За да сте понякога ангели - следвайте упътването

Хубаво е да попаднеш на книга, от която нищо не очакваш и авторът ти е непознат. И още по-хубаво е когато тази книга/автор те „густират”, демек те изкефят максимално. Точно такова густиране се получи и с „Понякога ангели” на Емил Тонев*. Това е първата книга от Тонев, която чета, но всъщност името му не ми е непознато. Когато в началото на 2013 г. в рамките на два месеца във в-к „Труд” ми излязоха първо стихове, а после и разказът „Зелен фасул”, основната виртуална кореспонденция поддържах точно с Емо Тонев – тогава редактор в отдел „Култура”. Толкоз – не се познаваме лично. Куриозното е, че от самата книга научих, че скоро след това всъщност Тонев е напуснал вестника поради свалена без обяснения негова статия и "търкания" с ръководството.

Но сега за книгата. Когато за пръв път четеш един автор няма как да не започнеш да правиш съпоставки с други, които вече си чел и първото име , което ми дойде наум докато четях „ангелите” беше Виктор Пасков и неговата „Германия – мръсна приказка”. Всеизвестно е, че „аз” формата е много по-удачна за идентифицирането на читателя с разказвача, респективно с автора, макар в различните романи да има различни нюанси на тези „аз”-ове. В центъра на романа на Тонев е именно един такъв „аз” – странен, свободолюбив, чешит - още в „онези” времена на подтискане на това свободолюбие и свободомислие, а и след това в по-ново време. Самият протагонист е ограден с „пасмина” други такива чешити, понякога маргинали, понякога просто колоритни „пиянки”, и авторът не се е скъпил да ни ги обрисува пълнокръвно, богато, често надскачайки вероятното. Емил Тонев се разгръща като невероятен разказвач, прескачайки често от история на история, от образ на образ, за да се върне след известно време пак и да ни напомни случката или да освети образа от друг ъгъл. Езикът му е обикновен, цветисто уличен, но без прекалени цинизми, без фокуси и сложни стилови похвати. Той просто разказва увлекателно – което всъщност се иска от един (добър) писател. Хуморът блика почти на всяка страница, като на места преминава виртуозно в сарказъм, извисява се в ирония, като често достига и висините на самоиронията. От всяка страница личи как самият автор страшно се е густил, майна, докато е описвал случките – реални или измислено-реални от своя живот. Случки с досиета, с хипари, с откъси от славното бригадирско движение, истории от легендарното езеро Байкал или с планински спасители... Това е част от силния и омайващ бульон на книгата. И всичко е обилно полято с пиячка, без да стига до скучноватото преекспониране на алкохолните изпарения в стил „Буковски”.

„...- Откъде ви идва на акъла бради да пускате?!

Хааа! Груба грешка! Моментално го засякох:

-         Как откъде? Ами Ботев? Ами Караджата? Ами Яне Сандански?

-         Е, ти пък! Къде ме върна в...

-         А Ленин? – продължих аз. – А Карл Маркс, а Фридрих Енгелс? – Полковникът се втренчи в очите ми, сякаш казваше с поглед: „Ебахти наглото копеле си ти!”, но аз не мигнах: - А Феликс Едмундович Дзержински? А Фидел Кастро? А бащата на Митко Палаузов?...”

Накрая искам да кажа, че всички тези мои анализи можете спокойно да ги забравите и просто да се отдадете на приятни часове с „Понякога ангели” – абсолютно съм сигурен, че и без да сте чели моите бележки, книгата ще ви грабне и така ще ви завърти из невероятните времена от края на соца и началото на демокрацията, че ще искате книгата да не свършва. 

А това всъщност е най-важното, нали.

*Емил Тонев, „Понякога ангели”, изд.къща „Хермес”, 2014

Кой ли си е забравил краката отвън...

Гробницата "Попмартинова дупка"

 8 мин. четене

        Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само – „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.

Изходна точка отново е добре познатата ни чешма, строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина, но този път вместо вдясно зад чешмата, хващаме наляво по една много стръмна и ронлива пътечка. Напредваме бавно, като внимаваме къде стъпваме поради многото „ролингстоунчета” - дребни камъчета, които могат да ни изпързалят неприятно. Пъплим, докато пътеката ни извежда до подножието на „Жълтата скала” или „Саръ кая”. Тази скала още предния път я съзерцавахме от отсрещния скат. По нея има множество изсечени ниши и на места цветъг на скалата е наистина жълтеникаво-ръждив. Интересното е, че по цялото протежение на пътеката, която лъкатуши под зеления тунел на дърветата, има завързани къси червени въженца, като маркировка, които в началото могат да бъдат взети за малко по-големи мартеници, но без белия конец. Това е доста полезно, като се има предвид, че точно тук липсва хоризонталната кравешка „маркировка”. Пътят от тази страна е по-труден отколкото на отсрещната страна, когато ходихме на Арката – по-тесен е и с повече стръмнини. От време на време само, излизаме на нещо като площадки и сводове в основата на несвършващата скала. 

Двете стълби, които водят до входа на гробницата

Красотата, която уж все ще спасява света

          В Регионалната библиотека влезе младо момиче-фотограф. Беше красива и изцяло в черно. Каза, че има уговорка с директорката да направи фотосесия с модел, сред рафтовете с книги. След кратък разговор с двете библиотекарки, учтиво й беше отказан достъп под предлог, че те не са уведомени.
          След десетина минути я видях долу пред сградата с нейния фотомодел - също младо одухотворено момиче като самата артистка - и двете бяха на има-няма 19-20 красиви години.
Поприказвахме малко, изказах съжаление, че не мога да им помогна - оказа се, че нямам телефона на шефа на библиотечната институция. Пожелах им просто успех.
          Не знам кой загуби повече този ден - дали библиотеката, фотографията или светът, който уж все чака красотата да го спаси.

Красотата, която уж все ще спасява света. Ха, дано, ама...

89 мои снимки и една питанка

(Тъпо) американско стихотворение

Качих се вчера в автобус намахан

за Бронкс или пък за Манхатън

и видях един човек без крак.

Питам го: „човече, как-

во е станало с крака ти”.

А той намръщен

ми отвръща:

- Бисмиллях, man

не питай мен,

а този, който с вдъхновение

ни е пъхнал в туй америкън стихотворение,

а аз съм всъщност от Ирак –

довърши тъжно човекът без крак

и понечи да си смъкне туловището

на кръстовището

на „48”-мо с „49”-то,

или може би на „50”-то с „51”-во

авеню.

But аз and you

знаем добре -

такова кръстовище,

естествено няма,

и човекът без крак, обезверен,

продължи да пътува целия ден

в автобуса (все тъй намахан)

за Бронкс или пък за Манхатън.

И сигурно още пътува, пътува

пътува, O! Fuck!

Пътува, човекът без крак.

Самотна лодка