Тестът със страница 99

Ама това напоследък, много тестове се навъдиха, тю-ю-юх. Тест в училище, тест за приемане не знам къде си, тест за изгонване от не знам къде си, тестове за бременност, „Тест” за пране.  Но сега съм се сетил за един друг тест – него го измислил един англичанин. Казвал се Форд Мадокс Форд. То така му е името на човека – не че го повтарям. Бранислав Нушич беше написал: „Англичанинът, казват, седне, преброи космите на човешката глава, публикува резултата като статистически куриоз и ние се възхищаваме от английското търпение.” При нашия случай - това, за което ще ви разкажа сега обаче, става въпрос точно за обратното – за английско нетърпение. Ще разберете защо.

Не ми е работа точно в блога си да умувам нашенецът днес дали чете по-малко или повече. Според мен, това нашенецът или чете повече, или по-малко – за това можем да сме сигурни. Но така или иначе и днес се купуват книги. Тук отварям скоба, че в моя град до скоро нямаше свястна книжарница. Сега май има една-две. Нищо че едно време имаше "Дом на книгата" - огромен и двуетажен, като мастодонт и освен него още шест книжарници. Сега пък, вярно, имаме "Дом за стари хора", но това не е същото. То това е друго и айде сега да не отварям пак скоба, щото нали вече отворих една и ще станат много скоби и после кой ще ги затваря. Та затова ще затворя скобата.

Форд Мадокс Форд ни предлага един от 200-те начина как да си изберем книга за четене (сн. Hulton)

За какво щях да ви разправям. А – да! Вие когато си купувате книги – как ги избирате. Не ми отговаряйте – на това му се вика реторичен въпрос, а пък и нали е блог - вие може това въобще да не го четете, щото напоследък много блогове се навъдиха, та на човек му се разблогва дъската. Аз по-скоро си говоря на себе си в множествено число. Ами има различни начини – или някой ви е наклепал някой автор и вие бързате да си го вземете, или пък някоя напомадена говорителка по тивито ви е казала, че „ах!, купете си ей тази книга защото е много, нали, по-така и изобщо, тоест...абе какво чакате, бе, драги зрители”... Да обаче, вижте сега, аз нали ви споменах за Форд Форд ( не че го повтарям, просто така се е казвал човека). Ей тоя пич в началото на онзи гадния двайсти век, с многото там войни, хирошими, комунизми и други болести, измислил много ексцентричен начин как да се избира нова книга в книжарницата. Значи сега, вика тоя Форд – вземате една книга и без много да я разглеждате, или да се туткате, направо я разобличавате на страница... 99-та. Ето – това е същността - отивате директно там и я прочитате тази страница. Прочитате я без да ви мигне окото, освен ако не намигате на някоя хубава книжарка – тук не ме карайте да отварям пак скоба. И това ви е теста. Ако след това ви се иска неудържимо да отгърнете страницата и да продължите – значи книгата е хубава и може да си я купите. Ако ви отегчи още на третия ред – оставете си я на рафта и не си давайте парите дето и без това ги нямате и вземете друга. Ей това го е казал онзи човек, пък той бил плодовит писател, критик, издател и изобщо голяма работа и хората пó дето са на запад много си го ценят. И често прилагат неговия тест.

Въжета (Cables)

Ден на Троянския кон

          Трябва ли да има ден на секса в българския календар? С този въпрос тръгнахме по улицата за да направим анкета сред гражданите в навечерието на Бабинден. Анкетата така и не излезе в столичния вестник, който ни я поръча, щото както сме я били направили станала по-подходяща за Тодоровден, но сега тук публикуваме някои от отговорите, снети направо от диктофончето без редакторска намеса.

          Р.М. (рекламен модел на джапанки) – М-м-м, хи-хи-хи, аз много уважавам всички празници, като Деня на рибаря, „Свети Валентин”, Деня на пчеларя, щото много обичам палачинки с мед, а също и да нося джапанки с цветенца, хи-хи-хи... Ами-и-и, ъ-ъ-ъ..., как да ви кажа, малко ми е неудобно, но...ъ-ъ-ъ, според мен трябва да има такъв празник, хи-хи-хи... Ама неудобно ми е, щот баба ми ако го прочете...Трябва да е през пролетта според мен, когато природата се възбужда...ъ-ъ-ъ...събужда исках да кажа, нали,...,хи-хи-хи... и цъфти, и се опрашват цветята, и... животните...мяучат, хи-хи-хи...Но искам да ви кажа - за да сте секси всеки ден, носете ултралеките джапанки...(тук следваше името на марка джапанки, който ние изтрихме за да не ни обвинят в скрита реклама).

