете, които са дялали, отдавна са се превърнали на пръст и мащерка, но камъкът е останал. Мекото е опитомило твърдото.
Моят любим философ Мишел Сер (той си отиде преди година от този свят) го беше писал - "статуите предшестват езиците".
И когато вървиш тихо из планината, долавяш гласове - тихи или по-силни, напевни, гласове, които те викат да се срещнете, да бъдете заедно.
Една неделя, през май, намерих обрасъл хромел. Беше красив като стара статуя. Обрасъл със зелени мъхове и здравец. "Радвам се че съм тук, край водата - ми казва. Песента на водата ми напомня моята младост - как пеехме заедно, как човекът се сливаше със зърното и почиташе камъка. Е, жабите малко ми досаждат, с техните жабини деветини, но им свиквам".
Избърсах от бузата си капка - трябва да е паднала от облака над мен. Някакъв тъжен облак.
Има мигове, когато си мечтая, как всичко в този свят си е на мястото.
Този хромел, обрасъл с мъхове и здравец, красив като статуя, си лежеше на мястото.
Преди да се обърна да си вървя, попипах леко зеления мъх - толкова нежност и чистота остана по ръката ми.

Ократуняване

Сенека пише сатирата "Отиквяването" преди близо две хиляди години - около 54-55 г.. В нея той окарикатурява император Клавдий. Латинското заглавие е остроумна игра на думи - вместо "апотеоз" (възхвала) - "апоколокинтоза" и всъщност по-правилно би било да се преведе "Ократуняването". Все пак тиквата ще се появи в Европа чак след 15 века, след откриването на Америките, а кратуните си ги имаме от памтивека по нашите земи. Ако Сенека живееше днес, кой ли "император" щеше да "ократуни" в сатира.

Фотосесия в гробница

Всъщност гробниците са 2 в 1. Две, в една и съща розова скала. Задгробен живот в розово за тези, които са били погребани тук. На 4-5 метра са една от друга. На половината разстояние от крепостта "Устра" и "Малката Устра". А наоколо е зелено, зелено, та чак ти призеленява пред очите. И тихо. Само птиците припяват райски опуси. Не бързам да вадя апарата. Оглеждам, вдишвам, обхождам бавно скалата. Заничам през отворите с ококорени очи.

Гробниците са скално-изсечени, като всички в Източните Родопи. И двете са от типа с два отвора - един входен и един отгоре - към небето, който е бил затварян с каменна плоча. По това се различават от гробниците край Скалина-Овчево, например, които са пещерообразни - с един отвор, водещ към единствената погребална камера. Всички гробници в тази част на Родопите са подробно проучвани за пръв път от археолога И.Венедиков през 1971 г. и са определени като тракийски.

Когато момчето отива при "Момчето"

Хиляда и един нюанса на зеленото

"Олан кая" - първи поглед

Априлското зелено вече е преляло в майско зелено. Нюансите на зеленото из родопските гори и ливади са хиляда и един, и само тези, които живеят с планината, само те са посветени да ги различават и да ги съзерцават тихо.

Цъфнал ясен ясен

Групата ни се събира в село Женда. Знае се, че това е района с най-необятните гледки и простори. Пейзажите тук нямат нищо общо с останалата част на Родопите. Погледът ти се рее из хълмовете без да те слуша и виждаш само зелено, заоблено и пак зелено, с гънки, сенки и полусенки, от които те изпълва някаква вселенска радост. Поне от трийсет години обикалям ливадите и хълмовете около Женда и все не мога да серадвам на гледките, които ме връхлитат тук.
Потегляме към една скала с величествена осанка - "Олан кая". Компанията е пъстра и яка - все весели и сърцати хора, стройни и смели, изпълзели от капана на големия град и от разните му ограничения и умопомрачения. Крачим, дърдорим, шегуваме се. Минаваме през територия на ловното стопанство "Женда", бъркаме пътя, лутаме се, пак го намираме. То затова е път - един ще го намери, друг ще го изгуби - важното е не да се стигне някъде, а да се върви. Жива душа не срещаме. Като изключим няколкото огромни костенурки и едно грациозно черно змийче навръщане.

