Мухата на тероризма

           Страх ме е да започна тази тема защото ценя думите. Кой ли не си пробва логореята по нея напоследък, а тук не са нужни много приказки.

Сн.Шарл Платийо, "Ройтерс"

          По време на бомбените атентати в лондонското метро през юли 2005 г бях в командировка в Париж. Позвъних на жена ми от уличен телефон и тя притеснено ме пита всичко наред ли, че виж какво ставало в Лондон. Успокоих я, че в Париж всичко е нормално – нерде Лондон –нерде Париж. Казах ú да не позволява на страха да прави от мухата слон. Е, тогава още не подозирах, че Париж ще е другата любима локация на ислямските терористи, но това - после.

          Сигурно и вие сте забелязали, че когато телевизиите и вестниците отразяват самоубийствени атентати, отзвука е някак на „две скорости”. Когато избухват бомби в Израел, или в Афганистан, фактът е само трагичен факт между многото новини, а когато избухне бомба във Франция или във Великобритания, тогава новината става трагедия от световна величина и няколко дни се говори неспирно само за това. Сякаш жертвите в едни страни са по-допустими и маловажни от жертвите в други.

          Тероризъм винаги е имало, но напоследък той навлезе много по-агресивно в ежедневието ни благодарение на средствата за масово осведомяване. Оттам страхът се глобализира. Той наднича отвсякъде. Този конкретен страх от бомби и стрелби на места където се събират много хора. Страх с много нюанси. Признавам си - когато съм на летище се страхувам. Страхувам се не толкова от терористи, колкото да не помислят мен за съмнителен. Това е друг вид страх. Странно, нали. Мухата на страха бръмчи във всички нас. Неловко ми е, че всеки може да подозира всеки. Щателните проверки преди качване на борда са ужасни – вглеждаш се във всеки с подозрение и другите ти отвръщат със същото. Страхът, че може да те подозират без да има за какво - това също е притеснително.

          "Тероризмът е като муха в стъкларски магазин. Малка и слаба, мухата е безсилна да помръдне дори една чаша. Затова тя намира слон, влиза му в ухото и бръмчи, докато го подлуди и побеснял от страх и гняв слонът изпочупва всичко в магазина. По този начин, например, мухата "Ал-Кайда" накара американския слон да разруши стъкларския магазин на Средния Изток."

          Това са думи на израелския историк Ювал Харари и аз съм напълно съгласен с тях. 

          В малките страни, встрани от глобалната политика, в малките населени места нещата със страха имат съвсем други измерения.

          Лично аз, във всекидневието си се страхувам повече от лудите шофьори, които карат мощните си автомобили с 80-100 км в час в града, отколкото от тероризъм. Има много по-опасни явления в нашия живот, конкретно в България, отколкото да се страхуваме от ислямски терористи. И в глобален мащаб е така - та ако чукнем в „Гугъл”, кои са най-честите причини за смъртност по света ще видим, че там тероризмът липсва. Най-отпред са сърдечно-съдовите заболявания, болестите на белите дробове, диабет или затлъстяване. И у нас е горе-долу така, а автомобилните катастрофи присъстват някъде към края. "Тероризъм" няма в тези класации – независимо от държавата – ако изчислим жертвите, те ще са едва нула цяло и нещо от процента от всички причини за смъртност.

          А и като се замислим не е ли нашата здравно-осигурителна система по-голям "терорист", или каналджиите на бежанци в Средиземно море с препълнените лодки, които мине не мине време се обръщат и потъват.

          През 2015 г в катастрофи по пътищата в България са загинали 708 души, а за ранените да не говорим. Непълнолетният шофьор причинил смъртта на 9 души бежанци не е ли терорист?

          Всяка причина за неестествена смърт е ужасна и недопустима, та Бога ми - става дума за човешки живот, но много моля, уважаеми средства за масово поразяване, пардон, осведомяване – не ми пробутвайте на преден план, увеличена под две лупи, една от най-маловажните причини. Мухата на тероризма не може да събори нито една стабилна държавна система, но слонът, който е в самите нас – в политиците и държавните институции, може да причини ужасни наднационални катастрофи. И днес още виждаме последиците от развилнелия се американски „слон” в Ирак и Афганистан, доведен до лудост от мухата „Ал Кайда”, както казва Харари. Е, аз няма да кажа като него, че „Макдоналд`с" е по-опасен от Ислямска държава, но е добре да се замислим – от кои страхове да се страхуваме повече и от кои – по-малко. Защото тези страхове ще предадем и на децата си.

Гайда на три морета

          

                               Кози дявол е гайдата,
                                  с три крака.
                              И всеки крак
                              води към име –
                             духàло, ручúло, гайдуница,
                                 само дъхът е безимен.
                                    Безимен                            
                               гайдарят с потурите
                                     в меха смеха си заключва,
                                                започва да свири,
                                             притуря.
                                             и приказно нещо се случва -
                                         свирнята по присои
                                          се люшва,
                                         на три морета се чува,
                                            три небета отпушва
                                                и ти се струва,
                                                  че козият дявол
                                                      раздува се
                                                     контурите разширява,
                                                    става копà сено,
                                            божи храм,
                                  планина,
                                             после цяла България става,
                                                (и все пак гайда)
                                         на три морета.