          Г.Е. (шофьор на самосвал)- Казвам се, значи, Гошо и карам самосвал от 11 години, а преди това карах, значи, булдозер 4 години. Де да знам, т`ва ден на секса звучи много така значи..., щот` ако е, значи, през седмицата, аз сигурно ще съм на, значи, курс с камиона, пък в камиона какъв секс, бе братче...Вечерта си скапан, пиеш две ракии, а жена ти те гледа, значи, с очакване сякаш си кулокранист, а не шофьор на самосвал. Не ми трябва на мен такъв ден, те жените, значи, само си търсят...значи, нали..., ай мани тая работа...Аз предлагам да има Ден на самосвала. Да видиш тогава какъв празник ще си спретнем, значи, о-хаааа,...

       М.Г. (интелектуалец) – Концептуалната визия на въпроса има два основни ракурса – хетеросексуален и хомосексуален секс. Първият е в голяма степен банализиран, а вторият, обратно, все още е маргинализиран. Една такава конкретна реалност оконтурена  в една триста шейсет и пета част от годината би сближила наистина баналното и маргиналното, но би дала резон и за някои психо-мазохистични интерпретации, които биха демитологизирали този сакрален акт. Би било по-рационално да се проведе един задълбочен мониторинг на актуалната народопсихология по въпроса и тогава да се използват съответните нормативни инструменти за реализиране на мажоритарната концепция.

        И.Х. (оперативен работник в тоалетна на автогарата) – Аз, како, секса, мисля че е многу убаво нещо. Шъ ма питаш защо, како? Ама как защо? Щот по време на секс, забравяш всичко друго и си мислиш само за Троянския кон. Ти како, чувала ли си, например, за Троянския кон?А кажи, де, аз да тъ питам теби? Щот аз ни бях чувал, ама мойта още кат го прайхми първия път, ми вика, ти, вика, си кат Троянски кон. Аз многу съ възгордях, щот си мислех че така ми вика щот съм як и тарикат, така, нали...Щот тя мойта многу учена, како, ши знайш, тя е завършила даже 8 или 7 клас, ни помня вече кой...Пък тя ми вика, абе колко си прост, бе... Т`ва Троянския кон е влязъл кат` подарък у една крепост в Троянския балкан и после ту го вкарвали, ту го изкарвали, щот отначало тия от крепостта се съмнявали в тоя подарък и съ назлъндисвали де, обаче накрая го вкарали окончателно, како и от него пу идно време излезли едни човечета и станала една...беля...Абе  крепостта станала напрау на мат и маскара. Ама то туй било многу отдавна, още нас индоевропейците нъй нямало тука на Балканити. И чак след време разбрах колко била права тая мойта, щот след девет месеца и тя стана една...Та ний още оттугава си имами закачка, како – тя се ми вика, айде бе, вика, шъ ми пращаш ли Троянски кон, че вече два дена едвам издържам, вика, без Троянски кон. Та спуред мени, како, трябва да са казва по-скоро Ден на Троянския кон.

Последни напътствия (Last directions)

