"История на Първото българско царство"- Стивън Рънсиман

          Интересна личност е този англичанин. Когато издава книгата през 1930 г, е само на 27 години. Ерудит, полиглот, владеещ латински и гръцки между другите езици, той е завладян от любовта към историята и особено към историята на Източната Римска империя и на Балканите през средните векове.
          Книгата е сериозен труд, плод на няколко години работа, която той самият определя като "дръзко начинание"  в предговора си 50 години след издаването. Пак там пише, че "за всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: колко съм бил умен.Сега не бих се сетил."
          Както казах трудът е издаден през 1930 г в Лондон и от днешна гледна точка не може да ни изненада с нещо ново, което не знаем. Изворите, с които той борави така перфектно, също са познати - те не са много за онзи период, но интересна е гледната точка на един чужденец, който не е обременен от мисълта да представя фактите в благоприятна за страната светлина, а да тушира някои неприятни подробности.

Прием на цар Симеон в Константинопол и битката при Ахелой - миниатюра от Манасиевата хроника 14 в.

          Той пише: "В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т.нар."Източен въпрос" през 18 в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца." И като се замислим това наистина е така.
          Много неща правят впечатление в книгата - аз ще се огранича само до няколко цитата за да не става твърде дълго това изложение:
          "Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой."
          Рънсиман категорично не признава съществуването на хан Пресиян като самостоятелен владетел след Маламир и преди Борис. Според него по всяка вероятност Пресиян е бил висш военачалник, от знатен род, но не и хан.

Мамка ти, домнуле сомнуле

     
          От колата до брега на язовира настъпил пет черни бръмбара. Два мъжки и три женски, но Мишо Сома даже не ги забелязал. Макар и видимо подмладен този ден, той все пак отдавна не бил във възрастта да ахва радостно от всяка пълзяща и мърдаща твар. Просто ги настъпил без да иска.

          Малко преди това, бил спрял съвсем хладнокръвно оранжевия москвич направо в камънака, встрани от пътя и въпреки страничния наклон. От руското возило до водата имало не повече от 40 дни разстояние. Оп! Чакай! Това с четиридесетте дни ще остане чак след края на разказа, а тук трябва да е: “не повече от 40 метра разстояние”.

          Водата била спокойна, с бледа, млечно-сивкава мараня над нея като ореол. Сторило му се дори, че имала малко лукав вид, сякаш криела нещо. Мястото не било от най-привлекателните, било направо грозно – обрасло с онези сухи драки, дето им викали “христов венец”, с жълти като бабини зъби трошливи камънаци и без нито едно дръвче за сенчица, или за просветление. Но за Мишо Сома, то било много магическо. Тук, два пъти вече – информацията била от достоверен източник - се появявал сом. Бавен и невероятен, като Лохнеското чудовище, така го описвали очевидците със страхопочитание. И пак точно за тази вода, врачката от едно турско село му предрекла, че “ще хванеш нещо, дето веднъж се хваща, но много да внимаваш да не ти се изплъзне друго”.

          Не знам дали вие знаете, какво е да си обсебен от желанието, какво ти, направо от манията, да хванеш сом. Както се вика, влязла му била сомова кост в мозъка. Станал бил като сомнамбул. До късно вечер обикалял разни маниашки сайтове за риболов, които все завършвали накрая на “.com ”. И това го влудявало още повече, защото той го четял като “сом”. В специализирана литература научил не само латинското име на сома, но и как му викали на седем други езика. Разказвал на свои приятели-рибари: “ще хвана такъв сом, че да нахраня половината Сомалия”. До такава степен се бил повредил, та даже познатите му твърдели, че настъпили морфологични изменения в него - главата му се била приплеснала от темето към брадичката, а устата му се опънала към двете уши, досущ като сомова муцуна. Да не говорим за погледа – един такъв рибен и във всяко отношение, досущ като поглед на звено от върха на хранителната верига.
          Затова и Мишо, хванал здраво новия си турски харпун, кепа и двете въдици с лазерно наточени куки и тройки, въобще не забелязал онези пет черни бръмбара, дето ги споменахме в началото. Направо ги прегазил като Хитлер Полша.

Да тичаш, или да не тичаш когато вали...what a question

1992 година. В началото на лятото бях приет на стаж във Федералната Станция по агрономически изследвания в Нион, Швейцария и смятах, че съм хванал Бог за...мантията.

Един юлски ден по обед, вървяхме към столовата с част от колегите научни работници – все млади и готини хора, когато плисна проливен, летен дъжд. Всички взехме да тичаме инстинктивно за да минем по-бързо разстоянието от  има-няма 80-100 метра. Само колегата Серж вървеше бавно под дъжда с достойнство и видима гордост. Тогава се разрази спор между мен и него. Той твърдеше, че е глупаво при силен дъжд да се тича, защото ако тичаш се мокриш повече, отколкото ако вървиш спокойно. При по-висока скорост си обирал повече капки. Аз застъпвах обратната теза – че тичайки изминаваш разстоянието по-бързо, т.е. по-кратко време си изложен на капките. Другите се чудеха коя страна да вземат, защото Серж беше ерудит и всички ценяха неговото мнение – включително и аз. После много пъти съм се замислял върху това – кое е по-добре, защото така и не бях убеден от тезата на моя швейцарски колега, но пък бях разколебан и в моето мнение.