Хармонията "Ночево"

Две недели поред сме в Ночевските Родопи. Ходим. Изоставяме градове, улици, кафенета, проблеми и драсваме по дивото. За скалните потайности на Ночево и за ходенето сред дивите пущинаци бях писал и преди, и мога и сега да говоря много. Но не искам да затрупвам впечатленията под много думи – просто тази хармония трябва да се види. Да се походи, да се поседи, да се усети.

 Край Ночево ни привличат скалите обвити в мъглата на битието на древните хора. Но там ни привлича и лудналата зеленина на май, дъбравите, привличат ни непознатите пътеки. Привличат ни хората, които, макар и рядко, срещаме. „Ambulator nascitur, non fit” – пише Хенри Торо още в средата на XIX в., като перифразира известна латинска сентенция за поетите. „Ходещият се ражда, не се създава”. Сещам се и за друга крилата фраза – „Краставите магарета се надушват” – тя май не е латинска. И ние всеки път оформяме група от такива надушващи се – дето ще хванат ръжда, ако не тръгнат из джендемите поне един ден в седмицата.

Окото

Озарения...

          Мотам се из циганската махала, която някои наричат ромска, а самите жители там се определят като турци. Върша някои действия свързани с поредния ренесанс на моя автомобил, отдавна навлязъл в третата възраст. Подминавам паркирала конска каруца. В нея, напет циганин (ром, турчин) седи с гръб към коня и говори по мобилния. Возилото е „мерцедес-каруца” – конят е едър, с дълги цветни пискюли от двете му страни, а каруцата е прясно боядисана в жълто, червено и други ярки цветове. Блести. Виждайки говорещия по джиесема човек, аз все още не се сещам, че съм си забравил моя - ще се сетя след две минути път. Връщам се и тогава забелязвам, че на капаците на коня се кипрят две едри букви - „А, В”. Еейй – озарява ме светлина – ама то верно се задава 24-ти май. Интелигентна нация сме – щом и на капаците на конете пишем „азбукито”…

"Грехът на Мáлтица"

       

          Още от първите редове, от първата страница на романа, на читателя (тази съмнителна и, хм..., неопределена  порода) му става ясно, че е попаднал на литература от висока класа. Натъкнал се е на красив, завладяващ (и нека го кажем - не героичен) подход в художествената интерпретация на до болка познати отрязъци от нашето минало. И всичко е написано с удивително лексикално богатство, с фин усет  и познаване в детайли на епохата, на музиката и пространствените измерения на предосвобожденския бит.
          Наративът е изчистен от възрожденски патос - той просто те поглъща и омагьосва, без да провокира сълзливо съчувствие към "добрите", нито чак такава омраза към "лошите".
          Романът грабва още с началото - с подхвърленото парче от конски крак, строшило прозореца на набедената за гювендия жена и ти става ясно - друг такъв роман не може да има. Още от първата сцена територията е "маркирана". Това е роман не за големите събития, не за големите герои, а за една уж "малка" човешка драма, но голяма колкото е голям живота на всеки един от нас.
          "Грехът на Мáлтица", макар и плахо, опровергава застъпниците (между които бях до скоро и аз) на тезата, че "медийната литература" (награждаваната, лансираната по всички средства за информация), ще изяде "малката" (плахата, по-малко кресливата). Опасността една добра творба да се изгуби за поколения напред, съществува, но леко избледнява след феномена с "Калуня-Каля" и сега с "Грехът на Мáлтица". Аз, който съм от поколението на 80-те и 90-те години, помня много добре кои бяха известните имена в литературата от тези години, но името на Лиляна Михайлова не беше сред най-популярните.
          Новото издание на романа за мен е събитие.
          Това, което прави този роман плътен, дълбок, дъхав, богат на нюанси, освен различния поглед, е езика. Защото една литературна творба се съизмерва най-вече по езика, с който е написана. С тази книга няма да ви се стори нито за миг, че сте в познато русло, че вече сте чели нещо подобно. Тя предполага бавно четене, предполага да се съсредоточиш, за да усетиш истинското пулсиране на събития, вълнения, образи. Роман, който ни запраща отвъд авторовата чувствителност, но изисква много и от читателите.


          Лиляна Михайлова, "Грехът на Мáлтица", издателство "lexicon", 2017

Пещера с южно изложение

          Пещера с южно изложение и панорамна гледка. Няма ТЕЦ, ток, вода. И асансьор. То и път няма. Най-близката "Била" била на 40 км (айде - 45 да са). Бог е по-близо. Хубавото е, че няма лоши съседи. Лошото е, че и добри няма. Казахме - Бог, ама той не е съсед. Той е вездесъщ. Това е друго...Макар че според Ювал Ноа Харари ние сме на път да станем богове. Само да е живот и здраве. В пещерата расте здравец.