Кражбата на ковчега на Чаплин - вече и на филм

Преглеждах архивни броеве на швейцарския „Журнал дьо Женев” от 1978 година и се радвах на малките си „открития” от онова време, като истински нещотърсач. „Летях” си във времето и си спомнях как тогава трябва да съм бил в седми клас и колекционирах кибритени кутийки. Точно по това време беше излязла възпоменателна серия от 28 кибритчета, посветени на годишнината от Освобождението и аз си ги бях купил с неописуем възторг. Така реейки се в младостта и ровейки се в архивите на швейцарското минало, в броя от 3-ти март 1978 г на въпросния вестник, попаднах на цели пет страници посветени на 48-ия „Женевски автомобилен салон” – с реклами на беемве, ауди и какви ли не автохали от онова време, изглеждайки ни комично в днешно време. Научих и за традиционно нарасналата през зимния сезон консумация на змии в Хонг-Конг, приготвяни  под формата на супа, които били доставяни от Китай, както и за повишената цена на кафето в СССР с цели 300 %. И чак на последна страница, сбутано в малка колонка, видях - съобщение от последната минута за кражбата на ковчега с останките на Чарли Чаплин, извършено два дни преди това от неизвестни некрофили. През онази 78-ма година май бях гледал вече филми с Чаплин, но за нас тийнейджърите много по-известен беше Митко Бомбата от „На всеки километър”, разбира се. Тогава едва ли съм знаел и, че подобни деяния не са иновация,  а напротив - такива кражби са били нещо като мода през седемдесетте години. Три месеца преди тази дата от „Пер-Лашез” в Париж мистериозно изчезнала урната с праха на Мария Калас, намерена два дни по-късно. В Мемфис, Тенеси, през август 1977 пък били арестувани четирима души в момент, когато се опитвали да отмъкнат саркофага с останките на „краля” Елвис Пресли. Крал, крал – колко да е крал – за мен истинския крал на рокендрола си е Чък Бери и никой не може да ме убеди в обратното, но да не се отплесвам. През февруари 1973 г. били отмъкнати и тленните останки на Маршал Петен, намерени след няколко дни в камионетка. Нали ви казвам – задигането на сандък с останките на известна личност си е било направо цяла мода по онова време. Както сега е на мода да си смениш пола например, или да си телефонен измамник.

Стар лъв от провинциален зоопарк

Лъвът от заглавието е метафора – метафора за България - да не си помислите, че става дума за лъва от хасковския зоопарк. Но да карам подред.

В последните месеци ми се случи да съм неволен слушател на не малко разговори за това колко велики сме били ние българите. Как едва ли не всичко, което днес ни заобикаля и което е било измислено – ако не сме го измислили първи, то поне сме били главната причина да се случи. Най-общо казано при тези разговори ми намирисваше на онова, което наричаме патриотарство и чийто факел е една партия - няма да я назовавам, но завършва на „ака”. При тези раздумки основния лайтмотив беше това, колко ние сме богопомазани и умни, а останалите народи  - колко са тъпи и нискостоящи. Най-благодатна почва за подобни чувства и настроения дава разбира се историята, която с малко повечко амбиции и повърхностни знания, открива място за най-различни тълкувания и изопачавания.

Първият разговор, на който присъствах беше между интелигентни хора – единият поет и то добър поет, а другият - уредник на литературен музей. Че като си пришпориха конете през историята тези другари, като тръгнаха от траките, че и по-назад, разкриха как древните елини всъщност били ни повече, ни по-малко траки и как цялата древногръцка култура била тракийска – т.е. наша, родна. После стигнаха до това, че траките били имали писменост – отделно от гръцката – и как много плочки с тракийски писмена се пазели в САЩ, даже били разчетени, но се пазели в тайна, пък ние тука трева пасем и нищо не знаем.

Вторият разговор беше в един късен автобус от София за Кърджали и беше смесица от мистично и комично, както впрочем са повечето такива разговори. Той се водеше между млади хора – малко над двадесет години. Единият обясняваше вещо на другия колко силни и жилави сме били още от древността и как всички империи или народи, които са ни се опълчвали ние сме ги правили на пух и прах, без изключение. И се даваха нагледни примери с тази или онази империя, с този или онзи подвиг. Когато другия събеседник плахо се обади: „добре, ами Османската империя? Нея защо не сме я направили на кайма”, тогава първия многознаещ малко се запъна, но отговори, че пак сме ги надвили – макар и завладяни, ние сме били основната причина в края на краищата тази Империя да се гътне, защото била смъртно ранена, отслабена отвътре от нас, българите. Защото жилава работа сме това българите - истински лъвове.

В трети разговор пък ме убеждаваха как прабългарите си били живели винаги тук, на Балканския полуостров, и как само по някое време им щукнало да се преместят на изток в Азия и после, през VІІ век просто си се върнали по старите бащини места. Истории, митове, мистика...

Само да кажа, че митологизирането на миналото, митологизирането на нашето „най-най” не е само наша „болест”– тя обикаля по всички народи и страни. През онези 45 години дето на някои им били малко, а на други им стигали, ни учеха, че бъдещето е светло, а миналото - славно. Сега бъдещето е мъгливо, а миналото... абе, оказа се, че не било съвсем такова каквото сме го учили в учебниците, но не пречи за сметка на това да го обявяваме за все по-славно, героично и мистично. Както често става, най-гръмогласни са не историците, или поне не истинските, а разни мистици, езотерици, окултисти и какви ли не любители на конспиративните теории за световен заговор срещу нас. Впрочем книжарниците са препълнени с книжлета на подобна тематика. А щом се издават и продават такива книги, значи се и търсят и купуват.

