Септември е едно зряло слънце и спокойствие.
Спокойствие е дори да изминеш две хиляди километра с кола и близо 80 км пеша за 12-13 дни и да наречеш приключението „Наглеждане на Родината“. Кога и как са възникнали родините, и как ни избират, нямам представа, но моя герой Дин Ден е запомнил от уроците на госпожите: „Родината трябва да си я обичаме без да шикалкавим“. И от време на време да я „наглеждаме“ – а наглеждаш нещо, което ти е близко, което дори си мислиш, че познаваш, и искаш да провериш дали пак си е на мястото и как се чувства, нали.
И в тази крехка география от две хиляди км, какво – срещи с хора, музеи, скитащи котки, гробници, ресторанти, манастири, гледки. Успях да нагледам даже и едно септемврийско-месемврийско море.
В НИМ – нашето малко национално музейче, всичко си е по старому. Старо и интересно. Макар и понякога изложено махленски, разпиляно. Панагюрското злато тъкмо се било върнало от Британския музей. Но защо трите прекрасни ритона с глави на Хера, Афродита и Атина, са поставени ниско долу и за да ги разгледаш, трябва буквално да се надупиш – никой не знае. Златната „книга“ с шест листа от чисто злато с гравюри и надпис на етруски те ококорва, както и златно-сребърното съкровище от с.Якимово от II-I век пр.н.е, заловено на границата в опит да бъде изнесено. Плащаницата от двуслойна коприна със златни и сребърни нишки, подарена от император Андроник Палеолог на Охридската архиепископия от края на 13 – ти, началото на 14-ти век е чудо, а за цигулката на политзатворника Недялко Петков, изработена от 5010 кибритени клечки във Варненския затвор, да не говорим.
В тъмната зала, в която се е провел оня исторически пленум на 10-ти ноември 1989 г., ме пускат тайно, по принцип там е забранено за посетители. В нея може да те обземе съдбоносно, конспираторско чувство, докато гледаш и снимката от пленума, с Бай Тошо и онзи негов съкрушен поглед.
За Пирдопската църква бях споменал. Иконостаса е изключителна изработка на майстори от Дебърската школа, докаран на части, тайно, в бъчви. Ако имате път натам я посетете и поприказвайте с поп Недко, много е благ и начетен.
Копривщица, в понеделник нито е много гостоприемна, нито героична. Затворени музеи, затворена черква, което беше добре донякъде, защото изобщо не копнеех да виждам пияния поп или крещящата по посетителите попадия. Дърводелци, оправяха портата на Каблешковата къща, а уредничката и дума не даде да се издума да направим снимки поне от прага на двора. Каблешков обичал да се пише Богдан, вместо Тодор, защото последното било гръцко име, но това не знам дали уредничката го знае. Местните хора, които виждаш по улиците, обикновено са сериозни и очакват нещо да купиш. В двора на климатичния пансион някакви лелки шетаха, а едната буташе ръчна количка с дърва, явно се стягаха за зимата. Единствено някакво далечно пране се усмихваше от един балкон и се радваше на слънцето.
По пътеките и просторите на Стара планина, можеш да вървиш безкрай. Все по пътя, все по пътя ако вървиш и може и да станеш човек. А може и да си останеш само пътник. Пред огряната от следобедното слънце хижа„Дерменка“ да пийнеш кенче „Пиринско“, загледан към вр.“Амбарица“ си е нирвана, която трудно може да се опише. Гледката те всмуква и ти идва да полетиш към хоризонта. Необят и хармония. И една-две котки, без да броим кучето. Пране.
Троянският манастир си е все така край Троян и докато се разхождах бавно из двора му се замислих, че и при топонимите си има голяма доза късмет. Тоз император Траян едва ли се е надявал, че името му ще носят градове, манастир и най-вече прочута сливова ракия, която особено като отлежи седем години, става още по-прочута. Свещи, Троеручица, тайнство.
