"Подчинение" или упражнение по уелбековщини

          Първо мислех изобщо да не пиша за тази книга. То и няма какво толкова да се пише. Но все пак тя предизвика много емоции, скандали, диспути -  най-вече във Франция и в някои съседни на нея страни. Та затова.

          Това е втората книга, която чета на Уелбек. Първата не ми хареса - "Разширяване сферата на борбата", или както я бяха издали в "Колибри" -"По-широко поле за борбата". Още тогава ме беше учудило как може да се харесва книга, в която няма герой, или почти, нищо не се случва, или почти, всичко тече в един план със скучно придвижване от точка "А" до точка "Б". Книга, от или за отявлен нихилист, който не се радва на нищо, не се вълнува от нищо и не живее за нищо. Не си падам по такова реалистично нищоправене. Може би затова и не харесвам книги като "Спасителят в ръжта" на Селинджър. Реших да дам още един шанс на мосю Уелбек - да прочета още  една негова книга, но признавам си - бях леко предубеден. Отново бях леко разочарован от нихилизма на автора, от непохватния хумор, от едностранчивостта на наратива, липсата на дълбочина. Няма психология на героите, всичко е повърхностно, без емоции, като неумела игра на (скучни) ситуации. Идеята му е ясна - опитва се да изгради роман базиран на страховете на хората - особено на французите от прииждането на исляма - най-вече в политиката и управлението на страната. Но клишетата дразнят - това с многото съпруги (и все млади), с конвертирането към исляма за да си запазиш работата, със забраната на жената да работи наравно с мъжа. И всичко без никакви протести, никакви "революции" в една бунтарска Франция. Няма как да ти повярваме мосю Уелбек - не си дори забавен. Това е книга, в която жените отсъстват, особено жените-интелектуалки, модерните жени. Дори не мога да забележа някакъв стил - само уелбековщини. С две думи - книгата става, но не впечатлява, няма я красотата, няма я многопластовостта, няма финес. Няма хубав език, интересни думи ако щете - защото една книга трябва да учи и на думи, и на вълшебства. Книга, която се чудиш в крайна сметка защо не ти е харесала, книга - медуза, от която остава нещо лигаво, хлъзгаво след допира с нея. И след такива книги напълно съм съгласен с думите на Бодлер - този магьосник на словото: "много по-удобно е да заявиш, че всичко е абсолютно грозно в обвивката на една епоха, отколкото да се насочиш към извличане на мистериозната красота, колкото и да е незначителна и лека"

Миг от есента уловен в мрежата на зимата

Идеален ден за: а) правене на снежен човек

     б) смълчаване край снежен човек;
     в) възпитаване на снежен човек (СЧ);

     г) флиртуване със СЧ;
     д) тъгуване край СЧ;

     е) носталгия по някогашни снежни човеци;

  
     ж) измисляне на азбука за СЧ;
     з) пеене на тъжни песни край СЧ;

Тази зима носи буквар на врабчето

      Мисля си - тази зима ни има зъб - 

      може би по това си приличаме.

      Хлябът продължава да ни обещава път

      и в стъпките на бабите си заничаме.

          Но виж - зимата носи буквар на врабчето

          и подготвя тоалет за всяко кокиче,

          а всяка снежинка е всъщност кончéто,

          по което се спуска едно бяло „обичам те”.

Сянката, която изчезва от нас

          Сянката!

          Не се бях запитвал дали мразя или обичам сянката!

          Джуничиро Танидзаки ми отвори очите – усещал съм го подсъзнателно - обичам сянката, обичам старото и това, което може да "старее" благородно - направено от дърво, камък, хартия, всичко това, което е обратно на техническия напредък с неговия блясък, модерност и...студенина. 

