Общ балкански учебник по история? Не може да има такова животно

Балканите са интересно място за живеене – за някои са люпилня на азбуки и цивилизации, за други – като например за журналиста от вестник “Либерасион” Марк Семо – тук е родината на шкембе чорбата. А преди години мой приятел от Швейцария, който беше дошъл в Родопите да наблюдава разни птици, които ги нямало у тях, ми каза къде на шега, къде наистина, че си е представял Балканите като малко по-голям бар – като онези в старите уестърни с табела “saloon”, в който всеки (т.е. всяка страна) пие на вересия, псува, бие се и гърми по съседа си…

Но всички ние които живеем в този регион, усещаме че нещо ни стяга в обувките, че някакво камъче ни убива и това камъче е… общата ни история.

Когато през 2006 г целият свят беше възхитен от създаденият съвместен немско-френски учебник по история, много малко хора знаеха, че такъв проект – само че за общ балкански учебник, съществува още от 1999 г. Проектът се координираше от “Център за демокрация и помирение в Югоизточна Европа” със седалище в Солун, и наистина учебникът беше написан за 3-4 години в четири тома. Първият - за Османската империя, втория - за създаването на самостоятелни балкански държави, третия - за Балканските войни от 1912-1913 г и четвъртия - за Втората световна война. Като замисъл и реализация – добре, но после станало ясно, че на Балканите за появата на такова “животно” е още рано. Ами тъй де – ще вземем много да се опознаем, па да се заобичаме не дай си Боже, и после кого ще псуваме и кой ще ни е виновен за нашите неуспехи, м-м?

Основната разлика между френско-немският и балканският проекти е в това, че първият е подкрепян и насърчаван от държавата, докато при балканския вариант нещата са били движени и финансирани отвън - основно от американски и европейски неправителствени организации. От българска страна бил поканен доц. Валери Колев от СУ "Св. Климент Охридски", който участвал в написването на третия том заедно с историчката Кристина Куля от Гърция. Един български историк, участващ само в една от частите на проекта е твърде недостатъчно и несериозно за да се изрази цялостна визия по отделните теми, си мисля аз. Само за сравнение ще отбележа, че в немско-френския учебник са участвали десет водещи учени-историци – по пет от Франция и Германия, което говори за един сериозен и равнопоставен подход.

Всъщност, за да сме политически коректни трябва да кажем, че това, което се е пръкнало от този балкански проект не е учебник, а помагало, или както пише в Сръбското издание – “историческа читанка”.

Най-псуваният човек

          Трябва да е било около десети ноември – може би малко преди това, когато отидохме със състуденти да гледаме пиесата „Балкански синдром” от Станислав Стратиев. Беше в Пловдив, в летния театър под „Альошата”, надвечерно време, когато хладината изпълзява от своите скривалища и хората заедно с нея. Тогава тази пиеса много ме впечатли - модерна, сочна, осмеляваща се да казва неща дето само се шушнеха по кръчмите, но ми се стори някак не съвсем в стила на Стратиев. Единият от героите беше „Най-псуваният мъж в гимназията” – помня го много добре – и името беше впечатляващо и актьора - играеше го с чар Васил Попов. Защо бил „най-псуваният мъж”? – ами защото съчинявал онези задачи по математика с басейните – в които един басейн се бил пълнел от не-знам-колко тръби за не знам колко часа, но в същото време се изпразвал от не знам колко други тръби за не знам колко часа. И горките гимназисти трябваше да намерят за колко време щял бил да се напълни този ми ти басейн. Като не могат да намерят верният отговор – псуват.

          Сетих за тази пиеса покрай нашето безводно лято. И се сетих, че със сигурност това лято най-псуваният човек в Кърджали трябва да е била шефката на „ВиК”-то. Не мога да кажа дали с право или не, за това си има (надявам се) компетентни органи – да преценят действията и отговорностите на този или онзи, но мога да кажа, че не е нормално един средно голям европейски град в 21-и век, да бъде държан без питейна вода повече от месец. И то без да има сериозен катаклизъм – земетресение, свлачище, избори, война...И хоп – цял месец без вода за пиене! Африкански град! Та това безводно лятото, управителката на нашето „ВиК” – нищо лично към нея - но сигурен съм – от подслушани реплики тук-там, измести от първото място на „най-псуван човек в града” кмета на общината, който ако се направи проучване ще се окаже, че е титуляр за тази „титла”. (Ето тема за социологическо проучване – „псувате ли, по колко пъти на ден, по адрес на кого най-често, олеква ли ви след това...”)

