Тулпаните

От „Големия Тулпан“ се вижда „Малкия Тулпан“, но и от Малкия още по- добре се вижда Големия. Разликата им е към четиридесет метра височина в полза на Големия, който е 735 метра, но от разстояние тази разлика не се забелязва. И двата са в землището на село Дрангово, община Кирково. Дрангово е център на трийсетина махали, дори трийсет и две, от които поне половината са безлюдни към днешна дата. Сигурно това е селото с най-много махали в Кърджалийска област, а нищо чудно и в Източните Родопи. То носи името на полковник Дрангов, макар полковника никога да не е стъпвал в този край. По османските времена селото се е казвало Биюк Ип-дере и е добавено към България през 1912 г. от армията на друг легендарен полковник – Серафимов, но това е друга история.

За Големия Тулпан още преди Дрангово се отбиваме по черния път за махала Караджовска и от нея, до една къща, на която поправяха покрива, се отбива вдясно за махала Пещерска. Пещерска е безлюдна махала – има само един човечец, който си пасеше животните до разрушените къщи. За него ни предупредиха – „да не се уплашите, има там един пастир с голяма брада и малко страшен“. Не се уплашихме – човека беше много дружелюбен и освен това нямаше никаква брада. Много ни се зарадва, каквото го питахме всичко ни разказа и показа. Кучето му също ни се зарадва, постоянно тичаше край нас и искаше да ни каже много неща за своя живот и изобщо за живота, но ние нямахме много време. А махалата се казва Пещерска по името на „Пещерата“ – чудния скален прозорец, наричан още и „Гредата“, който ние посетихме седмица преди това, но откъм село Кушла. Преди да ви кажа какво видяхме горе на скалата да ви обясня откъде идват тези странни имена – „Тулпани“.По мои предположения и проучвания, потвърдени после и от местни краеведи, името идва от латинското име за „лале“ – tulipa. Луковиците на лалето са донесени в Европа от австрийския посланик в Цариград по времето на Сюлейман Великолепни - Ожие Гислен дьо Брусбек и е описано от него като „тулипан“, от персийската дума за тюрбан или чалма – „дулбанд“. Лалета иначе са се отглеждали още по време на Византия – първите данни са от 11 век, но после, в Османската империя, стават едни от любимите градински цветя. Странното е, че в съвременния турски лале си е лале, но това е станало поради грешка на посланика – тъй като често в чалмите си знатните османлии са си забождали лале, посланика се е объркал, че „тюрбан“ (или тюлипан) наричат лалето. Историята на разпространение на лалето в Европа е много интересна – от Австрия , после в Холандия и малко по малко по целия континент, а през 17 в. знаем и за голямата „лале-мания“ и спекулата с луковици в Холандия, като с една продадена луковица е можело да си купиш къща край някой от каналите в Амстердам, но това също е друга история. В руския език думата за лале е „тюльпан“ и е много вероятно името на двата върха да е дошло от руските солдати, от отряда на генерал Черевин, през 1877-8 г, когато са минавали по този край идвайки от запад откъм Устово и Златоград и движейки се в посока към Одрин по билото на Гюмюрджински Снежник. Но самите тези подробности народната памет не ги помни. Иначе скалите и на двата върха имат някаква прилика с пъпка на лале – това е безспорно – любителите на всякакви скални образи ще го потвърдят. Толкоз за етимологията на Малък и Голям Тулпан. След стръмното изкачване в борова гора, примесена от време на време с дъбчета, стигаме върха. Интересна скала, впечатляваща. От едната страна има нещо като голяма вдлъбнатина. Ако човек иска може да се изкачи най-горе на скалата – има първо една позагнила дървена стълба, а над нея, нагоре, са направени тук-там железни скоби като стъпала, но изкачването си е екстремно и малко страшно. Разбира се – зависи човек на каква възраст е. Ако е млад – е самонадеян и безстрашен и ще тръгне нагоре без да се замисля, дори и да няма стълби, ако е по на възраст вече, страховете му са повечко и ще се почеше, ще се поогледа, почуди и може и да се откаже. Най-горе гледката е възхитителна – виждат се махала Пещерска, част от Дрангово и всякакви други родопски красоти в южна и западна посока. Всъщност във всички посоки. Вижда се и Малкия Тулпан. Най-отгоре на скалата има железен прът с българското знаме, него го видяхме още предната седмица от Скалния прозорец, само че сега вече знамето е одърпано и прокъсано – от вятъра, който духа силничко тези дни. Всяка година на Големия Тулпан в първата събота на юни бивши граничари служили в района се събират на върха – да се видят и да си спомнят войнишкото минало. Тази традиция продължава вече десетина години може би. Казват, че скалата с околните скални образувания била светилище. Лично аз не съм убеден. Същото казват и за Скалния прозорец, но той си е чист природен феномен. И тук е същото – освен интересните форми няма доказателства за сакрална или изобщо за човешка дейност – няма дупки, ями, шарапани, няма дори и ниши. Но има гледки, красоти, въздишки, енергии природни. На тръгване забелязваме един балансиран камък, горе, на скалата, приличащ малко на летяща чиния. Като бях горе не го бях забелязал.

