Неизбежният Гриша

      Крилата му бяха там. Висяха на стената зад естрадата. Година след като се беше възнесъл, той отново слезе тихо при нас – в „Роял София клуб”, да се види с музиканти, поети, приятели и почитатели. Защото всяка самота стяга в раменете, знаем.

     А залата беше изпълнена до краен предел – много бяха дошлите да чуят гласа му, да си спомнят думите му, музиката му. Гриша винаги е бил необходим. Като идея. Неизбежен. Неизбродим.

     И тази вечер беше слязъл при нас.

     Крилата му висяха зад естрадата. 

Сегантини - тъжният анархист

Тази среща стана случайно – както стават повечето хубави неща. Бяхме откъснали малко време с колеги за да гледаме нещичко от програмата на „Банско филм фест 2016” и очаквахме филми за професионален алпинист и за малко щвейцарско училище, а се оказа, че сме попаднали на други прожекции – първата за иранско момче - планински колоездач и втората - за живота на Сегантини. Не бях чувал за този художник. А филмът „Джовани Сегантини – магията на светлината” („Giovanni Segatini – Magia della Luce”, 2015) на швейцареца Кристиан Лабарт е разтърсващ, както с поезията на наратива, така и с чувствата, които”дърпа” у зрителя.  Съдбата на Сегантини е трагична – още на 6 години остава без майка, а скоро след това и баща му изчезва безследно и това ще бележи живота му. Темата „майки” ще лъкатуши като тъжна нишка през цялото му творчество. Честно казано не ми се иска да преразказвам краткият му живот с подробности -филмът отделя подобаващо внимание на важните моменти от него. Впечатляващи са картините, мислите, думите на художника. 

Джовани Сегантини, "Лошите майки"

Разказът се води в „аз”-форма – с цитати от негови писма - художникът е оставил значително епистоларно наследство. Фотографски е усетът му към светлото – във времена когато фотографията е била скъпо и почти непознато изкуство. Сегантини е тъжен художник, художник на планината и селото. Цял живот е бягал от шума и бляскавия живот на големия град. Това, което сякаш смущава от днешна гледна точка е, че той е човек без националност и гражданство. Роден в Австро-Унгария, преместил се в Италия и накрая живял в Швейцария той така и не получава никакво гражданство – не е имал право на австро-унгарско, отказано му е италианско, и не е пожелал да придобие швейцарско макар да са му предлагали. 

Разговор с режисьора на филма „Джовани Сегантини – магията на светлината” -Кристиан Лабарт

4-те главни посоки в градината на любовта

  Изток:

            Тези гинкго са тънки и строги,

   и тъжни будистки монаси.

   Те цял живот питат: “любовта за кого е,

   щом всяка есен от нас я отнася?”

  Север:

Тихи махонии ухажват елата -

   десет свенливи сватовници,

   дошли на север да искат ръката

   на най-нежномиглата от всички любовници.

Запад:

Високите западни туи се смеят

   нагоре,

   по посока на слънцето,

   но да си признаят не смеят,

   че ще беснеят, 

   по залез

   и по презýмица.

Юг:

Лавър, маслина и ясен

   танцуват в безбрежната страст

   на равностранен любовен триъгълник.

   На странен трилюбоъгълник

   в безбрежната паст,

   танцуват

   ясен, маслина и лавър.

   И виждам, в средата на тази градина

   от всички посоки към мен да тичаш,

   и вместо: “обича ме-не ме обича”,

   листенца късам: “момче, или момиче?”

ФМО

          Те са в медиите, издателствата, университетите, конкурсите, съюзчетата и сдруженийцата, като режат талантливото или поощряват бездарното. Те ни лишават от красотата, богатството на езика и многообразието на литературните форми. Те са ФМО. Напълзяли са във всички сфери на обществения живот, но в литературата и изкуството пораженията стават все по-големи и непредсказуеми. Тъжно е, че на подчинение на ФМО са и талантливи „негри”, които за да си запазят мястото, облагите, връзките, също подават скалпелите и трионите около „прокрустовото ложе” в литературата. Тъжно е още и, че това става с мълчаливото съгласие или по-точно бездействие на държавните културни институции. Може би защото и те се ръководят от ФМО - "финансово модифицирани организми".

Завоят на есента

Влакът - тази забравена, добродушна гъсеница в Родопите

          Гара Кърджали е пуста в тази съботна утрин. Освен нас с Катя и трите деца, които сме помъкнали, има само още двама-трима души да се мотаят тихо на перона. Качваме се и се оглеждаме в обстановката. Чистички седалки, богат избор на места – на по-високо или по-ниско ниво, сравнително чисти прозорци, което е особено важно за един фотограф, пък бил той любител. Мотрисата потегля важно и плавно като добродушна гъсеница.

   
          Скоро започват уникалните пейзажи – отдясно язовира – почти пресъхнал и точно затова сякаш още по-красив, а вляво скали и дървета в богати есенни багри. Тръпката е неописуема, а децата са възбудени. Те се местят от място на място, от гледка на гледка, тичат напред-назад, чуруликат поради свободата и пространството, което не може да им предостави автомобилния транспорт. Така де - в действителност целият влак е техен. "Подвижен в подвижното" беше мотото изписано в легендарната подводница "Наутилус" от романа на Жул Верн - та точно така се чувстваме всички ние в мотрисата.

          Не след дълго се чува сочна, но не злобна псувня откъм главата на гъсеницата, т.е. откъм машиниста и влакът забавя ход. Надигам се да видя какво става - да не би някой да е демонтирал релсите, или скални тролове да са завардили линията. Не - на самата линия се вижда крава, която не знае накъде да хване – наляво ли, надясно ли – както пееше Вили Кавалджиев, та за по-сигурно бяга направо - точно пред влака. Така караме към стотина метра и най-после свещеното добиче драсва нагоре към скалите и освобождава релсите.

1 ноември - ден на духовната светлина българска

          Нека почитаме всички, които са работили и работят за духовното въздигане на българите, а не само за себе си. Всички тези, които са създавали бавно и според мярата си, духовния мед на ползу роду, и които не са се колебаели да извадят ако потрябва и "жило" за да защитят постигнатото. Поклон пред силата и светлината им!