Огнестрелният изравнител

          Огнестрелното оръжие изравни хората. Това, за което се бореха и мряха бедняците и простолюдието по време на Великата френска революция, и което толкова искаха да постигнат комунистите – равенството и братството, вече е постигнато. Благодарение на автоматичното пушкало. Казват, че Самюъл Колт известния оръжеен конструктор е измислил тази крилата фраза: "Бог създаде хората, а аз ги направих равни". И то някъде през 40 -те години на 19 век още.

            
          Така е и до днес. Застреляните преди години деца във финландско училище са братчета на убитите в американско училище ученици, които са побратими на убитите на 13 ноември в Париж десетки невинни, млади хора и т.н. Вестник "Льо Монд" ги публикува във всеки брой - жертвите от 13-ноември - снимките им са наредени една до друга - всички разлики между тях са заличени от един изстрел.

          Пистолетът и калашника са част от масовата култура, както кока-колата, холивудските филми или поп-фолка у нас. За да натиснеш спусъка, дори не се искат кой знае какви умения. По уестърните многократно сме гледали бой на индианци и бели. За индианците, стрелбата с лък е истинско изкуство, изискващо многогодишна практика и усъвършенстване на бързината, точността, ловкостта, отработването на много движения. Усет за траекторията на стрелата, за вятъра и какво ли не. Нищо подобно не е нужно за да натиснеш спусъка. За да стреляш не се изисква да учиш десет години техниките как да владееш тялото и духа си в манастира Шао-Лин.

          Помня, едно от последните желания на баща ми, преди да почине, беше да си купи газов пистолет. Явно и той е стигнал до същия извод за „равенството”, което дава „патлака” в джоба. По този начин, той – осемдесет - годишният старец, съзнаваше, че ще изравни своята немощ и безсилие със силата и бруталността на околния свят. Че ще придобие все пак някакво самочувствие, някаква защита в този…айде да го кажем неуютен, за слабите и бедните хора, свят. Не успя да си купи пистолет баща ми, както не успя и много други неща да направи в своя живот.

         Значи наистина огнестрелното оръжие прави „равни” младите и старите, учените и неграмотните, силните и слабите, изравнява тренираните и ловките с несръчните, изравнява мюсюлманите с християните и атеистите. Просто „изравнява” наред.

          Останалото няма значение.

          И това е жалкото...

Да си изпревариш сянката

"Уроборос" - откъс от романа

Бавно, сякаш дялка думите си с длето по надгробна плоча, ножарят започва да говори.