След три седмици тръгвам към Малкия Тулпан, за да не се обиди, че съм уважил само батко му – Големия. На входа на Дрангово има нова табела с герба и девиза на селото – „Горди с миналото – отговорни за бъдещето“. Автор на девиза е журналиста от Кърджали Валери Недялков, а на герба виждаме Стария мост, реката, планината и бял гълъб над всичко това. След самото Дрангово посоката е към махала Башевска. Колата оставям до порутената бивша гранична застава и поемам нагоре. Есента вече вдъхновено е размахала из планината четките си с всички възможни цветове и окото е пълно и ненаситно на гледки, накъдето и да се обърнеш. Гората в този край е смесена – почти поравно иглолистни с техните наситено зелени конуси и дъбове с още не опадали листа във всички нюанси на зелено-жълто-кафявото. Скалите тук са с по-различен цвят сякаш, не така надупчени от естествени пори както бяха на Големия Тулпан, но пък вече има от прочутите скални ниши. Те са две на едната скала – съвсем близко една до друга, плюс встрани една съвсем малка или недовършена. И по-нататък още една отшелничка – на съседната скала.

За да снимам по-добре двете ниши, се катеря екстремно по един дъб и стоя буквално на един крак докато щракам. Долу, под скалата не вярвам на очите си – бели, нежни цветчета ми се усмихват – красива изненада – в началото на декември цъфнала балканска чубрица. Чудо! Навеждам се да помириша стръкчетата. После се отдалечавам в южна посока за да се подивя още малко на гледките. От Малкия Тулпан границата е на има-няма километър все по билото с леко изкачване. Но се отказвам – духа силен вятър и съм леко уморен, а самия връх където е границата е забулен в мъгла или по-точно в бързо плуващи ниски облаци. Но пък правя няколко снимки на Големия Тулпан, който на моменти даже е огрят от промъкнал се през облаците слънчев лъч. Оттук скалистия връх наистина може да се оприличи на пъпка на лале – тулипан. В далечината, зад Големия се вижда и връх „Калето“, на който е имало средновековна крепост, описана още от археолога Иван Балкански.

Стоя още и не ми се тръгва. Виждат се къщи, махалички, в далечината се вижда и Дрангово. На връщане пак минавам през главното село. Спирам и си пълня вода от едната от чешмите по главната улица. Със сигурност ще се върна пак по този край.

