Скалите над Ненково

          Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.

          По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
          Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.

          А скалите мамят  като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.

Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шестосластие.

          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”

          И пак я забравих.

          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.

          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.

          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…

          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.

          Побърквах се. И нищо.

          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.

          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.

          Доживотно не я намерих.

          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.

          С цяла дума.

Автограф на плашило

          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...

Кич - да! Гавра - едва ли!

          Представете си следното:

- спектакъл на пиесата „Ромео и Жулиета” на Шекспир, играна само от мъже;

- Балета „Лебедово езеро” на Чайковски, в който играят само балетисти;

- да чуете „Марсилезата” – химна на Франция, изпълняван в реге варианта на Серж Гензбур;

- Рекламен афиш по „Тайната вечеря” на Леонардо, със знойни девойки вместо Исус и дванадесетте апостоли.

Друга "употреба" на Вапцаров стих над магазин за зарзават

          Е? Как ви се струва? Да изброявам ли още примери за странни хрумвания правени уж в името на изкуството. И на красивото.
          А от два дни куцо и сакато седнало да се оплаква, как някаква певица рецитирала стихове на Вапцаров. На фона на ориенталска музика. И какво - това с какво ще намали силата или значението на Вапцаровата поезия. Че нещо не ми е ясно. Гавра? Не - аз бих го нарекъл кич. Бих го нарекъл експеримент. Да - може да е пошъл, неудачен, ексцентричен, но е просто един експеримент. Гаврата цели да принизи естетическата или морална стойност на нещо.А с този клип не виждам такова нещо - няма промени в текста на стихотворението, нецензурни подмятания, или каквото и да било, което не е част от оригинала.

Скандалната реклама на Марите и Франсоа Жирбо, заимствана от "Тайната вечеря" на Леонадро да Винчи

          По-страшно ще е ако Вапцаров бъде забравен – поезията на Вапцаров, което, надявам се никога да не се случи.
          Питам  пак - "Ромео и Жулиета" по-малко велика пиеса ли е, ако да речем един режисьор си е позволил да я направи в хомосексуален вариант - т.е. и Жулиета и Ромео да са мъже? Вапцаровото "Прощално" по-малък шедьовър на българската поезия ли ще е, ако бъде изпято от върли метали, рапъри или цигански духов оркестър.
          И да - примерът с онази група дето от години пее по елементарен начин възрожденски песни и песни по стихове на Ботев - защо никой не я заклеймява? За мен това е същата "гавра", без разлика.
          Неотдавна бях писал, че не е допустимо разголени мажоретки да подскачат на песен на един шоумен, пред паметник на жертвите и героите във войните, на Националния ни празник - 3-ти март. Тогава много хора наскачаха - как може - това било толкова умилително и красиво. Не - за мен това е пошло. Това е може би по-близо до гавра с Националния празник, с  паметта на жертвите и на героите. Но един експеримент по велика творба, не я прави по-малко велика. Впрочем времето го е доказало.
          Когато се разхождах преди две години из Банско, над един магазин за зарзават видях изрисувана цяла стена с лика на Вапцаров и с негов цитат за храната и верата. Това е не по-малък кич от въпросния клип на певицата - също е комерсиална употреба на стих от големия поет, но някой да е негодувал, да е алармирал в община Банско и да има реакции.
          Искам просто да подчертая - който "употребява" класически културни постижения за кичозни и комерсиални "проекти" - той сам се излага, сам се гаври със себе си, със собственото си културно ниво. Нищо повече. Нищо по-малко.
          Според мен такива явления служат още по-ярко да изпъкне стойностното, вечното. На поезията на Вапцаров ще продължим да се дивим и да ставаме на крака и след век и след два. На въпросната певица - силно се съмнявам.
          А реакциите, които донякъде са обясними, също са интересен показател за културна и естетическа зрелост.
          Толкоз.

24 май - Ден на българската писменост и духовност

Всички сме букви от една азбука...

Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.

     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.

     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.

Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен

Дилън и дървеницата 2

     
     

Релефна карта на езерото Леман

     Продължавам с дневника:

