Помпони за Свободата

Думата ми е за тези симпатични девойчета в ученическа възраст, които правят нещо като аеробика на публични места, под звуците на ритмична музика. В ръце понякога с палки, но най-често с пищни помпони в различни цветове. Виждаме ги на всеки национален празник, пред Паметника на воините, паднали за освобождението на града. Играят, радват окото на мнозинството, дошло да отдаде почит на героите. Животът е игра, като знаем. Игра на "сляпа баба", на политика, на демокрация...

Ако приемем, че нашите мажоретки имитират онези в западноевропейските страни, които от век-два съпътстват карнавалите или цирковите представления в големите градове там, то мястото им изобщо не е на националните празници, освен ако не допуснем, че и те - празниците, са вид карнавал. Ако приемем пък, че имитират по-скоро игрите на момичетата, които в САЩ наричат "пом-пом гърлс" или cheerleading, а за мен те са по-близо точно до тях, то няма как да ги свържем с друго освен със спортни състезания - най-вече баскетбол и американски футбол. На тези състезания целта на ярко облечените момичета с къси полички е да разведряват обстановката и да тушират агресията на феновете на любимия отбор със своите танци с елементи на шоу и на акробатика. Отвъд Атлантика "пом-пом момичетата" са неразделна част от американската поп-култура. А при нас? На път сме да ги направим част от какво - от националната ни памет, култура или почит към жертвите паднали за свободата.

Насладата да четеш Танидзаки

          Насладата да четеш Джуничиро Танидзаки... Отново. След  великолепната "Възхвала на сянката" .

          В чудесен превод на японистите Вера Вутова-Стефанова и Дора Барова. Една естетика, коренно различна от масовата англоезична естетика на Запада.

          ("Татуировката", Апостроф, 2016 г)

Прашинки от моето лично "едно време"...

          "Едно време..." Колкото повече трупаме житейски опит и грехове, толкова по-често ще споменаваме тази лукава, жестока, но и толкова примамлива  фраза. Ще я изплюваме, ей така, между другото, с патетично махване на ръце или с отегчен поглед, макар много от нас вече да са осъзнали ясно - не е било по-добре "едно време". "Едно време" е по-скоро мит, отколкото реалност. Единственото, което е било по-добре е това, че ние самите сме били по-млади, безразсъдни и по-безотговорни, ненатрупали още в себе си горчивина и разочарования. Не бих искал да развивам трактат на тема: "който владее миналото, той владее и бъдещето" както казваше Оруел в своята книга на бъдещето "1984" (която в последния месец бележи отново луди продажби в "Амазон" благодарение на изцепките на чичо Тръмпи отвъд океана), защото при отделния човек нещата леко излизат от рамката на тази иначе бляскава истина.
          Иска ми се просто да ви разкажа как от две седмици изравям прекрасни неща от "едно време" - моето лично минало, което няма как да завладее бъдещето, защото то си е моето малко, сбутано, прашно, наивно и плахо минало. Малки прашинки от моето лично "едно време", застинало на един прашен таван. То срамежливо надига в мен носталгични чувства и показва забравени лутания, чудатости или простотии, ако щете.

На "лов" за скални ниши

          Снегът прави света да изглежда съвсем различен. Макар и за малко. Януари беше снежен тази година, но когато човек е свикнал да обикаля по планините, това, че има сняг може само да го стимулира да избяга от града. Още на 2-ри хукваме на първия за годината поход по снежните хребети на "Юмрук скала" над с Гняздово. Там се възхищаваме на изключителния небесен танц на лешоядите. Когато гледаш планиращия полет на тези най-големи наши птици можеш да изпаднеш в нирвана, или по нашему - в блажен кеф. Добро начало на годината - спор няма - мечтателно-летателно начало.
          Към средата на месеца за пореден път се озовавам на красивия връх Моняк, където измежду многото спиращи дъха кадри, заснемам и част от кадрите за клипа на "Бонсаите на снежния човек", а в началото на февруари се емваме с Васко да дирим появилите се край "Студен кладенец" четири-пет птици розово фламинго. Е, фламинго не намерихме, но пък си направихме хубава разходка, като си представяхме, че всичко край нас е розово, като в онази песен на Едит Пиаф.