Водопадите в Източните Родопи

Стотици водопади има в Източните Родопи. На някои рекички и дерета има по пет, шест, че и повече. По каньоните на едно дере май ги преброих тринайсет. Вярно - това са сезонни водопади - те са „живи“ през два, в най-добрия случай три сезона. В проливни, дъждовни дни пък изпълзяват хиляди други водопади и скакавици. Те са еднодневни-най-много двудневни. Виждал съм ги, снимал съм ги. През лятото и в началото на есента като правило почти всички „пръскала“ си вземат отпуска.. „Марф“, например, край джебелското село Жълъдово, съм го виждал в началото на септември съвсем сух, като сахарски водопад. Бях пуснал снимка и се бях пошегувал в социалната мрежа, че водопадът е оставил графити на скалата – „В отпуск съм. Ако искате да се снимате с мен – идете до братовчедка ми Виктория, или си пуснете душа в банята, сложете саксия с мушкато и се снимайте отпред – същото е“.

Някои от водопадите добиха голяма и бърза популярност, други все още са непознати и „неоткрити“. Именно тези непознатите и встрани от главните туристически потоци са ми любими. Често те са по-красиви и от най-популярните, но някои от тях са и доста трудно достъпни. Избягвам да давам координатите на повечето, именно защото са далече от асфалтови пътища, а и за да дам възможност на сериозния любител на природата сам да си открива красотите, ако ги търси и наистина обича планината. Никога не съм се осмелявал да кръщавам водопади, скали, или каквото и да било в Родопите. Това е свещена планина, магичен свят и аз съм много дребен и мравчест за да давам имена на нещо толкова могъщо и тайнствено, почти божествено.

Но има човечета, дето дръзват. Не знам по силата на какво се смятат за достойни да дават имена на скали, водопади и не знам какво още. Може да си кръстиш детето, може да дадеш име на котката си или на хамстера си. Може да си кръстиш и китарата ако искаш, като Би Би Кинг.

Онзи ден се натъквам на най-новото име - един от най-красивите водопади, на който бях пуснал снимки преди има-няма две години. Гледам, кипри се на електронната карта с името „Метла“. Фак! Не знам наистина каква му е културата, с която е закърмен на тоз човечец и коя му е любимата поп-фолк певица, но да кръстиш водопад „метла“ е все едно да си кръстиш детето Боклукчо. При положение, че повечето ни големи и хубави водопади у нас се наричат я „пръскало“, я „скакавица“, или „падало“. И пак при положение, че първо трябва да се пита как го наричат местните. Още когато бях пуснал снимките бях предрекъл, че скоро този водопад ще гъмжи от туристи. Добре – нека гъмжи, планината е за всички, но за Бога, братя, не го наричайте „Метла“! И спрете да кръщавате както ви хрумне, каквото и да било в тази планина Родопи, освен ако не сте Бог, цар или поне Правителството!

Далавера

Ерудитът Вл.Свинтила пише, че думата „далавера“ е с трудна, неясна етимология. Стар, осемдесетгодишен софиянец му обяснявал, как френския търговец, като идвал на среща със софийския си контрагент, в кафенето, започвал с думите „парлон дьо л`афер“, „да поговорим за работата“. И това „дьолафер“ станало „далавера“. Да, ама съвсем не. В Етимологичния речник обясняват, че „далавера“ идва от италианските думи „dare-avere“ – „даване-вземане“ или „давам-имам“ и у нас е дошло през турски. Същата дума я имат и в румънски – „daravela“ и в гръцки – „νταραβέρι“, в албанския и в почти всички езици на Балканите. Всъщност, на италиански това си е чист счетоводен термин – нещо като „дебит-кредит“, но както знаем, за обикновения човечец отпреди век-два, счетоводните тефтери и термини винаги крият съмнителни тайнства. Оттам и „далавера“ придобива значение на съмнителна, нечиста сделка. Има разбира се и куриозни варианти за произхода на думата – от американския щат „Делауер“, където уж се ширели спекулациите, или от англ. дума „delivery“, изписана на сандъци с хуманитарна помощ по време на войната (коя война?). Интересно е, че в турския, като пишат за произхода на думата, често цитират пример от речника на българина Михаил Михайлов, издаден през 1929 г. в Лайпциг, на френски – „Matériaux sur l'argot et les locutions populaires turc-ottomans“. Даже запознати твърдят, че след този малък речник само от четиридесетина страници, не е писан по-добър, а другите автори само правят компилации като използват части от него, често без да цитират автора. В речника, който не можах да намеря целия в мрежата, има и доста други интересни думи, навлезли и у нас от османския жаргон – като „мангизи“, например. А както бях споменавал и преди – първият опит за етимологичен речник на османския-турски пък е съставен от арменец – Бедрос Керестеджиян и е издаден през 1912 г. в Лондон, също на френски. Та като се зарови човек в далаверите между езиците, много често излизат интересни факти. Йовков, в недовършения си роман „Приключението на Гороломов“ е от първите писатели, които използват думата „далавери“ в литературата, та думичката съвсем не е нова, но получи мощен тласък в употребата си, след промяната от 90-те. И ще е любима в някои среди, още дълго, май…