- Някога, в началото на ХІХ век, моите прадеди са живели на югоизток от Корте, в селище, разположено в полите на планината, там, където започва долината на Алезани. До преди петдесетина години, още можеха да се видят останки от къщата ни, обрасли с диви смокини и капинаци. Сега вече нищо не е останало. По-старите хора са я помнели като „къщата на десетте пушки”. По това време всички домове в Корсика били наричани по този начин, според броя на мъжете, годни да носят оръжие. Ако е имало баща и син в една къща, то това било къща от две пушки, ако е имало петима мъже – къща с пет пушки и т. н. Те били баща и девет братя – макар че според друг източник, мъжете били дванадесет и къщата наричали “къщата на дванадесетте пушки”. Десет, или дванадесет – това не е толкова важно. Фамилията им била Джованали. Ти сигурно не си чувал за Джованалите. Те са потомци на една религиозна секта, ерес, просъществувала от ХІV век чак до... не се знае до кога. Казват, че била вдъхновена от катарите в Ломбардия и албигойците в Южна Франция, които пък били, ти по-добре знаеш, продължители на учението на българските богомили. През ХVІІІ век, сектата не съществувала вече, а Джованали било фамилно име на няколко семейства, пръснати из цяла Корсика. По времето, за което става дума, в „къщата на десетте пушки” живеело последното семейство с това име. Име, обругавано, презирано, осмивано. Но все пак преминало през вековете и запазило се благодарение на гордостта, или на вендетата – кръвното отмъщение. Аз съм потомък именно на тези Джованали. В рода ни ножарството се предава от поколение на поколение. Моят пра-пра- и т.н. дядо и неговите братя имали сестра - много красива девойка. Веднъж, скоро след като се оженил дядо ми, тя била отвлечена в гората и изнасилена брутално. За да запази честта си неопетнена, тя се обесила, а няколко дни след това хора от селото намерили насилника - с нож в гърба. Някой от братята отмъстил за сестра си. Разбрало се, обаче, че убитото момче било от голямо и заможно семейство. Така се положило началото на една истинска междусемейна война. Един по един падали братята, защото вендетата има много простичко правило – започне ли, не свършва, докато не бъде убит и последния пълнолетен мъж от едното от враждуващите семейства. Това траело понякога десетилетия. Сенека, знаеш кой е Сенека, този добродетелен стоик е бил заточен доста години тук на острова, та той е казвал: “От всички корсикански обичаи, на най-голяма почит е вендетата”. Останал само моят пра-пра-дядо със своята невеста – девойка от фамилията Ралцони. За да оттърве кожата, той избягал в Марсилия и чак след много години се върнал и се установил в Корте, като приел фамилията на жена си – Ралцони. За Ралцоните също има предание, че били джованали, дошли от Италия, някъде към ХІV или ХV век, но може би това е само легенда. Оттогава всъщност, името Джованали се изличило от историята на Корсика. Пра-пра-дядо ми, вече като Ралцони, открил ножарски дюкян. Ножът, който ти показах, остана от него. 

(Иво Георгиев, "Уроборос", Издателство "Жанет-45", 2012 г)

"Половите идентичности" обяснени от Мимито

          Още като малък мама и тати ми казваха, че децата ги носят щъркелите. Звучеше красиво и съм го запомнил. После пораснах и разбрах, че децата се правели от една мама и един тати. Аха - значи имало два пола – пол „мама” и пол „тати”. Сега вече съм по-голям и в часовете по анатомия на човека това с двата пола се потвърди само дето там ги наричаха женски и мъжки. От Мимито, с която седим на един чин, разбрах, че нещата са по-сложни – имало батковци дето не обичат да се гушкат с какички, а пак с батковци, както и какички дето не искали да си лягат с батковци. Тя им викаше педераси, на тези първите, а на другите - лезбийки. Честно да ви кажа съвсем се дезориентирам от ден на ден – един от по-горния клас ми разказваше преди време, че имало хора дето са се родили с пол „татко”, но искали с операция да си сменят пола на „мама”… Щура работа.

          И нали вече поназнайвам английски, реших сам да проуча тази работа. Онзи ден чета в британски вестник, че деца по-малки от мен - тринайсетгодишни ученици от Острова били поканени да участват в проучване като определят своята полова идентичност. Те трябвало да избират измежду… 25 възможни отговора. Сред отговорите в анкетата, подкрепяна от правителството имало и такива „идентичности” като „полово неопределен”, „полу-момиче” или „триполов”. Нещо не мога да вдяна – явно английския ми е слаб още – какво е това триполов, или полу-момиче. Писах бележка на Мимито. Тя ми отговори, че след часовете ще ми обясни. Иначе целта на това питане била да се установи доколко половете имали значение за нас децата.

Проекто-анкетата за британските ученици (в. "Дейли мейл")

          Някакъв женски комитет пък, цитиран от същият вестник даже твърдял, че 650 000 британци „вероятно” се чувстват полово несъвместими с тялото, което имат. Откачена работа, нали ви казвам.