            Няма да е вярно ако кажа, че българите днес се делим само на две категории – на нихилисти – които отричат всичко стойностно постигнато от нас като нация – те са и тези, които най-често емигрират, и на патриотари – които пък величаят прекалено миналото и достойнството ни по един повърхностен и късоглед начин. Това няма да е вярно, но е вярно, че тези две категории стават все по-многобройни.

Париж, je t`aime…moi non plus*

Бях намислил днес да пусна друга статия, но трагичните събития в Париж от вчера ме накараха да променя намеренията си. И да се замисля над някои неща ставащи във Франция – страната, която може би най-добре познавам след България. 

Масовата екзекуция в редакцията на „Шарли Ебдо”, посред бял ден, извършена от ислямски терористи е безспорно голяма трагедия. Това е грозната страна и на една голяма криза - човешка и цивилизационна. Криза на идентичности. Криза на разбирателството и мултикултурализма. Поводът е само привиден – той винаги може да се намери – в заглавие на статия или книга, в карикатура, в поведение на политик…По-важното е това, че във Франция нещата с любовта, разбирателството, интегрирането между хората от различни етноси, народност, вяра и култура, отдавна не вървяха добре. Всички още помнят и случая с терориста Мохамед Мера, който изби 8 души в района на Тулуза – и то не християни, а мюсюлмани като него, и евреи. Това за какво говори.

Когато през юли 2005 г. бях в Париж, в деня, когато станаха атентатите в Лондон, жена ми притеснено ме питаше от България какво става и дали няма и в Париж опасност от подобни актове. Тогава целият демократичен свят беше уплашен и шокиран – какво точно се случва… Защото се видя, че това е проблем на целия демократичен Запад – през 2004 г бяха  бомбените атентати в Мадрид, 2005 г – в Лондон, после убийствата на „единака” Мера и сега клането в „Шарли Ебдо”. Но сякаш най-фрапантни са нещата във Франция. Страната през последните 50 години беше залята от вълни от емигранти от бившите северноафрикански колонии – Тунис Алжир, Мароко – от хора, които мечтаеха за по-добър живот, за обучение във френски университети, за нормална, добре платена работа. И те искаха да живеят като „бели” хора. Вместо това срещаха високомерие, омраза, отношение като към по-низша каста. Срещал съм го това отношение към чужденеца и особена към арабите, докато учех в Тулуза, виждал съм го и в Париж, и на други места из Франция. Същата тази омраза сега се връща като бумеранг по грозен и нечовешки начин. Защото когато сееш омраза ще жънеш още по-голяма такава, с още по-разкривено лице. И този ужасен акт е всъщност символ на омразата, на завистта към Другия, към този който може свободно да изразява своите мисли, чувства, позиции, да публикува своите карикатури, именно защото е свободен и има самочувствието на такъв.

Съвпадение ли е, или не, че в деня на терористичната атака вчера беше и премиерата по книжарниците на последната книга на скандалния френски писател Мишел Уелбек „Подчинението” („La Soumission”). В нея, най-превежданият в момента френски автор, носител на „Гонкур”, разиграва стряскащия сценарий, в който президентските избори през 2022 г във Франция са спечелени от мюсюлманин от въображаемата партия "Мюсюлманско братство" в битка с кандидата на националистите от „Националния фронт”.

Във всеки случай едно е ясно – и книгата и терористичната атака трябва да предизвикат открит дебат в цялото френско общество и да се направи така, че нещата във Франция да се променят. Вчера на спонтанните демонстрации по улиците впрочем не бяха ли издигнати като лозунг думите именно на покойния вече директор на „Шарли Ебдо” – Шарб: „Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене”.

А не искаме ли всички точно това, без разлика в пол, етнос, религия?

Нека помълчим за жертвите, нека терористите си получат заслуженото правосъдие, а всички останали нека покажем, че демокрацията, свободата и уважението към Другия са в нас самите. И те не могат да бъдат разстреляни с "калашников".

* "Париж, обичам те...аз също не"