Джакузи

Безброй са имената на хорицата едва свързващи двата края, тръгнали през 19-ти и първата половина на 20 век за голямата митична страна отвъд Атлантика, наречена просто Америка. Явно тогава терминът „евроатлантически ценности” се е свеждал само до „отвъдатлантически ценности”, а Европа, задъхваща се от аристократизъм и традиционализъм, никой не я е броял за слива. Много от тези хорица са загинали, много са се влели в масата на посредствено живуркащите в Новия свят, но единици все пак са успели да яхнат световната известност и успех. Към тези единици би трябвало да причислим и италианската фамилия Якуци (Jacuzzi).

Седем братя и шест сестри емигрират заедно с родителите си в началото на 20 век от Северна Италия за Калифорния в преследване на мечтата за по-добър живот. Звучи като приказка, но едва ли е било лесно такова решение - 15-членно семейство да потегли към несигурността и неизвестността.

Част от Джакузи брадърс в работилницата им в Калифорния

        Американците разбира се, побързали да променят произношението на името им и от Якуци то станало Джакузи. В началото – като всички новопристигнали и те си плюят на ръцете и започват да бачкат здраво и каквото им падне - берат портокали, помагат в лозарството, а някои от братята се опитват да приложат своята сръчност на механици в бързо развиващата се авиационна индустрия. Звучи ви познато и днес нали, сякаш нищо не се променило за тези 100 и кусур години.

По време на Първата световна война Джакузи, или поне по-големите синове от фамилията, изобретяват дървено самолетно витло с подобрени качества, а по-късно и затворена самолетна кабина, която е била внедрена при пощенските самолети. Може би са имали наистина дарба и голямо бъдеще в аеропланната индустрия, но когато през 1921 г единият от братята загива в самолетна катастрофа, те изоставят мераците си в тази сфера. А може би и защото са чули, че едно българче – Асен Йорданов вече е пристигнал в САЩ и за тях няма да има големи шансове за развитие в самолетостроенето. Така или иначе някъде от този момент нататък те се ориентират към правенето на водни помпи за земеделието – и са ги правели добре, щом като печелят медали на някои земеделски изложения. Дело на „Джакузи брос” е първата потопяема помпа, която предизвиква фурор сред американските фермери, но тяхно изобретение е и огромен вентилатор, подобен на днешните ветрогенератори, който е трябвало да предпазва посевите от мразове.

50 % въздух + 50 % вода= хубав хидромасаж

КомИнизъм

"История на Първото българско царство"- Стивън Рънсиман

          Интересна личност е този англичанин. Когато издава книгата през 1930 г, е само на 27 години. Ерудит, полиглот, владеещ латински и гръцки между другите езици, той е завладян от любовта към историята и особено към историята на Източната Римска империя и на Балканите през средните векове.
          Книгата е сериозен труд, плод на няколко години работа, която той самият определя като "дръзко начинание"  в предговора си 50 години след издаването. Пак там пише, че "за всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: колко съм бил умен.Сега не бих се сетил."
          Както казах трудът е издаден през 1930 г в Лондон и от днешна гледна точка не може да ни изненада с нещо ново, което не знаем. Изворите, с които той борави така перфектно, също са познати - те не са много за онзи период, но интересна е гледната точка на един чужденец, който не е обременен от мисълта да представя фактите в благоприятна за страната светлина, а да тушира някои неприятни подробности.

Прием на цар Симеон в Константинопол и битката при Ахелой - миниатюра от Манасиевата хроника 14 в.

          Той пише: "В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т.нар."Източен въпрос" през 18 в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца." И като се замислим това наистина е така.
          Много неща правят впечатление в книгата - аз ще се огранича само до няколко цитата за да не става твърде дълго това изложение:
          "Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой."
          Рънсиман категорично не признава съществуването на хан Пресиян като самостоятелен владетел след Маламир и преди Борис. Според него по всяка вероятност Пресиян е бил висш военачалник, от знатен род, но не и хан.

Мамка ти, домнуле сомнуле

     
          От колата до брега на язовира настъпил пет черни бръмбара. Два мъжки и три женски, но Мишо Сома даже не ги забелязал. Макар и видимо подмладен този ден, той все пак отдавна не бил във възрастта да ахва радостно от всяка пълзяща и мърдаща твар. Просто ги настъпил без да иска.

          Малко преди това, бил спрял съвсем хладнокръвно оранжевия москвич направо в камънака, встрани от пътя и въпреки страничния наклон. От руското возило до водата имало не повече от 40 дни разстояние. Оп! Чакай! Това с четиридесетте дни ще остане чак след края на разказа, а тук трябва да е: “не повече от 40 метра разстояние”.

          Водата била спокойна, с бледа, млечно-сивкава мараня над нея като ореол. Сторило му се дори, че имала малко лукав вид, сякаш криела нещо. Мястото не било от най-привлекателните, било направо грозно – обрасло с онези сухи драки, дето им викали “христов венец”, с жълти като бабини зъби трошливи камънаци и без нито едно дръвче за сенчица, или за просветление. Но за Мишо Сома, то било много магическо. Тук, два пъти вече – информацията била от достоверен източник - се появявал сом. Бавен и невероятен, като Лохнеското чудовище, така го описвали очевидците със страхопочитание. И пак точно за тази вода, врачката от едно турско село му предрекла, че “ще хванеш нещо, дето веднъж се хваща, но много да внимаваш да не ти се изплъзне друго”.