          Изобщо, няма съмнение, че във всяка общност, във всяка малка или голяма група от хора, свързани по определен признак си има „най-псувана личност”. Както например, сред вложителите на „КТБ” се знае кой е „най-псуваният човек”.

Гълъби

Тук някъде, според не потвърдени сведения, трябваше да има един герой на още не написан разказ. Но първо съзираме грамофона с въртящата се на него грамофонна плоча. Игличката препускаше по микро-браздите малко уморено и превръщаше физическото стъргане в електромагнитни  импулси, а електромагнитните импулси се преобразяваха в уна палома бланка, която, освободена от тон-колоните, излиташе през разтворените източни прозорци на къщата с много надежда. И ето го – точно там, на двора, на два-три метра пред гълъбарника, кльощав и с оформена лека усмивка, Методи гледаше умилено четирите гълъба с натежалата походка, кацнали на покрива и беше изпълнен с нещо решително и приятно. Знаеше, че сега е повече от готов за герой на интересна история и се надяваше, тайно се надяваше, че някъде някой вече е седнал и пише за него. Леката усмивка, обаче, не идваше от това, а по-скоро от спомена, как като малък не можеше да казва правилно някои думи и обръщаше убедително съгласните в тях. “Гъбъл”, вместо “гълъб”, “кобар” вместо “кораб”.

Баща му правеше ковчези. Методи смяташе, че това трябва непременно да се спомене от този, който ще пише, или вече пише, историята. Впрочем, да правиш ковчези е незабележима и недооценена от обществото работа, която изисква първо да си поне малко философ и второ да свикнеш с мисълта, че не можеш много-много да израстеш в кариерата. Такава или онакава, но благодарение на тази професия, баща му успя да го изучи. Казваше, че цял живот не може да се начуди, как едно такова просто сандъче от мукава и чамови дъски, може да е натоварено с толкова тъжен патос и сълзлива безнадеждност от хората.

Още преди да се пенсионира, баща му започна да си прави свой ковчег, защото не обичаше да го сварват неподготвен. За каквото и да е. Такъв си беше. Правеше го бавно, от орехово дърво и с много орнаменти – като произведение на изкуството. На всеки, който се интересуваше, казваше, че орехът от всички видове дърво, най-добре пазел задгробните тайни. Методи не питаше защо е така, от страх да не би да не го разбере. В главата на баща му почти беше узряла идеята как да направи дъговидни крака на ковчега, та да може да го ползва още приживе като люлеещо легло. Затова преговаряше от доста време с майката на Методи да му направи меко дюшече от дунапрен за дъното и възглавница с кокосова вложка.

Палечковци или геймъри

Палечко и Палечка

          „Палечка” и „Малечко-Палечко” са приказки. С тях са израснали поколения човеци по целия свят - едната е на Андерсен, а втората е записана от Шарл Перо, по устни предания. Общото и в двете е това, че главните герои са дребни и крехки като палци дечица, и затова ги наричат така.

          Преди година и нещо във Франция излезе друга книга „Палечка” (Petite Poucette) - от Мишел Сер. Това е философско есе – не е за деца, които още си смучат палците. В нея авторът анонсира появата на ново човешко същество – което има щурите способности по цял ден да изпраща есемеси и да общува с цял свят чрез екрана на своя таблет или телефон с палците си. Това същество е малко над приказната възраст - ученик, или ранозрял студент.

