Кич е немска дума, измислена
около средата на 19 век. Тогава прапрадядо ми е живеел на левия бряг на Марица
край Свиленград и изобщо не се е питал роб ли е или не е роб, нито дали е кич
ако си гледаш бостана и добитъка, и жената гледаш да е добре нахранена и
облечена, а пък не си чел Бодлер.
Днес със сигурност всички сме
роби. На кича.
Кич е когато областен град няма
кино, нито симфоничен оркестър (дори и камерен), но има десет игрални зали, които
постоянно са пълни.
Кич е когато закритият градски
басейн от 20 години продължава да е закрит, а откритият стадион все така чака
да бъде открит.
Кич е когато е приет общински
бюджет за култура клонящ към нулата и все няма пари за спонсориране на
музикални проекти, или записи на наши музиканти, за издаване на книги или за
организиране на изложби на местни художници в страната.
В онези години наричани
социализъм, освен всичко друго, кич беше и да те задължават да гласуваш (показвайки открита радост) само за една
партия. Днес, особено в нашия район, няма голяма промяна в това отношение.
Не е кич да имаш държавен
театър със сто души екип (айде, 80 да са) и да нямаш продаваеми спектакли от
високо качество, кич става когато виждайки това, в същото време си против
положението да се промени към по-добро.
Не е кич, че най-масово
практикуваният спорт от децата в града се нарича карате. Кич е, че на децата не
се предоставя друг избор при спортовете.
Кич е да няма велоалеи по
натоварените улици на града, а да означиш с блажна боя „алея” за велосипеди по
пешеходна улица, която на всичко отгоре е с павета. Това е нещо като да
направиш аквариум в морето.
Не е кич да отвориш нов граничен
пункт между две държави. Става кич когато културните маршрути се свеждат само до
плажната ивица за гостите от едната държава, и до евтините супермаркети и
ресторанти съответно за другите.
Не е кич да караш малки и
красиви момичета с помпони да подскачат в ритъма на музика. Кич става когато
това се случва пред исторически паметници на официални празници, вместо при
откриване на спортни и училищни тържества, където им е мястото.
Разбирам, че кичът е полезен –
той дава хляб на много хора, има си своите певци и имиджмейкъри. Той успокоява,
кара те да се чувстваш част от една общност, както овцата се чувства част от
стадото. Той често е и параван за имитиране на дейност. Кичът е в нас. Защото е
удобен, не изисква мисъл.
Днес всички сме роби. На кича...