     „Обаче ние с моя кораб продължаваме бързо и смело нататък. Следващата спирка е Тонон-ле-Бен (Thonon-les bains). Дотук е и моя билет и аз ща не ща трябва да сляза. Всъщност се оказвам единствения пътник, който слиза тук, при все че градът е по-голям от Ивоар и може би дори от Нион. Нещо започва да ме съмнява, но в крайна сметка днес не се интересувам толкова от туристическата страна на въпроса и за разлика от японците на кораба, които сигурно изщракаха два филма от по 36 кадъра. В моя (иначе японски) апарат изобщо нямаше лента още от Кърджали. Изкачвам старинната част на града и се озовавам на обширна тераса-градина с пейки, цветя и разкошен изглед към езерото и отсрещния бряг, където смътно се различава и Лозана. Продължавам по главната уличка, като преди това опитах да се обадя до вкъщи на майка, но безуспешно. Имах две карти в джоба си, чието използване беше целта на моето нелегално пътуване до френския бряг – едната телефонна карта с 20 импулса, останала ми още от октомври неизразходвана докрай, а другата – банковата ми карта за банкнотни автомати, с която трябваше да поукрепя финансовото си положение. След известно вървене по главната уличка забелязах насреща си пощата, пред която имаше автоматично банкнотно гише. Изтеглих шестстотин френски франка, след това опитах пак да телефонирам, но пак без успех, след което изтеглих още двеста франка. С това целта ми беше изпълнена. Оставаше ми да помисля как да изхарча дрънкащите ми в джоба единадесет франка на монети и как да си уплътня времето до 14,00 ч., когато ми беше корабът обратно за Нион. Не можах да си харесам нито една картичка от Тонон, само една си купих, представляваща релефна карта на езерото Леман със заобикалящите го Савойски и Швейцарски Алпи. Старата част на града беше красива, но новата не беше нищо особено. От терасата-градина надолу до пристанището се движат две железопътни кабини, много оригинално направени, каквито бях виждал вече в По, само че там бяха безплатни, а в Тонон – с билет.

     На връщане още веднъж се полюбувах на красивия френски бряг и завиждах на онези, които имаха дори и малки вили там. В 15,15 ч. бях в Нион, прибрах се, а привечер излязох да спортувам, така че после три дни имах мускулна треска на краката.”

     „6 юли, понеделник

     Хубав ден имах днес. В 9.00 потеглихме за Женева с Серж Фишер (техник) и Рита (стажант). В покрайнините на града има опитно поле, засято със зеле. Там се води селекционна работа в насока – устойчивост на сортове зеле срещу атаките на зелевата муха (Delia brassicae). На всяко растение, в основата на стъблото се поставя кръгла уловка, в пазвите на която  мухите снасят яйцата си, последните се преброяват и се проследява при коя растение има най-малко снесени яйца в продължение на вегетационния период. Тези с най-малко снесени яйца се оставят за самоопрашване и семената им се вземат за следващата година и така се продължава с години селекцията. Та ние поставяхме именно тези кръгли уловки за яйцата – общо около 1000. На последните ни заваля даже един хубав дъжд, но трябваше да ги довършим, а после, когато свършихме, естествено, дъждът спря. Освен нас тримата имаше и един около 53-55-годишен мъж, да го наречем технолог, който също ни помагаше. Щом свършихме , четиримата отидохме в една селска страноприемница да обядваме. Обстановката беше много приятна, разговорът и обядът също бяха сладки, а накрая технологът (също много приятен човек) взе че ни плати сметката…

     След обяда имахме да посетим няколко оранжерии – и край Женева, и край Нион, та се прибрахме в Станцията към 15.45 ч.

     Излязох към 17 ч. и ходих до банката да си обменя френските франкове за швейцарски, напазарувах и се прибрах.

     Разбрах от Серж, че тази седмица се открива рок-фестивал в селището Лезен, където между плеядата известни изпълнители ще пее и Боб Дилън. В главата ми влезе муха да проуча програмата на фестивала и ако мога да отида.

     Ще бъде лукс! Йе!

     7 юли, вторник

     Получих аванс от 900 швейцарски франка, което прави възможностите ми за отиване в Лезен по реални и осъществими. Все още никакви подробности за датата, на която ще пее Дилън. Фестивалът е от 8 до 11 юли включително.

     8 юли, сря

     Цял ден съм отсявал интересното и полезното от една грамадна купчина списания. Чак накрая на деня, случайно от един вестник научавам, че Дилън ще пее на десети, в петъка. Набелязвам си точките, какво да направя в четвъртъка.

     Направо съм зашеметен от музикалната програма, която се представя в Швейцария. ОТ по-малко от две седмици съм тук, а вече минаха концерти на „Дайър Стрейтс”, на Елтън Джон и Ерик Клептън съвместно, на Ани Ленъкс (от „Юритмикс”), на Джо Кокър и т.н. От днес тече фестивалът в Лезен с изпълнители като Джо Кокър пак, Боб Дилън, група „Притендърс”, а от миналата седмица пък тече друг фестивал в Монтрьо, където на 12-ти (тази неделя) ще пее Ерик Клептън.

     Просто да се хванеш за главата, къде да отидеш, кого да слушаш и как да дадеш толкова пари (за път и за вход).”