Докато кръстосвам уличките на Търновград, съзнавам, че има много премълчани тайни в този град. И много красиви жени. Котки на всяка крачка. Големи постери на главната припомнят кой е генерал Сава Муткуров. Член на Временното правителство на Източна Румелия след обявяването на Съединението, заедно с Захари Стоянов и Даниил Юруков. Същият позабравен Юруков, който ще напише 40 год. по-късно, много интересното книжле "Размишления върху произхода на българите". Похвала на Търново за по-различния въздух и дух! Над постерите е Факултета по изобразително изкуство с библиотеката, от която имам неувяхващи спомени как съм се ровил в албумите с репродукции на Карпачо или Тулуз-Лотрек. Някои неща съм загатнал в разказа „Карпачо“. Ученици по улица „Гурко“ рисуват старите къщи. Най-горе, над града, има огромен парк. Преди да се изкача до него ядох дюнер, според дюнерджията, такъв не съм бил ял.
Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси, с уникалните стенописи, е залята от „круизни“ туристи. Немци, испанци, датчани, канадци от Квебек. Идвали до Русе с круизни корабчета по Дунава. Средна възраст около 80 години. Или 79. Но изглеждат доволни от живота и черпят с пълни шепи от него. Жените не си боядисват косите.
В Преображенския манастир, пет котки са се свили на кълбо на припек и от кълбото стърчат само уши и опашки. Един монах бил останал. Таксата за да влезеш в църквата вече е 4 лева, а беше два.
Ленив Дряновски манастир (чудна шкембе чорба), после, първата благоустроена у нас пещера още от 1937 г. – „Бачо Киро“, разминавам се с група украинчета вътре и вечерта – хоп!, в Трявна. Облаците са прекрасно разпилени, точно като за снимки на стария мост, с часовниковата кула. В бирарията до Старото школо, пием жива бира „Кехлибар“ по белгийска рецепта, която се прави на място. Възрожденско спокойствие, сякаш всеки момент по калдъръмената уличка ще мине стария Славейков. Рецепционистката на хотел „Зограф“ е все така хубава и приказлива, но леко понапълняла от последния път когато бях идвал. Възрастен мъж със занемарена външност, тътри крака по калдъръма с бутилка вода в ръце.
Баби с деца, с цветя в ръце. Първи учебен ден, на който най-хубавото му са усмивките и цветята както винаги. Възторжен ден, в който цяла България е в цветя и пременена. Трябва да бъде включен в списъка на „Юнеско“ за нематериално културно наследство.
„Даскаловата къща“ си е винаги възхитителна, а след нея продължавам възхитително към „Етъра“. Боже, там какво спокойствие! Никога не съм го виждал така без хора и така тихо. Черни котки извират отвсякъде и се тюхкат, когато човек им минава път. Сарачката, от която си бях купил колана преди 12-15 години си е там. Помня я като ми каза: „поне 30 години гаранцията ти давам, че ще те изкара. После пак ела да си купиш друг колан“. Иконописецът си рисува и няма против да го снимам. Негови икони имало вече по целия свят – спомена Канада и Патагония като последни географии на зографиите му. Много „колела на живота“ край него. Като казах колела – надниквам в работилницата на майстора-колар. Него го няма, но на екран се върти филм за майсторенето му. Силно се впечатлявам, когато казва, че само едно колело за каруца се правело за около седмица. Представяте ли си? А днес за седмица сигурно излизат 500 автомобила от средностатистически автомобилен завод. Но едното е майсторство, с душа, а другото – конвейер. Ние живеем в ерата на конвейера – в културата, духа, материалния свят, във всичко.
Биволско мляко на Шипка и почивка след стръмната пътека от Соколски манастир. Не се качвам до паметника, защото искам да хвана „Косматката“ отворена. В колата вече, завалява проливен дъжд.
„Косматка“, Шипченски манастир, Казанлък.