Храмовете Хаджар Ким и Мнайдра в Малта

Малта е малък скалист архипелаг от 7-8 островчета в средата на морето наричано Средиземно, което както личи от името е в средата на Земята. В Малта няма гори, няма реки, няма планини. Но е рай за туристите и за любителите на историческите забележителности и морските спортове.

Какво ме впечатли от първите часове? Първо лявото улично движение. Така и за няколкото дни на престоя ми не успях да свикна като пресичам улицата да гледам първо наляво, а не вдясно като у нас. Добре развитата мрежа от автобуси е друга особеност на Малта. На практика можете спокойно да стигнете всяка точка на двата големи острова с автобус, като разписанията им са добре означени и достъпът до информация за линиите е лесен. Градежът на 90 процента от сградите е от дялани варовикови камъни, с жълтеникаво-кремав цвят – крепости, катедрали, домове подпорни стени, огради. Този стил веднага се набива на очи. Интересен е – създава усет за стегнатост, подреденост.

Най-старите мегалитни храмове в Малта – Джантия на остров Гозо, както и Хаджар Ким и Мнайдра са също основно градени от този вид варовикова скала. На тях трябва отделно да обърна внимание. Това са храмове изградени от цивилизация живяла на островите от четвърто-трето хилядолетие - 3600 г. до около 2500 година пр.н.е. По-стари от египетските пирамиди, Стоунхендж и повечето други мегалитни храмове. Само Гьобекли тепе в Турция държи първенство – от него по-стар мегалитен, стоящ храм няма.

Трите мегалитни храма са изследвани многократно със сериозни археологически разкопки през последните двеста години. За цивилизацията изградила тези стоящи каменни храмове нищо не е достигнало до нас – като име или култура. Първо пускам снимки от храмовете Хаджар Ким и Мнайдра, в южната част на главния остров. Те също, както и храма Джантия на Гозо са в списъка на Юнеско за световно културно наследство. Хаджар Ким е проучван за пръв път през 1839 г от английски офицер, а през 1949 на място са открити три малки стауетки. Мнайдра е по-близо до морето и е изгревно ориентиран по посока на слънцето храм. И двата храма са от типа „трилистник“ или „детелина“ като план.

Автопортрет със залез и червена блуза

Значи, глейте сега, бях решил да готвя пиле с праз, обаче като нарязах праза, видях че имам и наронен нар, а и круша от неизвестен сорт и после не знам какво ми стана… Джас-прас и си направих мозайка-автопортрет. Необходими продукти – нарязан праз, един наронен нар, половин белена круша нарязана на ситно, но за носа оставих по-голямо парче, обелки от краставица, една мандарина, белен шам-фъстък. Може да не си приличам много, но пък съм сладък, щото после се изядох целия (праз и круша? – спокойно, праза отиде при пилето в тигана). Впрочем автопортрета се казва „Автопортрет със залез и червена блуза“ (ако се чудите какво правят онези резени мандарина, горе над главата ми – това е залеза).

