Щъркели

Шекерени лимончета 4.

                        На "Х" деца от дома "У"

Десетина минути бях малък.
Десетина минути
бях Икар скалъпил в тъмнината
своя чувственост акутна.

Светлината беше на порции.
Беше светлината
гълъб с ангелски пропорции -
мой връстник в играта.

После се влюбих в тополата -
в тополата срещна -
тя също нямаше спомен,
любовта може ли да е грешна.

Ще й преметна примка от плат,
с възелче издуто.
Запее ли нощния хлад
ще увисна. За десетина минути.



                (от Стихосбирката "В по-лошата половина на гората", 1998 г)

Ескизи от един литературен конкурс

Има страни, в които литературните конкурси са институция. У нас не е така, макар годишно да се провеждат сигурно над сто лит.конкурси и конкурсчета. В нашата страна институция е по-скоро футболното първенство, но аз няма да говоря за футбол, защото нищо не разбирам от този бизнес – ще говоря за една литературна награда. Не бих казал, че нашата съвременна детска литература ми е до болка позната -  не, по-скоро имам поглед от последните 5-6 години и тези впечатления са до голяма степен свързани с участието ми като член на журито на конкурса за детска литература „Петя Караколева”.

Тази година отново бях поканен да съм в журито на въпросния конкурс, което приех с подобаващата отговорност. Предоставени ми бяха около 15-на книги, като ми заявиха, че като ги прочета, ще получа и друга част книги, които в момента били на разположение на членовете на журито в София. Започнах усърдно да чета, водех си бележки,  правих справки в интернет за някои автори и техни произведения - и така близо седмица. Тъкмо когато бях приключил и очаквах да получа втората партида книги за конкурса, ми се обади секретарят на Читалище „Обединение” - съорганизатор на конкурса, за да ми заяви, че няма нужда да чета другите книги – журито единодушно е определило лауреата – писателката Петя Александрова. Предвид на житейския ми и литературен опит, и на географските ширини където живея, успях само да зяпна и да не си давам вид на много ядосан. Но бях. Оказа се, че никой от журито не е сметнал за необходимо да ми се обади по телефона и поне със зле прикрито неудобство да ми поиска мнението. В интерес на истината аз бях отличил като открояващи се доста над другите, две творби – книгата със стихотворения на Димитър Златев „Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци” и „Смокиново момиче” – сборник включващ едноименната повест плюс разкази на Петя Александрова. Т.е. въпросът не е в това дали книгата не е добра като качество, а в това, в кой сериозен конкурс журито взема решението си без да има предвид гласовете и мненията на всички членове, и на всичкото отгоре ги лишава от възможността да прегледат всички книги заявени за участие. Отговорът в стил „радио Ереван” би могъл да е: а) в конкурс, в който жури са Петка и Чапаев; б) каква е тази чуждица: „сериозен конкурс”? А ако излезем от шеговития тон, отговорът ще е: в нито един.

Терзанията на един член на жури

2049-та. Водното огледало

Стоях, облегнат на перилата, вгледан в загадъчната и тиха вода и зяпах мухите. Когато не дължиш пари на никой и денят е безоблачен, няма какво друго да правиш освен да скучаеш зяпайки. Изведнъж в устата ми влезе, като у дома си, една муха. Това малко помрачи блажената ми скука – взех да кашлям, зачервих се и накрая с яка храчка изплюх мухата надалеч във водата. Изпитах гордост от постижението си, но не минаха и трийсет секунди и с мощни загребоци довтаса двуместното кану на водноогледалната полиция.  Единият от полицаите закачи сгъваема стълбичка за перилата и за нула време и двамата се изкачиха при мен.

-         Водноогледална полиция, сержант П…чев. Легитимирайте се, господине. – каза сержант П…чев.

-         А-аааа – послушно изплезих езика си. “Все пак удобство си е това нововъведение с езиковата легитимация”, си помислих. Веднага ти го сканират и всичко лъсва за тебе – кой номер гащи носиш, с какви оценки си завършил седми клас и кои са любимите ти числа, с които пускаш тото.

-         Мдаааа! – каза по-неумолимото на вид ченге. Загазили сте, господин Огледалов. Току-що нарушихте член 268, алинея 13, т.2 на ПеДеГе.

-         Не може да бъде. Аз си скучаех най-достопочтено и зяпах му…

-         И се изхрачихте във водата – прекъсна ме сержанта. Знаете ли, че последното такова нарушения е било преди 21 години, извършено от…момент – и той затърси по екрана на устройството, с което ми беше сканирал езика преди това – от някакъв турист от Чукотка, с психически отклонения. Как не ви е срам! Освен това миналия петък сте се опитали да ритнете единственото бездомно куче в нашия град, което е защитен вид и е под закрилата на госпожа кметицата. То беше обявено миналата година за куче на годината в целия ЕС и наградено лично от еврокомисаря по кучетата с медал.

-         Ама, не…мухата…

-         Знаете ли, господин Огледалов, че в Европа само още в два града са останали единични екземпляри от такива кучета и то…момент… – втренчи се в екрана онзи – по-неумолимия – ето…едното е с опадали зъби в Рошиори де Веде, а другото е в Каспичан. Трикрако и еднооко.

-         Аууу – горките – опитах се да си придам състрадателен вид.

-         И на всичкото отгоре преди 8 дни сте се скарали на съседката си баба Руска…

-         Ама ние много добре се разбираме с… - опитах се да се защитя.

-         …баба Руска, че поливала френския си райграс с лейка от китайски порцелан със сцени от интимния живот на монасите от манастира Шаолин и че готвела нелегално шкембе чорба без да плаща акциз. А възрастната жена била със скъсани тапети в кухнята и…а, не, то това няма връзка,… така…имала слабо сърце и болно папагалче…

-             Не е папагалче, а канарче и не е болно, а пойно – вмъкнах с плаха надежда в гласа.

Мечтатели

Двама мечтатели съзерцават водата от въжения мост към с.Лисиците, над яз."Студен кладенец".

Едит, която разказваше

Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

Пейзаж с язовир "Студен кладенец"

          Есенен поглед към язовир "Студен кладенец", който в момента е почти пресъхнал в една обширна зона навътре от това, което смятаме за "опашка". Изгледът е от вътрешността на разрушена къща (по всяка вероятност бивша ж.п. спирка?). Прилича на картина, нали?