"Момчето"

Най-после съзираме исполина. "Олан кая". Така я знаят местните, което значи скалата "Момчето". От стари времена върви поговорката - ако "Момчето" не отива при момчето, то момчето ще иде при "Момчето". Всъщност в Мрежата могат да се намерят най-различни погрешни преводи и имена на тази скала, включително "Раждащата се скала", което си е цяла загадка. А също и че скалата била висока 40 метра или колкото 10 и дори 12-етажна сграда. Тя е наистина като великан - поне колкото 5-6-етажен блок и когато застанеш под нея се чувстваш като Малечко-Палечко. Снимаме, разбира се, сменят се обективи, размахват се телефони, обхождаме скалата отсам-оттам. Търсим различните лица на "Момчето". Искаме да си поговорим с него, да го успокоим, да му покажем, че го уважаваме и му се възхищаваме. А скалата наистина е като Татко Барба - само да мръднеш леко встрани и вече изглежда другояче - профилът е съвсем различен, излъчването е друго.
После се разделяме. Аз, Стефан и Ваня тръгваме обратно, а останалата част от групата остават в подножието на исполина да дегустират 7-годишната "Плиска" на Васко и да ги плиска "исполински" въздух. Преди да си кажем "чао" с "Момчето" - Олан кая, ме чака още една изненада. Оказва се, че Ваня е носела в раницата си, чак дотук, по един екземпляр от "Уроборос" и от "Исус ми прати sms". Мила изненада. Сядаме на последни глътки оланкайски гледки и аз пиша посвещения. Личи си че и скалата е изненадана - може би за пръв път някой носи книга и дава автограф под носа ù. А Стефан ни снима.

И скалата е изненадана - личи си и от снимката. Може би за пръв път някой дава автограф под носа ù.
Сн.Стефан Недялков

Връщаме се по същия път. Минаваме край малко находище на зеолити и Ваня си взема няколко камъчета.
После си почиваме край две чешми, довършваме 7-годишната "Плиска" на Васко, а накрая обикаляме поднебесните скали край Небеска. Зелените пейзажи са вече с други нюанси заради слънцето, което също обикаля и не го свърта на едно място.

Поднебесните скали край махала "Небеска"

На другия ден разказвам на моя колега Мустафата, който е от Женда, че съм бил по неговия край, чак до "Олан кая". Той се възторгва, браво вика, и ми разказва как като младеж той даже се е катерил отгоре на скалата. Аз зяпвам и си мисля, че ме будалка. Това да не ти е някоя катерушка. "Бяха казали, че имало злато горе на върха и ние се организирахме една група младежи от селото и четири дни стояхме в района да се подготвяме. Прехвърлихме рибарска корда с тежест, през самия връх на скалата, с прашка. После с нея изтеглихме въже и така с помощта на въжето аз се качих горе. Имахме и макара. Единият от нашите беше голям мозък - той ги мислеше такива. Само аз се изкатерих, другите стояха долу." Аз зяпам и се пуля насреща му. "Знаеш ли какво имаше горе? Имаше дупки пълни с вода. Никакво злато нямаше, но имаше много костилки от череши." Е, тук вече му повярвах. Като каза тези костилки от череши - това не можеш да го измислиш - само можеш да си го преживял. И аз го преживях заедно с него, цялото това катерене. И сега ви го споделям.

Коко, който се включи във втората част на похода

Васко видимо подмладен поне със седем години след дегустацията на седемгодишната "Плиска".

Весела, съзерцава хилядата нюанса на зеленото на Родопите

1962. Сенки и истории от една пролет

Жена държи рало - с.Кирково, 1962 г. Сн. Н.Николов

          Понякога става така – ровичкаш се в нещо отдалечено от „всичко българско и родно“, като френски литературен блог, и оттам през незнайно какви препратки и виртуални пируети, попадаш на изключително интересни и разказващи цели истории снимки за твоя край.

Част от етнографския екип в каросерията на "молотовката"-1962 г. Сн.Н.Николов

Силивряк

          Едно чудно откритие днес - огромно находище на "възкръсващото цвете" родопски силивряк (Haberlea Rhodopensis Friv.) Открито за пръв път от научна експедиция организирана и финансирана от унгарския ботаник и ентомолог Имре Фривалдски, уредник в природонаучния музея в Будапеща по това време. Самият Фривалдски не участва в проучването. Експедицията открива първите растения в Родопите през 1834 г., а на следващата година, открива силивряк и в Калоферска Стара Планина. По занесените му екземпляри той определя растението и му дава името "Хаберлея"  на името на своя учител ботаникът Хаберле.
          А днес - край яз."Боровица", на почти северен склон върху отвесни, влажни скали - стотици растения от вечнозеления реликтен ендемит - радост за окото и за душата.