          След училище отидохме вкъщи с Мими. Казах и как преди месец, тати четеше на мама статия от френски вестник за странни полови идентичности, в която се обясняваше какво значело например „пансексуален”, „сколиосексуален” и ей такива щуротии. Мимито плесна с ръце и пожела да ме изпита какво съм запомнил (щото аз подслушвах) и аз започнах:

          „асексуален” – човек, който не изпитвал полово влечение към другите (без значение от кой пол). „Ясно, - каза Мимито – още едни будали дето разчитат на щъркелите за съществуването на човечеството”;

          „грейсексуален” – това пък бил такъв, който бил по средата между полово активен и асексуален тип поведение. Тези, които се определяли като „грейсексуални”, в същото време можело да бъдат гей или хетеро определящи се. Тук Мимито се сети – не знам защо, че Моканина  казвал: „Боже, колко мъка има по тоя свят”. Кой беше тоз Моканина, ма Мими – и той ли е грей-таквоз?

          „литромантик” ( “lithromantic”) – който изпитвал любовни чувства, но не желаел те да са взаимни. Туй пък как да го разбирам – че аз даже кучето си като обичам искам и то да ме обича, пък, хората…

          „пансексуален” – който можел да се влюби в човек от всеки пол; „Мими, дай само да уточним все пак колко бяха половете, че съвсем му изпуснах края.” Пък тя ме плясна по коляното и ми каза „глупчо”.

          „панромантичен” – който можел да изпитва чувства, но без сексуално желание, към човек от всеки пол; „Баба Мара – започва Мимито – казва, че туй е често срещано при растенията – и те изпитвали чувства към хората”. „Добре че ние не сме растения, изтърсих аз”;

          „сколиосексуален” – който изпитвал сексуално привличане към хора, които не спадали към двуполюсния модел – мъж-жена (според сайта Genderqueerid.com). Влязохме с Мимито в сайта и там се казваше още, че този термин не описва привличане към определен пол, нито половия статус зададен при раждането. Объркано е, ама това е положението. Мимито каза, че това щяла да ми го обясни чрез метода на допускане на противоположното и не знам защо ме целуна.

          После  - понеже мама и тати ги нямаше в къщи, ние с Мими се отдадохме на много приятни обяснения за половата ориентация на младите и забравихме съвсем за анкетата в онова английско вестниче.

          Който иска по-добре да се ориентира сред половите ориентации на хората и няма някоя като Мимито наблизо за да му ги разтълкува, може да посети ей този сайт, например.

Момче, мост, море...е, добре, де - язовир

Алпхорн

Йост имаше дълги, октоподести пръсти, а жена му седеше зад мен, на задната седалка, макар това да не е най-важното в разказа. Започвам по този начин само защото не мога да започна така: “онази нощ, на вилата на Шарли Мита в Швейцарските Алпи ме наебаха”. Ще се съгласите, че такова начало въобще не е магично, нито пък отговаря съвсем на истината, колкото и тайнствена да е тя. Затова и никога няма да започна така един разказ.

Без да го усуквам повече, продължавам: Йост, докато шофираше, хванал кормилото с дългите си октоподести пръсти ми обясняваше, че алпийският рог, или алпхорн, както още се наричал, се изработвал най-често от иглолистно дърво. Дълъг бил три метра и четирийсет, но се разглобявал на две или на три части, за да е по-удобен за пренасяне. Неговият се разглобявал на три. А жена му – не знам дали ви казах, седеше зад мен, на задната седалка.    

-                             - Духа се както при тромпета – не е много трудно, но се иска тренинг на устните. – поясняваше Йост на своя френски с много симпатичен немски акцент.

-                             - И какви пиеси свирите? – попитах аз, заради свободата на изразяване, а и от любопитство.

-                             - Знаеш ли, малко творби има писани за алпийски рог – започна Йост. – От класиците, Леополд Моцарт – бащата на Волфганг Амадеус е писал за този инструмент. Творби за квартет пък, има още по-малко, така че срещаме големи трудности с намирането на партитури. Понякога сме принудени да дублираме гласове и да свирим практически трио и даже дуо.