          Намирам, че метафората в книгата е много удачна – какво по-естествено от това да наречеш Палечка девойката, която използва палците си за „пътуване” в света на човешките отношения и познанието. Всички ние отглеждаме в домовете си такива палечковци, от интернет-поколението. Те са „digital natives”* - не познават и не им пука за „стария предцифровизован свят”. Стар, стар – колко да е стар – от преди 13-14 години, но на тях им изглежда като преди век. Оттук възникват и някои особености в общуването с това поколение. Въпросът, който от хилядолетия е стоял: какво старото поколение може и трябва да предаде на по-младото, този път е малко по-засукан. Та знанията на „зрялото” поколение не са ли вече остарели, изостанали.  Мога да кажа смело, че поне половината от знанията, които аз съм придобил по време на висшето си обучение, днес са ненужни и не служат за нищо – освен на историята. Сигурен съм, че е така в повечето науки. А от друга страна с няколко натискания с пръсти, Палечко и Палечка могат да ви извадят най-новите достижения в която и да е област на науката и техниката, за които даже учителя им не е чувал. Питате за престижа и опита на учителя. Ами че те живеят вече в различни плоскости с учениците си, за разлика от преди двадесетина години.

          Че изостава образованието, изостава в прилагането на технологичните новости, както и другите институции изостават. Те кретат с „Москвич” и не могат да следват бясното темпо на Палечко и Палечка. И това касае всички институции – администрация, Училище, Църква, финансови институции. Е, търговията и услугите са пό в крак с глобалните новости, но те не са институции, нали.

Едно българче край Арда

Не знам откъде да започна

Искам да напиша нещо за колективния дух у българина, дето напоследък хич го няма, но не знам откъде да започна. Дали от историята, или от Уикипедия. Я да започна с малко история. Последното „пиянство” на българския народ е било преди 102 години – малко преди и по време на Балканската война. Тогава цялото общество се вдига обединено, въодушевено, мобилизира сили за една обща кауза, за обща идея. Резултатът е известен – известни са и успехите и провалите. Само 27 години преди това е друго колективно „пиянство” – по време на Сръбско-българската война, а първото е може би по време на Руско-турската война от 1877-1878 г, като то се подготвя още по-рано – още от Априлското въстание и от организационната дейност на Левски. Тези първи десетилетия след 1878 г са изпълнени с ентусиазъм, с чувство за общност, за национална идентичност. Защо вече 102 години това чувство спи ми е трудно да кажа. Може би защото вече сме се успокоили като нация, като страна, изживяли сме „бебешките” си десетилетия на емоции и на силни национални страсти. Ако говорим днес за „пиянство” то е по-скоро с отрицателен знак – масата гледа да се спасява поединично (но все пак масово), най-често като хване автобуса или самолета с еднопосочен билет в посока на залязващото слънце. Няма кауза, няма идея която да подхване енергията на общността, да я обедини и да я използва за общото благо. Идеята „да се обединим всички, за да се оправим” изглежда много мъглява и ненадеждна. Няма водеща нишка, няма водач, няма пример.

И тук аз се сещам за един малко странен на пръв поглед модел – това е общодостъпната енциклопедия „Уикипедия”. Знаем, че никой индивид не може да знае всичко за всичко, което е известно на днешната наука и цивилизация, но човечеството, като общност го знае. Така както никой отделен човек не може да прочете всички книги издадени по целия свят, но човечеството – може. В „Уикипедия” водещ е колективния принцип, усета за съпричастност – всеки да допринесе за общото знание, за общото дело. Така се получава нещо много добро, нещо с положителен знак, без завист, без тупане по гърдите, тихо и кротко, кой колкото може и с каквото може. Да ама тук, ще кажете става дума за некомерсиално дело, а когато нещата опрат до пари, ха върви действай безкористно и без тупане по гърдите. Да – знам че е така, но принципът е добър като модел. Знам и че в икономиката, а и в политиката, нещата не са като в науката. Ако аз имам двайсет лева, а ти имаш две кокошки и аз купя от теб твоите две кокошки за моите пари – то ти няма да имаш вече две кокошки, но ще имаш двайсет лева, а при мен ще е обратното. Т.е. в икономиката постоянно се придобиват или губят стойности. Докато в науката и изкуствата знаем, че съвсем не е така. Ако аз знам да правя гайди, например и предам на двама ученика моето майсторство, то и учениците ми ще придобият знанията, но и аз няма да изгубя своите. Ето това е принципа на колективната мисъл – да даваш, без да губиш.