сн. Хироши Хамая (1915-1999) - "Слепи музикантки", 1956

          Във „Възхвала на сянката” Танидзаки е оригинален и донякъде парадоксален. Той дава поглед към значението на сянката, което би могла да има за да направи миговете ни и дните ни красиви и магични, ако не я пренебрегвахме. Шедьовър - по-скоро брилянтна повест, отколкото есе, този текст ни разбулва част от японския усет за красивото. Още в началото тръгваме на "разходка" не из салоните за чайна церемония например, а из старите, външни „отходни места”, устроени така, че в тях не само тялото, а и душата да могат да намерят покой. Според него, само там и никъде другаде може да бъде усетена красотата и дълбочината на сянката и на тишината, в тези места могат да се открият най-добре фините естетически възгледи на един народ. „Възхвалата” е писана пред 30-те години на ХХ век, и още тогава Танидзаки  изследва подробно всичко, което японското общество може да загуби следвайки консуматорската мания на западноевропейците. Най-невероятни области и факти попадат под критическия му поглед на естет – микрофоните и киното, фотографията, електрическите крушки и хартията произвеждана на Запад. Всичко, според него, е направено съобразно с културата и физиологичните изисквания на европееца – глас, темперамент, утилитарност на предметите, а японеца следващ сляпо модата идваща оттам би изгубил много от своята идентичност и самобитност. Би изгубил от типично японските усет и наслада към красивото. Не са подминати и кухненските прибори и всички предмети, които са в допир с човешката ръка. Тази патина и потъмняване причинени от дългогодишната употреба, от дóсега с ръката и времето, носещи успокоение и красота, които са на път да изчезнат поради подражаването на западната мода да се използват лъскави метални или порцеланови прибори, купи, чинии, които са студени и с повърхностен, еднообразен блясък. Цял един свят, наследен от поколения и поколения предци, които са знаели как да съхранят и „отгледат” сянката, във всичките ú разновидности, за да направят ежедневието си по – магично и нюансирано, е на път да изчезне под ударите на техническите новости, идващи от Запада, негодува Танидзаки. И говори като магьосник за цвета на кожата, ръцете, малките крака и тела на японските жени, за осветлението на старите японски лампи или свещници, създаващи цял един паралелен свят в домовете с играта на сенки и полусенки. Колко дълъг и красив е момента, в който "поднася" към устните на читателя традиционна супа в купа от лакирано дърво, любувайки се на отенъците по стените на съда и на дъното, на аромата и на целия пир за сетивата.

"Юмрук скала" - величественият танц на лешоядите

          През живота си не  съм снимал толкова лешояди. Не, може би по-точно би трябвало да кажа, че през живота  си не съм съзерцавал толкова, или не съм потъвал в мечти по летене унасяйки се от полета на тези бавни и величествени летци.

          Но да карам подред. Когато се качихме в колата при нашите приятели Ангел и Дарина, се оказа че ще ходим не на "Вкаменената гора" край с.Равен, както беше първоначалната хрумка, а към "Юмрук кая" над Гняздово. Никой от нас не беше изкачвал тази внушителна скала, което беше и част от загадката на пътуването. В селото, местен човек, който се беше впрегнал сам в празна каруца, вместо магаре, ни каза, че първо се върви по широк път, а после трябвало да намерим пътека, но тя се намирала трудно и особено сега в този сняг... В този сняг ходенето си има също своя чар и удоволствие. Денят прекрасен, настроението - още пó. Тръгнахме смело нагоре, Ангел беше поел ролята на водач и се справяше прекрасно, а ние само следвахме отзад като внимавахме да не се хлъзнем или да не ни одраска някой храст. Е, не намерихме явно правата пътека, но за около 2 часа и половина - има-няма - по наши си пътеки, бяхме на върха. А самият път в снега беше приказка - дъбовете бяха с неокапала докрай шума, а черните стволове и клони, чудно контрастираха с бялото на снега. Допълнително слънцето правеше причудливи сенки, възползвайки се от белия екран покрил земята.

"Човек-Родопи-човек прим"

Когато направиш 180 снимки после ти е лесно да скалъпиш разказ за преживяванията си и не се налага да се тупаш по главата и да се мъчиш да изкопаеш някое впечатление, дето си го забравил. То става съчинение по картинка, или по-точно по много картинки.

Венци ми звъни рано сутринта – имахме идея да седнем в някое кафене и да се видим. Вместо това чувам как с трепетен глас ми съобщава, че „дай по-добре да идем до Ненково, там ще разгледаме едни ниши, после ще се видим с други видни скалолазци и скалолазки от други краища на бегето, ще изкачим други скали и ще видим изобщо много интереснотии”. И аз „давам”, с едната дума.

Родопски лиман

Никой не е по-голям от сянката си през зимата

Потегляме според уговорката, като взимаме и Катя, и Коко, за по-интересно.

Летим по завоите и си говорим за скали и места, където още не сме били, но искаме да бъдем. Отдаваме се на блаженството да съзерцаваме бягащите край нас картини, вместо да се оставим да ни оборят невесели мисли. Малко преди хижа „Боровица”, която сега е издигната в ранг на хотел, на един завой, спираме да направим снимки на замръзналата вода под нас. Язовирът е доста изтóчен, и от пътя се вижда красив завой с малко, почти изцяло замръзнала вода и с красиви пясъчни брегове – истински родопски лиман. Насреща се издигат скалите на „Патмос”, на които съм бил преди може би десет години за последно.