"Развалените" къщи

 

Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е, че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си заминат и да го изоставят – по една или друга причина.

Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове. 

 

Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.

"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци. 

(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)

Като скитаща котка по Стъргач

Стъргач не е красива планина, ако я сравняваш с Родопите или с Пирин. Но има мамещ чар. Името ѝ на гръцки - Στραγκάτς, графично ми напомни за едно трио – от онези яките рокабили банди с китара, контрабас и ударни - „Stray cats“ – скитащите котки. Харесвах ги – мой приятел от Швейцария ми беше подарил тяхна касетка – трябва да се въргаля някъде по чекмеджетата.

Село Илинден, бивше Либяхово, в полите на Стъргач

Признавам си - преди не знаех много за тази най-ниска издънка на Рило-Родопския масив. Стъргач. Неочаквана командировка ме запрати в Гоцеделчевския край и минавайки всеки ден край хълмове и възвишения, все се питах към коя ли планина са. Докато узная, че тези от единия край на пътя са „Боздаг“ или Бесленски рид, а тези от другия край - Стъргач.

По коритото на Боровица

Първите три прецизно издълбани, елегантни ниши

 

В 7,20 съм в колата. Знам, че имам поне час до яза Боровица. Някаква мацка с мерцедес се фръцка пред мен. На всяка дупка, почти спира, или заобикаля  – пази си колата. Викам си – тази сигурно е до хотел „Боровица“. Така се оказва. Може би работи там – я рецепционистка, я кой знае какво. Аз си слушам "Улица Пустота" на Дилън и ми е едно такова... На чешмата, в чест на руско-турската дружба (така ѝ викам – щото има надписи на руски и на турски – уникален случай в нашия край) спирам да си измия предното стъкло. Задава се един човечец с малък пакет под мишница. Поздравяваме се и се заприказваме. Бил от махала Илиница – над „Утробата“ и отивал на гости на приятел, през язовира. Почва да ми говори как мохамеданство и християнство  били едно и също почти. Как в Библията и в Корана пишело сходни неща. Потвърждавам и му  казвам, че съм чел Корана – всичките 114 сури. Той ахва и също казва, че е попрочел това-онова от Библията. Говори му се. Продължава, че никъде не е казано, че трябва да се убива…Все сме хора. А, Христос, вика – той нищо не е направил. На него са му ударили един токат, и показва как са му го ударили, и той нищо не е направил, вика. Как ще минеш язовира го питам. Ще ме вземат с лодка. Пожелаваме си хубава разходка.

А някои ще го нарекат роман...

Сн. Жилбер Гарсен (Gilbert Garcin)

          Опитвам се да опитомя едни думи. Уж не са много – имат-нямат 40-45 хиляди. Нареждам ги по местата им. Казвам им да слушат и да не мрънкат. Те се разместват, променят значението си, шикалкавят. Надумват се против мен. Одумват ме. Думкат се едни други по главите и ме будят в 4 сутринта да ги помирявам. Да ги пренареждам отново. Понякога играя с тях на думино, но бързо им омръзва. То и на мен. Хленчат и се тръшкат, че вече не съм ги обичал. Наддумват ме. Сърдят ме си, че не съм бил вече одумотворен като преди.
          Заплашвам ги, че ако не слушат ще ги смета, че ще ги пратя при по-лош чичко, дето въобще няма да ги глези като мен.
          Абе какво да ви кажа – детска градина за думи…
          А някои ще го нарекат роман…

Малките неща

          Обичам малките неща – малка чашка от рисуван порцелан, малко речниче, малък поглед изпод палав кичур…
          Ей в такава една малка събота получих подарък – малка шапка и малко речниче. Триезично – немско-френско-английско. Пък шапката е само френска.
          И ето ме сега – ухилен до уши, защото вече знам, че „жартиера“ например на немски е Strumpfband, на френски е jarretière, а на английски, ако щете вярвайте – garter.
И защото мога да прелиствам страниците с кутретата си, които и без това участват най-малко в живота ми. И да търся разни малки думички. С шапка на главата.

Това вече ще е друго завръщане

              И щом ме повика морето - така
            в дългите дни без пейзажи,
             с всичките залези на света,
              името ти ще ми носи надежда
                 за връщане,
            ще ми бъде остров,
               обятие.
              Ще пренарежда
            всички морета в очите ми,
         всички видове тишина.

            И щом сляза на някой жълт бряг
         с ръце като статуя
          дълго кръстила вятъра,
          ще ме посрещне друга с твоето име.
           Тихо ще влезе в дните ми
           с цвят на ябълка или с друг цвят за прегръщане,
         но това вече ще е друга история.
              Това ще е друго завръщане.

Кумлигор и Линът

От площада на Бойково, за да хванеш към сърцето на Родопа трябва да поемеш по една стръмна уличка, нагоре. После, извън селото, ни става ясно, че ще газим във вода и кал. Много вода и много кал. Може би последната нощ е валяло обилно, както и предните дни. Както и по-предните дни. И, иначе широкия горски път, е подгизнал. Отначало уж се пазим със Стефан, но после, когато вече сме мокри, ни става все едно. Жива душа няма по пътя - край нас, зеленото ни затиска и иска да ни смачка, да ни сдъвче, да ни покори. Мокро зелено, тежко зелено, тъмно зелено. Зелено като във влажна родопска джунгла. България е била и все още е зелена страна и аз винаги съм се чудил защо устойчивите словосъчетания с прилагателно за зелен цвят в българския език са толкова малко. Те идват чак на шесто място след словосъчетанията с бял, черен, червен, жълт и син цвят (по ЖанаТончева). Сещате се - това са словосъчетания като "зелен хайвер" и "зелено училище", например.
Въздухът е кристален, а птиците пеят омагьосани, сякаш се готвят за песенен конкурс, в журито на който ще е Орфей. Първата ни цел е една интересна скала в местността "Кумлигор". Гората ни връхлита отвсякъде - гъста, безмилостна, плашеща - досущ като в приказка на братя Грим. Стигаме до едно по-открито място, с останки от къщи и други постройки. Това е чифликът на Дели Мехмед, ми обяснява Стефан. Предния ден съм чел за нахията Рупчос и за едно скарване за някаква окосена ливада между селяни от Ситово заедно с Дели Мехмед и други от Дедево. Та се наложило Ахмед ага Тъмрашлията да се намесва и да въдворява правда.
След останките на чифлика следва спускане. Скалата ни е отдясно, в гората. Голяма, величествена, слоеста. Със силно съдържание на пясък в състава си. Когато прокараш ръка по повърхността усещаш песъчинките. Преди това питах Стефан знае ли какво значи името на местността, където е скалата - "Кумлигор". Казва че никой не знае.