В Казанлък отдавна не се произвеждат самолети, но пък правят добри китари и в града има арсенал от изненади. Улични лампи свирят на арфи, на контрабас, на тромпет, "Къщата на розата" все така предлага дегустация на ракия и ликьор от рози, а на центъра една малка книжарничка "Рамита" , ви подмамва да си купите книги на Веселина Седларска, Момчил Николов, Алек Попов и Иво Георгиев. Даже и на някаква Елиф Шафак. И много книги още. Прекрасен град ви казвам.
Несебър ми е странно място. Напоследък го отбягвам. Големи струпвания на хотели, офиси, заложни къщи, ресторанти. А уж трябва да ми е приятно. Да, чисто е, има тук-там и зеленина. И морето е тук, но нещо…Старият град…“Юнеско“. Много поляци на групи. Шаренѝя. Гларусите както винаги допринасят за съвършенството на пейзажа. Климатиците, колите, пъстрите сергии с дрънкулки са гротеска. А не можеш да си завираш носа само в старите църкви, искаш и по улиците да ти е "старо". "Знай в нослето не се бърка, казва мама несебърка"...Имаше такова стихче. Стърчащите климатици (някои ръждясали) от уж старинните къщи, защо не ги скриват поне с дървенѝя, в стила на къщата – не разбирам. Тюрлюгювеч. Църквата „Свети Стефан“ и „Свети Спас“ са старините, които обичам и които си припомням като идвам. Небето е хубаво за снимки. Разходка по пясъка на плажа. И в хотела е пълно с възрастни поляци, накацали „шведската маса“. Припичам се на септемврийското слънце на терасата на апартамента ми като котарак.
От морето директно към Бачковски манастир с хубавата метасеквоя на двора. Обичам го това дърво – има характер и осанка. Магерницата е затворена и не мога да се насладя пак на стенописите от 1643 г. с древногръцките философи, изографисани като предтечи на Христос, но надниквам в малката църквичка „Св.Никола“, която досега винаги е била затворена.
За изтритият надпис в скалите край Асеновата крепост четох скоро – знаят се даже имената на гръцките паликари, които са повредили вандалски надписа от 13 век, на който е пишело, че Йоан Асен е цар на българи и гърци. За това пише Иречек още през 1883 г.
Зрялото септемврийско слънце ме посреща и в Пловдив, градът на тепетата, на увеселителната карнушка, на културата. Най-старият град в Европа, с най-много имена от българските градове през хилядолетията, кръстопът на народи и цивилизации. Бира на центъра, до „Копчетата“. „Пеещите фонтани“, като по чудо пропяват щом се мръква. Позабравена феерия от студентските ми години. В стария град групичка сладурчета по на 4-5 години вървят към детската градина, която е срещу къщата с картините на „Златю Бояджиев“. До Джумая джамия има постери за отбелязване на 120 години от рождението на именития художник. Обожавам „левичарския“ му период в творчеството. Пак се бухвам в къщата с неговите картини – няма как да я подмина. Велик! На „Ньобет тепе“ продължават археологическите и реставрационни дейности и не мога да се насладя на гледката от високото.
Наглеждането на Родината забавя ход. Самоков, Боровец, лифта към „Ястребец“. Пенсионер в червено яке ми продава своя билет, че си купил цял билет, вместо пенсионерски, на половин цена. Пътища и пътеки в планината. Мусаленските езера. Чай на заслона преди Мусала. Много спокойно изкачване този път, с чудно време – нито топло, нито дъжд, нито вятър. Сутринта тръгнах болен, настинал, слязох от върха здрав. Чудо! От върха, Родината не се вижда много-много – танцуват мъгли, облаци, гонят се, боричкат се. Но знам, че тя е там някъде – долу, горе, около нас, в нас. Една Родина за обичане. Без шикалкавене. Без помпозни пилони или знамена на всяка крачка. Една Родина за освобождаване. Всеки ден. С малки, лични освобождения.