Блусът, Алън Ломакс и размисли около един филм

Във филма „The Blues - Feel Like Going Home“ на Мартин Скорсезе много пъти се споменава името на Алън Ломакс. По време на Голямата депресия в САЩ,, забележете, Библиотеката на Конгреса подкрепя множество културни проекти, един от които е за запазване на традиционната музика. По този проект известния музиколог Алън и баща му Джон обикалят Юга и откриват стотици самоуки музиканти и им правят първите записи, много от които са останали в историята. Така в Щатския затвор на Луизиана те намират Лед Бели, и го записват - така както си е със затворническите дрехи. Филма започва с едно живо изпълнение на „Snake dance“ – емоционално изпълнение на малка флейта и два тъпана, в което музикантите не само свирят, но и играят. Те живеят музиката. Всъщност това е цял ритуал, култура. Така са били и нашите свирачи на хора по селата в отколешни времена – кавал и тъпан или гайда и тъпан, макар чувствата и усещанията да са различни. Във филма виждаме и чуваме Мъди Уотърс, Сон Хаус, Джон Лий Хукър, а за кратко се появява и любимия ми блусар Кеб Мо, с чиито песни в колата, пътуването ми се превръща от отегчително в приятно. Скорсезе е майстор, знаем. Умее да разголи душите, да подбутне нещата така, че да станат тъжно - весели, а също и да предизвика интереса на зрителите към целия път на легендарния стил „делта блус“, от африканските корени до днешните времена. Защото съгласете се - блусът е хибрид - африканска душа примесена с американска тъга и мъка. Точно това се усеща ясно в старите блус-изпълнения от 30-те или 40-те, превърнали се в стандарти. Неуморната теренна работа на Алън Ломакс ми напомня на нашите първи етнографи Ангел Букорещлиев, Васил Стоин и след тях Николай Кауфман, които също са скитали от село на село, от къща на къща, да търсят и записват автентични мелодии и песни, които днес биха били забравени ако не бяха те. Тяхната работа също буди възхищение. Кауфман е този, който открива специфичния неделински двуглас. Той е този, който открива и невероятната Файка Сиракулева, от която през есента на 1954 г. ще бъде впечатлен и същият Алън Ломакс при идването си в България. Плод на записите правени по време на това посещение е плочата с автентични народни песни издадена след пет години като „World Library of Folk and Primitive Music Vol XVII: Bulgaria“. Ломакс, помним, е този, който намира и грамофонната плоча с българска народна музика, в някакъв забутан магазин в Ню Йорк през 70-те години на 20 век, в която е и „Песен на овчарката“, изпълнена от не много известната по това време дори у нас певица с артистичния псевдоним Валя Балканска. Той е човекът, който ще настоява песента да бъде включена в златните грамофонни плочи, поставени на „Вояджър“ 1 и 2, като послания към други цивилизации. Ние, в България, ще разберем, че тази песен лети в космоса, чак след няколко години, от документалната поредица на Карл Сейгън „Космос“. Всъщност „The Blues“ е документален филм от седем серии, във връзка със сто-годишнината на блуса, отбелязана през 2003 г. в САЩ. Целта на филма е и да запознае днешните по-млади поколения с възникването и историята на тази музика. Всяка част е режисирана от различен режисьор, между които освен Скорсезе виждаме един Вим Вендърс и един Клинт Истуд. Истинска наслада за феновете на блуса.

Скалната църква край Михалич

Скалната църква край село Михалич. Единствена триконхална скална църква у нас, със стъпала надолу, мамещи към тъмното и потайно сакрално място. Местността се наричала „Айпандо“, което идвало от „Свети Пантелеймон“.

Чудиш се и се маеш как е дълбан целият този храм в дълбочина и височина, във варовиковата скала. Колко ли време е дълбан, от колко ли души и изобщо какво търпение е трябвало за да дялаш скалата с месеци, години и животи. Нямало ли е за тези каменари и вярващи артрит, ревматизъм, тендовагинит – можем само да гадаем. И всичко в името на вярата, спокойствието на духа и тишината. Има ги и сега в този скален храм.