Преди век и нещо, великият Брамс…

И ми разказа за втори път случката с Брамс, но за да не губим темпо, ще ви я разкажа по-нататък.

Спрях да питам. Случваше ми се да замлъквам внезапно - понякога от стеснение, понякога за да изглеждам по-умен. Започнах да се чудя, какво ли е накарало хората по тези места да измислят такъв дълъг инструмент. Дали височината на високите, сини планини? Едва ли, защото по тази логика селяните в Хималаите би трябвало да свирят на инструменти от по шест-седем метра.

Преди месец, Йост ме беше поканил на концерт в Нион. Негов приятел от Лозана - и то не кой да е, а известният Йозеф Молнар, представяше пред публика албум със свои изпълнения на алпийски рог в съпровод на пиано. Дотогава и не подозирах, че може да съществува такъв дует. Аз не съм човек с еснафски предразсъдъци и веднага “щракнах”, че тромавият алпхорн в съчетание с виртуозното, по калиграфски прецизно пиано звучеше адски нестандартно. Подкефих се. Рогът вървеше напред демонстрирайки сила, като валяк, сякаш без да се съобразява с богатия диапазон на пианото, но в същото време без нито един излишен тон. Просто бях всмукан от сладката бездна на тази музика. Към края на концерта съвсем определено ми изплува оня разказ на Ромен Гари, в който един гигант, висок близо три метра, избягал с жената на директора на цирка, в който работел. Тя била лилипутка - висока осемдесет сантиметра. И директорът на цирка, в разказа, се питаше: “много ми е любопитно, как го правят, много ми е любопитно”. Докато слушах прехласнат това безмилостно съзвучие на дългият три метра алпийски рог с нежното, женствено пиано, в главата ми кънтеше: “как го правят”. След малко пак: “как го правят”. Но го правеха и се получаваше добре. Именно защото двата инструмента бяха напълно различни и сякаш несъвместими. След концерта си купих диска и взех автограф от Йозеф Молнар. От пианиста – не.

Когато пристигнахме на вилата – трябва да е било към шест следобед, Шарли Мита ни посрещна отпред, с добре отрепетирано  гостоприемство. Вилата му беше с типичната за този край архитектура – долния етаж изграден от масивен камък, а втория етаж и мансардите бяха почти изцяло направени от импрегнирано дърво. От всички страни беше заобиколена от добре поддържана, скучновата, зелена морава, в която имах усещането, че не пъпли дори една мравчица.

Разтоварихме багажа и музикантите веднага взеха да вадят калъфите и да сглобяват инструментите. За да не им се мотам в краката, аз се заех да вдишвам яростно и с пълни гърди прекрасния въздух и да възприемам гледката, която се откриваше надолу към долината с град Сион и към отсрещния масив на Алпите. Направиха ми впечатление две неща: от всички вили наоколо, на видно място, неумолимо се вееше швейцарския флаг и имаше много цъфнало мушкато по балконите. Всичко това, заедно с всеобщата еднакво сресана зеленина, страшно ми приличаше на пейзаж от многократно получавана една и съща пощенска картичка.

          Четирите инструмента, вече сглобени, бяха подпрени на стената на вилата, за “да свикнат” с околната температура.

Шарли (с неговото добре отрепетирано гостоприемство) беше подредил за аперитив два вида бяло вино, собствено производство и за мезе – фъстъци и зелени маслини. Започнахме да подгряваме с лек разговор за малки неща и големи първи глътки. Освен Йост, още двама от квартета бяха с жените си – все дами на възраст около петдесетте, с балсамирана някогашна хубост. Подпитваха ме как се чувствам в страната, харесва ли ми? Във въпросителните им изражения долавях, че се чудят – какъвто съм финяга - какво ли правя в съботите и неделите. Те нямаше как да знаят, че хубавото на самотата е това, че те кара по-често да си измисляш паралелни животи и понякога да се чудиш – сега в кой от паралелните си светове се намираш.

Булевардът с лиричния ритъм