          И ето, тази слънчева събота решаваме, че денят е идеален за лов на...не, не на розови хвърчащи неща, а за лов на скални ниши. Пак! Отново! Край крумовградското село Горна кула. Потегляме с весела компания - двама мъже, две жени и Коко. След Горна кула, преди моста над Крумовица оставяме колата и тръгваме. пресичаме няколко пъти Топ дере - приток на Крумовица и вървим все на запад по дерето. Стигаме до голяма, обработена нива, а зад нея ни привличат три изоставени, полуразрушени къщи. Всички ахваме от възторг - кой не обича да се любува и да снима стари, каменни къщи, обрасли с къпини и луди храсти, със срутени покриви и изгнили черчевета на тъжните прозорци. Веднага си въобразявам, как трима братя, или близки роднини, са живели в тези къщи и са обработвали заедно нивата преди 60-70 години, да речем. Вдясно от дерето - срещуположно на къщите вече виждаме нишите, на стръмно място, затулени отчасти от дървета и клони. Решаваме да продължим още напред и да се изкачим до тях от по-полегато място.

"Бонсаите на снежния човек" - клипът

Сосюр - този (раз)плетач на езици

          Като студент залягах задълбочено над ентомологията – броях косъмчетата по стъпалото на третия заден крак отляво, на някоя нещастна буболечка, като от време на време не пропусках да загледам и косъмчетата по краката на някоя колежка. После, с времето, започнах да вдигам глава все по-нагоре и да се интересувам от по-възвишени неща - мдааа! - като езиците, а етимологията, взе да измества ентомологията. И така, тайно и полека, у мен взе да набъбва интереса към лингвистиката или казано по нашенски – езикознанието. Ама тук чакайте да отворя една скоба, чудейки се - ако този, който се занимава с лингвистика се нарича лингвист, то как ще се нарече човек дето се занимава с езикознание – езикознайко, езикознаец или езикознанист. Скобата няма да я затварям – да се почудите и вие аджеба, как ще да е.

          И сега тук е ясно вече, че няма да се мине без Сосюр. Аз на швейцарците им харесвам най-много шоколадите, швейцарските ножчета и…всичко останало. Та така и с тоз Сосюр. Тези, които са се занимавали малко поне с езикознание със сигурност са чували за неговия основен труд „Курс по обща лингвистика”, публикуван преди 101 г от негови ученици. А вчера получих ценна пратка от Франция – „Записки по обща лингвистика” (Écrits de linguistique générale”), книга издадена през 2002 г от издателство „Галимар”, на основата на намерените през 1996 г в семейната къща на Сосюр в Женева, негови неизвестни ръкописи. Тези ръкописи хвърляли нова светлина върху основните постановки на швейцареца.

         А кой по-добре от него може да преплете езиците човешки и после да се опита да ги разплете... 

          Ще видим…

          Тръпката е голяма…

Чучулига през зимата

          Чучулига.
          В съня ми се появява чучулига, по-точно изплува в песен, която сънувам. Велико е да сънуваш песен. Но не е онази за сладкопойната птица, която всички знаем от читанките, а моя песен - "София, Пловдив, Кърджали...by night". Защо я сънувам ли? Че аз откъде да знам. Но може да има връзка с посещението ми онзи ден в БНР - в студиото в Кърджали, където участвах в едно предаване и пътьом оставих диск с мои песни. Подписах някаква хартийка, че преотстъпвам някакви права за пет от песните до 10-ти ноември тази година. Краси Ангелов ми казва, че щели да ги качат в някакво "хранилище", откъдето всеки от БНР-то щял да може да ги взема и да ги пуска. Ако харесат на някого, разбира се.

От обложката на албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК"

          Та затова е бил явно и този  мой сладкопоен сън.
          Но какво прави в цялата работа чучулигата?
          Там, където се пее в цитираната моя песен:
          "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва лъха на урина"
та точно за да замести думичката "урина" излетя чучулигата - нещо като автоцензура насън. Да не би някой да сметне, че онази думичка е неудобна и заради нея да не пускат парчето. Смях в залата! Че то от националния ефир звучат какви по-груби песни на рапъри и аренбита...И изобщо. Ама човек понякога се прави на по-голям естет и от папата. Насън, де...
          Та в съня ми се получава нещо такова:
         "градът е натежала стомна,
          от чиято пазва литва чучулига"

         Ей такива щуротии с чучулигите!