          Не знам дали вие знаете, какво е да си обсебен от желанието, какво ти, направо от манията, да хванеш сом. Както се вика, влязла му била сомова кост в мозъка. Станал бил като сомнамбул. До късно вечер обикалял разни маниашки сайтове за риболов, които все завършвали накрая на “.com ”. И това го влудявало още повече, защото той го четял като “сом”. В специализирана литература научил не само латинското име на сома, но и как му викали на седем други езика. Разказвал на свои приятели-рибари: “ще хвана такъв сом, че да нахраня половината Сомалия”. До такава степен се бил повредил, та даже познатите му твърдели, че настъпили морфологични изменения в него - главата му се била приплеснала от темето към брадичката, а устата му се опънала към двете уши, досущ като сомова муцуна. Да не говорим за погледа – един такъв рибен и във всяко отношение, досущ като поглед на звено от върха на хранителната верига.
          Затова и Мишо, хванал здраво новия си турски харпун, кепа и двете въдици с лазерно наточени куки и тройки, въобще не забелязал онези пет черни бръмбара, дето ги споменахме в началото. Направо ги прегазил като Хитлер Полша.

Да тичаш, или да не тичаш когато вали...what a question

1992 година. В началото на лятото бях приет на стаж във Федералната Станция по агрономически изследвания в Нион, Швейцария и смятах, че съм хванал Бог за...мантията.

Един юлски ден по обед, вървяхме към столовата с част от колегите научни работници – все млади и готини хора, когато плисна проливен, летен дъжд. Всички взехме да тичаме инстинктивно за да минем по-бързо разстоянието от  има-няма 80-100 метра. Само колегата Серж вървеше бавно под дъжда с достойнство и видима гордост. Тогава се разрази спор между мен и него. Той твърдеше, че е глупаво при силен дъжд да се тича, защото ако тичаш се мокриш повече, отколкото ако вървиш спокойно. При по-висока скорост си обирал повече капки. Аз застъпвах обратната теза – че тичайки изминаваш разстоянието по-бързо, т.е. по-кратко време си изложен на капките. Другите се чудеха коя страна да вземат, защото Серж беше ерудит и всички ценяха неговото мнение – включително и аз. После много пъти съм се замислял върху това – кое е по-добре, защото така и не бях убеден от тезата на моя швейцарски колега, но пък бях разколебан и в моето мнение.

Преди 2-3 години попаднах на проучване на полски физик и немски текстилен спец - те двамата правят заключението, че има оптимална скорост, при която ще си най-малко мокър, като тя зависела от посоката на вятъра. Да, обаче преди няколко месеца се запознах с друго изследване от 2012 г. Италианският професор Франко Боци, който явно има богат опит с ходенето в дъжд без чадър, е на мнение, че онези двамата симпатяги – символ на полско-немската дружба, не са прави. Според неговата публикация в „The European Journal of Physics” колко ще сме мокри при дъжд, зависело от отношението височина-дебелина на нашето тяло – това първо, после от вятъра, и на трето място от големината на дъждовните капки. Елементарно, Уотсън! – би казал Холмс, разтваряйки си просто чадъра над главата.

Най-общо – в повечето случаи, най-добре, според проф.Боци, било все пак да си плюеш на петите и да тичаш колкото се може по-бързо. Ако вятъра е насрещен – важало същото правило, но ако е откъм гърба ти, тогава оптималната скорост на движение трябвало да е равна на скоростта на вятъра.

Все пак проф.Боци, накрая промърморва, че въпроса с движението на жив човек по време на  дъжд и неговата мокрота е много сложен и че много фактори участват в това уравнение, с което явно е искал да излезе сух от цялата работа. Като не се споменава нито дума за такива фактори като дали човекът е влюбен, какво е закусил  сутринта, а да не говорим за земното притегляне, което както знаем не е еднакво на различните места от Земята.

Ех, Серж, що ми се струва, че все пак в онзи летен швейцарски ден, аз съм бил по-прав (а и по – сух) в тогавашния ни спор. Макар че когато човек е млад, бъдещето му – светло, а Женевското езеро – хем на една ръка разстояние, хем - до коляно, не му пука изобщо дали ще се намокри малко повече при един евентуален дъжд, дали капките падат под крив ъгъл и откъде духал вятъра.

"Магарешки бодил"

Първото ми видео, правено преди няколко години, на един въжен мост, на 15 метра над водата. Всички участници - и малки и големи се забавлявахме чудесно и в крайна сметка, мисля че се получи един приличен купон. Песничката е без претенции и се бъзика с това, което някои все още наричат "преход" - т.е. какво беше, какво искахме да бъде, а какво стана...

8 x 5

Всичко  хубаво да се множи по пет...