Преди 2-3 години попаднах на проучване на полски физик и немски текстилен спец - те двамата правят заключението, че има оптимална скорост, при която ще си най-малко мокър, като тя зависела от посоката на вятъра. Да, обаче преди няколко месеца се запознах с друго изследване от 2012 г. Италианският професор Франко Боци, който явно има богат опит с ходенето в дъжд без чадър, е на мнение, че онези двамата симпатяги – символ на полско-немската дружба, не са прави. Според неговата публикация в „The European Journal of Physics” колко ще сме мокри при дъжд, зависело от отношението височина-дебелина на нашето тяло – това първо, после от вятъра, и на трето място от големината на дъждовните капки. Елементарно, Уотсън! – би казал Холмс, разтваряйки си просто чадъра над главата.

Най-общо – в повечето случаи, най-добре, според проф.Боци, било все пак да си плюеш на петите и да тичаш колкото се може по-бързо. Ако вятъра е насрещен – важало същото правило, но ако е откъм гърба ти, тогава оптималната скорост на движение трябвало да е равна на скоростта на вятъра.

Все пак проф.Боци, накрая промърморва, че въпроса с движението на жив човек по време на  дъжд и неговата мокрота е много сложен и че много фактори участват в това уравнение, с което явно е искал да излезе сух от цялата работа. Като не се споменава нито дума за такива фактори като дали човекът е влюбен, какво е закусил  сутринта, а да не говорим за земното притегляне, което както знаем не е еднакво на различните места от Земята.

Ех, Серж, що ми се струва, че все пак в онзи летен швейцарски ден, аз съм бил по-прав (а и по – сух) в тогавашния ни спор. Макар че когато човек е млад, бъдещето му – светло, а Женевското езеро – хем на една ръка разстояние, хем - до коляно, не му пука изобщо дали ще се намокри малко повече при един евентуален дъжд, дали капките падат под крив ъгъл и откъде духал вятъра.

"Магарешки бодил"

Първото ми видео, правено преди няколко години, на един въжен мост, на 15 метра над водата. Всички участници - и малки и големи се забавлявахме чудесно и в крайна сметка, мисля че се получи един приличен купон. Песничката е без претенции и се бъзика с това, което някои все още наричат "преход" - т.е. какво беше, какво искахме да бъде, а какво стана...

8 x 5

Всичко  хубаво да се множи по пет...

Бързите варвари

Едва ли някой си спомня края на разказа „Исус ми прати sms” писан преди десетина години може би. Там двама пройдохи и пияници отиват на някакъв купон където се насвяткват порядъчно, но покрай пиянските изцепки, автора пробутва и някои "бързи" размисли. Ето цитат:

          „Куклата Ям последно се опитвала да артикулира, че трябвало да се построят „фаст чърч” – „бързи църкви”. Ама от устата му излизало нещо като „фастъче”, на което аз съм се смеел с несигурен и оклюмал смях. Та тези „фаст чърч” щели да бъдат за летящите с бързи коли, хранещите се с „бързи закуски”, забързани, делови хора, където щели в движение да теглят по една „бърза молитва”, прочетена от екрана над олтара или от мобилния телефон. „

          И понеже аз съм от тези хора дето постоянно си дават среща с въпроси, които много хора искат да избегнат, продължавам да се терзая.

• Защо децата ни четат малко? 
• Защо все по-малко хора се интересуват от култура, особено у нас? 
• Защо киното се унифицира и кой е този съвременен Прокруст, който го вкарва все в един и същ (безинтересен) калъп? 
• Защо изчезнаха книжарниците? 
• Защо радиото вече губи сили като културна институция?

          Нещо май си отива... И това нещо не е само младостта, както се пееше в онази песничка. Отива си една стара, красива култура, защото са дошли бързите варвари. Културата на тези бързи варвари е такава, каквато е загатната в края на цитирания вече мой разказ – тя е поредица от ритуали, от дейности които се вършат в бързина, докато се движат от точка „А” до точка „Б” – вършат се между другото. Това е бърза култура, повърхностна култура.
          Бързите варвари нямат време да прочетат една книга от край до край – те прелистват набързо началото, средата и края за да добият представа за някой автор. Нямат време да гледат филм бавно и спокойно, особено ако е филм с взаимоотношения, а не с екшън-действие.
          В днешния свят има все по-малко дълбочина, философия – той не иска да си губи времето с постоянство и проучване в детайли на една тема. Бързите варвари са хора на шоковата култура. Те са като всички нас – добре облечени, красиви, имат топла вода и обноски, но подскачат в интересите си от спорт към видеоигри, модни маратонки или английски, като в рекламите – бързо и повърхностно.

       Нещо май си отива...Новите технологии смалиха света, но го направиха и много по-динамичен и повърхностен. Не ни остава нищо друго освен постепенно и ние да станем бързи варвари, да кажем „амин” на бавността и да запалим една „бърза свещ” в някоя „бърза църква”.

Здрава и честита 2016 година